Още от първите си дни 2005 започва с безспорната тема №1 на цялата година - милиони мюсюлмани са призовани да гласуват на избори, от които ще се разбере съвместими ли са ислямът и демокрацията. Първи са палестинците, които в края на седмицата трябва да определят кой ще ги поведе след епохата на Арафат, но цялото световно внимание е насочено към Ирак, където на 30 януари трябва да се гласува за Учредително събрание, а в следващите месеци да има конституция, първи парламентарни избори и първо демократично правителство.

 Пак до средата на годината се струпват местните избори в Саудитска Арабия, които може да се окажат генерална репетиция за първите парламентарни избори в абсолютната монархия, Иран ще смени президента си, а Афганистан ще трябва да избере първия си парламент след талибаните (ще оставим засега настрана, но без да забравяме, че тази година Турция трябва да направи няколко крачки към започването на преговори за членство в ЕС).

С една дума в Близкия и Средния изток се извършва безпрецедентен по мащаб и дълбочина социален експеримент. Той наподобява стартирането на ядрен реактор - може да захрани с енергия градове и икономики, но може и да се превърне в Чернобил, ако няма ефективна защитна система или ако се форсира от хора, които не знаят за какво става дума. Възможна ли е изобщо “ислямската демокрация” или тя е оксиморон, нещо като “народната демокрация” при комунизма? Отговорът на този въпрос ще определи бъдещето не само на Ирак и Близкия изток, но и на целия мюсюлмански свят, а значи и на човечеството.

Лидерът на иракските шиити - великият аятолах Али ал Систани, твърди, че вярва в ислямската демокрация, в която в преки избори се гласува за парламент, а всеки основен закон, дело на това народно събрание, трябва да се одобри на референдум. Той допълва, че дълг на шиитите е да пазят интересите на сунити и християни - все думи, които скоро ще се разбере дали ще бъдат последвани от дела. Роденият в Иран Систани категорично не приема отлагане на изборите този месец, а през октомври издаде фатва, с която изисква всички мъже и жени да гласуват, защото гласуването е равно по важност на поста по време на Рамазан. От месеци посланието му се размножава от имамите при всяка молитва сред шиитското мнозинство. То очаква изборите като поправяне на грешките от миналото, когато шиитите десетилетия наред бойкотираха избори и светски институции и накрая се оказаха управлявани от сунитското малцинство. Всичко това изглежда обещаващо.

Погледната от Запад, "ислямската демокрация" изглежда нещо почти невъзможно, защото доминиращото мнение е, че ислям и демокрация не си пасват. В християнския свят от векове църква и държава са разделени, докато в мюсюлманския свят това още не се е случило, твърдят внушителен брой политолози. Те възпроизвеждат една европейска традиция, идваща от епохата на Просвещението, което отчасти е било така срещу църквата - една битка за заместването в политиката на теологията с разума, на предразсъдъците с науката, без да се оставя някакво пространство за организираната религия. Тази яростно антиклерикална линия, очертана най-вече от френската революция, обаче отвежда към “научния социализъм” на Ленин, Сталин и Мао, към гибелта на милиони заради идеологически предразсъдъци. Тя не подмина и Близкия изток със зрелищни и кървави политически провали като насъризма в Египет, баасизма в Сирия и Ирак и шахизма в Иран.

Тук само се потвърди максимата, че когато организираната религия е унищожена от светските елити, тя се замества от нещо по-лошо - често някаква квазирелигия или култ към личността, с удоволствие използвани от диктаторите. Опитите пък религията само да бъде маргинализирана провокираха верски бунтове, сриването на джамии в името на модернизацията отваря пътя на екстремисткия ислям.

В действителност векове наред в ислямския свят религията е била спирачка за тираниите и в очите на мнозина вярващи фигури като Хомейни или Осама бин Ладен са накърнили или направо унищожили ореола си на духовни водачи чрез радикалните си политически действия. Особено за Осама е трудно да се намери сериозен духовник, който да го уважава - за тези хора той е проповедник аматьор, който се оправя по-добре в банковите трансфери в Швейцария и манипулирането на медиите, отколкото в лабиринтите на исляма.

Затова призивите му в края на 2004 да се бойкотират изборите в Ирак и обявяването на всеки гласувал за неверник се посрещнаха хладно от иракчаните. И не става дума, че Ирак е по-специален случай, защото достатъчно дълго в съвременността е бил светска държава. В редица други ислямски страни населението също рядко е бивало управлявано от свещеници. Но пък също е вярно, че когато светската власт стане твърде репресивна, религията е последното убежище на съпротивата (ролята на църквата в Полша при комунизма например е един удачен паралел). Въпросът е какво да се прави с родилия се от това политически ислям.

