След падането на Стената, милиони хора изгубиха основната кауза на живота си. СССР изчезна, а с това и миражът на равенството, братството и борбата срещу американския империализъм.

Световната левица от десетки години негласно и гласно подкрепя болшевизма и комунизма. Да си спомним за западната интелигенция от 30-те, която в огромното си мнозинство беше сталинистка. Имена, които са стълбове на световната култура, уви, бяха сталинисти - Пикасо, Анри Барбюс, Ромен Ролан, Пабло Неруда, Диего Ривера, Фрида Кало, Бърнард Шоу, Хърбърт Уелс, Томас Ман, Стефан Цвайг, Лион Фойхтвангер и много други. За последните трима особено съжалявам, но нищо не мога да направя. Но има и изключения – Андре Жид, Артур Кьостлер, Фердинанд Селин, Кнут Хамсун.

След разкритията на Хрушчов през 1956 за гигантските сталинистки зверства, западната левица без никакво разкаяние гъвкаво се прегрупира. Беше създадена така наречената Нова Левица. Идеолозите бяха Бертран Ръсел, Албер Камю, Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар, а преките изпълнители Даниел Кон-Бендит и Руди Дучке. Те се определяха като анти-анти-комунисти, което ясно говори за убежденията им. Даниел Кон-Бендит беше от главните организатори на майските събития в Париж през 1968, които бяха добре дошли за комунистическата пропаганда. Руди Дучке се опита да организира безредици в ГФР, за щастие неуспешни. Десен екстремист се опита да го убие, Дучке загуби ръката си и така се превърна в левичарски мъченик.

Американската левица начело с Джейн Фонда, Тод Гитлин и Том Хейдън организира кървавите демонстрации срещу Демократическата партия в Чикаго в края на август 1968. Протестите бяха насочени срещу политиката на Демократическата партия за войната във Виетнам. По този начин американската левица пряко обслужи КПСС и ККП.

Американското правителство тогава се опита да спре разпространението на комунизма в Югоизточна Азия, но войната във Виетнам се превърна в тежко изпитание за американците. И до днес това е травма за Америка. Трябва да се знае, обаче, че след изтеглянето на американските войски, комунистите убиха във Виетнам, Камбоджа, Лаос най-малко 2.5 милиона от политическите си противници. Съдбата на много други милиони беше разбита.

Малко известен факт е, че Даниел Кон-Бендит и Том Хейдън се опитаха да хвърлят мост между техните безредици и протестите на героичните чехи и словаци, които тогава се съпротивляваха на съветското нашествие в Чехословакия. Западните левичари се обявиха за съмишленици на чехите и се опитаха да сложат знак за равенство между комунизма, който те съзнателно подкрепяха, и демократичната западна система. Дори само обстоятелството, че чехите и словаците се бореха срещу нашествениците с риск на живота си, а анти-анти-комунистите организираха демонстрациите си с безопасна оперетна веселба (рок групи, хепънинги, наркотични “послания”) благодарение на демокрацията, в която живееха, говори за нелепостта и нахалството на това внушение.

Левичарите от 60-те изживяха звездните си мигове с Виетнамската война. С голям жар те се бореха за мир на левия бряг на Сена и в модните кафенета на Сохо в Лондон и Ню Йорк. Борбата им странно съвпадна със световните стратегически цели на КПСС и ККП. Генерал Йон Михай Пачепа, заместник-директор на Секуритате, който избяга в САЩ през 1978, свидетелства, че Юрий Андропов му казал, че краят на Виетнамската война е най-големият външнополитически успех на СССР.

Но световната левица понесе изключително тежък удар – СССР загуби Студената война! Внезапно съветската катастрофа лиши левичарите от основния им съюзник. Те останаха без Виетнам, без омразният им Рейгън и любимите им сандинисти. След кратко объркване в началото на 90-те левичарите триумфално преоткриха новия си стар враг, но вече с друга кауза - най-силната страна в света е винаги грешна, когато действа и когато бездейства. Някои от левичарите светкавично захвърлиха като мръсни ръкавици идеите, за които се бяха борили цял живот. С възхитително лицемерие, например, Юта Дитфурт от Зелената партия в Германия заяви :” Просто няма нужда да преразглеждаме социализма, като модел, защото системата, която беше победена в Източна Европа и СССР никога не е била социалистическа”.

Дълги години на плодотворно сътрудничество с КПСС се изпариха във въздуха. Системата, която отне живота на десетки милиони хора, поддържана от левичарите страстно и вярно половин век, изведнъж се оказа абстрактно, въображаемо понятие!
Други западни левичари, обаче, си останаха правоверни комунисти. Световно известният историк проф Ерик Хобсбаум, влязъл в комунистическата партия в Берлин през 30-те, написа в автобиографията си от 2002: “ До ден днешен си спомням с любов и уважение за СССР”. Друг пример е печално известният сталинистки динозавър Ноам Чомски.

Но и двата левичарски вида имат еднакви кумири – главорезът Че Гевара и доказаните шпиони Етел и Юлиус Розенберг.

Питам се кои левичари са по-лоши.

Днес, след съветския провал, световната левица има нов съюзник – световния тероризъм. Има много доказателства за това – съпротивата срещу войната в Афганистан веднага след 11 септември, милионните демонстрации в подкрепа на Саддам Хюсеин, 11 милиона испанци, които гласуваха на практика за Ал Кайда през пролетта на миналата година, голямата антиамериканска демонстрация в Лондон през ноември 2003 в същия ден, когато Ал Кайда нападна обекти в Истанбул. Разбира се, всичко може да намери обяснение, но неоспорим факт е, че интересите на левичарите и терористите съвпадат.Днес световната левица е политическото крило на световния тероризъм. Тя оправдава, узаконява и поддържа тероризма. Омразата към Америка е общата им религия.

Историята на този зловещ съюз е дълга. В началото на 70-те имаше доказателства за връзките на крайната немска левица и Фракция Червена Армия на Андреас Баадер и Улрике Майнхоф. Същото може да се каже за отношенията на радикалната италианска левица и Червените бригади. През 1979 американската левица приветства режима на моллите в Иран. Латиноамериканската левица беше част от терористичните групи Сендеро Луминосо в Перу, Тупамарос в Уругвай, сега подкрепя наркотерористите ФАРК в Колумбия. Един известен левичар и антиамериканец, президентът на Венецуела Уго Чавес, енергично поддържа днес ФАРК.

Най-нов пример са успешните избори в Ирак. Левицата яростно ги разкритикува, а терористите се опитаха да ги спрат с бомби.

Левичарите използват демокрацията точно, както хората, които разрушиха Световния търговски център използваха западната технология. Борбата им за освобождаването на терористите от Гуантанамо е едно доказателство. Винаги, когато британски терорист пристигне триумфално в Лондон и е радостно поздравен от Би Би Си, "Гардиън" и "Индипендънт", това е победа за световния терор.

В България левичарите/антиамериканците са символ на непромяната,споменът за БКП, чалга-“национализма”, “православния” патриотизъм. За съжаление има български медии, които умишлено разпалват антиамериканска истерия – вестниците “Сега”, “Монитор”, телевизионните канали СКАТ, "Седем дни", 2001.

Америка е най-големия враг на новото световно зло. Затова е важно да се разобличават всеки ден левичарите и антиамериканците - не заради Америка, тя е достатъчно силна да се защити, неслучайно президентът Буш беше преизбран, а заради нас, които разбираме основното противоречие в света днес.