Целият човешки живот е бунт срещу нищото - нищото на нещата, в нещата, покрай и през нещата. Често стаяваме този бунт, маскираме го, правим се, че не го забелязваме, че сме го преживяли, надживяли, овладяли... Но той клокочи някъде дълбоко в нас, набира скорост и... изригва на мощни, приливни вълни, помитащи маската на нищото... - като неща!

Нещата са само маска на нищото, универсална форма на неговата не-битийност. Тяхната масивност, твърдост, устойчивост... са най-убедителната от всички илюзии, най-великият трик на природата, Вселената, Бога, съдбата, космоса..., нищото!?

Като положен сред нищността на нещата, аз съм само едно от тях, сред тях; аз съм нищността на собственото си биване! Аз искам, искам нещата, копнея да строша оковите на собствената си нищност в убежището на нещата и... се сблъсквам с най-фаталния от всички възможни и невъзможни абсурди - потъвам, разпадам се, стопявам се в нищността на нещата! Проблемът е, че не го разбирам, че си мисля, че се стремя към абсолютното битие, към единственото реално съществуване, а всъщност се разбивам в невидимите ледове на небитието и абсолютната нереалност на собствения си свят!

Целият текст - в "Демокрит" >>