Според неоконсерваторите около президента Буш Ирак би трябвало да върви по пътя на Турция, където Ататюрк насилствено изгони духовниците от политиката и в името на модернизацията с един удар заличи верските символи - от ислямските училища и дервишките братства до пребраждането на жените и фесовете на мъжете. И преди, и след него същото е правено от Япония до арабския свят със същите подбуди и същите радикални методи.

За съжаление резултатът от това не е демокрация, а милитаризъм, абсолютни монархии, фашизъм или варианти на сталинизма. Сегашната религиозна революция в ислямския свят отчасти е предизвикана от провала на модерната светска политика. Турция може да е най-близо до европейския демократичен модел (т.е. да е основана на религиозни ценности, без да е теокрация), но турската демокрация е гледана с подозрение едновременно и от Европа, и от мнозина мюсюлмани.

Затова изборът не е между Ататюрк и Хомейни, а в това как да се проправи пътя към “ислям-демокрацията”, т.е. към подобие на християндемокрацията, вярваща, че държава и църква не трябва да са тотално разделени, че в крайна сметка Бог (не църквата!) има абсолютно господство над делата човешки. В Европа и САЩ все още има достатъчно много хора, които гласуват така, както ги съветват техните католически и протестантски проповедници или моллите, но по-важното е, че се придържат към демократичните правила, приемат поражението и смогват да живеят заедно, без да се хващат за гушите.

В този смисъл ислямската демокрация е възможна не просто когато хората гласуват, а когато гласуват за закони, вкоренени в ислямски ценности и идеали, а държавата може да подкрепя религиозните институции и образование. Като в многомилионната мюсюлманска Индонезия например, където независимо от преминаването през светска диктатура с преследване на политическия ислям днес страната е с относително демократична представителна система, в която и ислямистките партии са принудени да се борят за гласове така, както и всички останали. Вярно, че индонезийският ислям не е толкова “пуритански” като арабския, жените имат по-висок статут, а след атентатите на остров Бали ислямските партии бяха принудени публично до отхвърлят екстремизма.

Докато в арабския свят тепърва започва дебат за тероризма, за пропагандата, бълвана от медиите, за злоупотребата на фанатиците с Корана. Директорът на телевизия "Ал Арабия" Абдул Рахман ал Рашид вбеси много хора с коментара си през есента, когато написа: "Със сигурност не всички мюсюлмани са терористи, но със сигурност - и това е особено болезнено - почти всички терористи са мюсюлмани. Не можем да толерираме сред нас онези, които отвличат журналисти, убиват цивилни, взривяват автобуси; не можем да приемем да ги свързват с нас, каквито и страдания да използват за оправдаване на престъпните си деяния; те опетниха исляма и очерниха представата за него."

Има и още нещо - иракчаните ще трябва да гласуват в състояние на окупация. А много трудно да се започва градеж на демокрация като ученик на чуждестранни учители, пристигнали с танкове и бомбардировачи. По същата причина всяка партия, която в очите на избирателите е свързана с чужденците, е изначално дискредитирана. В което има известна ирония, защото точно сега в САЩ са на власт хора, вярващи в т.нар. демократичен провиденциализъм - убеденост, че свободата е Божи дар за човечеството и че като разпространяват демокрацията, американските войници всъщност вършат Божието дело.

Парадоксално е също, че всичко това се случва в уникален за историята момент - небивал възход на демокрацията по света, съвпадащ с глобален антиамериканизъм. Вярно, че на много места преходът е бурен и кървав, че автократи злоупотребяват с демократичните механизми, че може би съществува праг на личното благосъстояние, над който демокрацията става стабилна. Но и нека бъдем откровени - нима преди година някой е вярвал, че всичко това ще бъде опровергано в Украйна, откъдето пък може би започва другата голяма промяна на 2005. Прави ли са онези присмиващи се на "американско-британското месианство" европейци, според които - ако перифразираме болшевиките - демокрацията може да победи само на един континент, че тя не е за "варвари", разбирай араби, мюсюлмани, иракчани... Обяснението, че с помощта за мръзнещите по улиците на Киев демонстранти се довършва студената война, не е оправдание да се мълчи, че напук на атентати и ислямистки заплахи хиляди иракчани съставят избирателни списъци, сглобяват партии и коалиции и агитират да се гласува. Не е оправдание и тезата, че на Украйна се помогна, понеже е съсед на ЕС. Защото един ден Турция ще влезе в съюза и тогава Ирак наистина ще е съсед и какъв точно ще е той зависи от сегашната 2005.