С приближаването на изборите ще ставаме свидетели на това как се отварят все повече политически “сергии”, от които или ще искат да получат на кредит доверието на избирателите, или ще очакват пак да получат, но “кеш и на ръка”, пари за предизборни кампании. Бизнесът, едър и дребен, е особено чувствителен към втората опция и вероятно затова напоследък в публичното пространство на няколко пъти просветваха дебати за създаване на “бизнес-партия”, а Камарата на свободните занаятчии от Ямбол излезе с толкова либертарианска декларация против непосилния за предприемачите данъчен гнет, че министър Велчев побърза сам да се обяви за либертарианец*.

В България обаче по традиция почти никой не се интересува от предизборни програми, а самите те доста често трудно се отличават една от друга. Всички кандидат-депутати от всички партии са все некорумпирани, опитни, знаещи и можещи, всички обещават едновременно да защитават и ситите, и гладните, да развиват приоритетно държавни програми за справяне със социални проблеми, но и да подкрепят индивидуалната инициатива и свободното пазарно стопанство пак в името на обществения просперитет… След дълго “дърпане” накрая бизнесмените все пак дават средства за изборите в замяна на обещания за по-голяма икономическа свобода, а избирателите дават своите гласове в замяна на обещания за бързо и несимволично настъпване на Всеобщото Щастие.

Минават изборите и отделните граждани-електорат, и цели трудещи се колективи от предприемачи разбират, че Всеобщото Щастие ги е подминало, а стопанската свобода едва се мержелее на върха на словесното копие на поредния финансов министър–либертарианец като намерения, ала етатист като действия.

Ето защо е особено важно да знаем и когато даваме парите си, и когато даваме просто гласа си какви са възгледите, ориентацията на всеки продавач от политическите “сергии”, за да не ги дадем за прасе в чувал. В случая с България, страна с незавършен все още преход от социализъм към капитализъм, същностно значение има още и въпросът за политическото самоопределяне на всеки гражданин. Като един полудяващ крал в пиеса на Шекспир българският избирател се пита и сам си отговаря: “Ляв ли съм, не съм ли ляв? Десен съм, десен съм…”.  А идентифицирането на политика може да ни доведе до творчески изблици, достойни за перото на друг Уилям. Перифразата на прочутото заглавие на разказа на Сароян като че ще се окаже най-точният идентификатор за възгледите на българския политик: “Нещо като социалдемократ, нещо като християндемократ, нещо като нищо на света”.

За съжаление представянето на ориентациите и на продавачи, и на купувачи на политическия пазар става по традиция едноизмерно, по една линия, прокарана между точките “ляво” и “дясно”, ах, да! - тук-таме и “център”. Поучително е да се напомни историята на една традиционна метафора в политиката. През 1790, предвид започналия преход от феодализъм към капитализъм във Франция, местата в Националната асамблея били поделени така – в “ляво” републиканци, в “дясно” монархисти”, а в “центъра” войници, които не позволявали словесните дебати на левите и десните да се превърнат в кървави баталии… Парадоксът е, че ако следваме стриктно традицията, ще трябва да се съгласим, например, че най-вляво се намира Сталин, а най-вдясно – Хитлер, а между тях са се разположили либералът Рузвелт (социалдемократ според европейската терминология) и консерваторът Чърчил. Но ние вече отдавна знаем, че Сталин и Хитлер са политически близнаци – тоталитаристи, като прилагателните “ляв” и “десен” не ни носят ново познание, не е приложимо като квалификация за тях. Следователно и обяснителната едноизмерна формула “ляво – дясно” в политиката се оказва недостатъчно ефективна.

През 1970 политологът Дейвид Нолан предлага нова схема за описание на политически възгледи и ориентации. По едната координата (абсцисата) са разположени индивидуалните политически и граждански свободи (свобода на словото, на сдружаването, правото да избираш и да бъдеш избиран), а по другата (ординатата) – икономическите свободи, защитаващи частната собственост и развитието на свободно пазарно стопанство без държавна намеса. Прилагането на тази схема ще ни покаже различните “леви” (социалдемократи, социалисти, либералите от Демократическата партия в САЩ), многообразието на “дясното” (християндемократи, консерватори, републиканци в САЩ), наличието на множество “центристи”, но най-важното – ще ни покаже, че политическото пространство всъщност е двумерно. В него освен "ляво" и "дясно" има още “долу”, “назад” (тоталитарни комунисти, националсоциалисти, фашисти, както и други авторитарно-националистически идеологии) и “горе”, “напред” - либертарианството. Ах, да – и център…

Либертарианството е приносът на ХХ век (чрез Август фон Мизес, Фридрих фон Хайек, Айн Ранд и др.) в развитието на класическия либерализъм на ХVІІІ век (Лок, Джеферсън). Тук е любопитно да припомним един цитат на Роналд Рейгън от 1964: “Все по-често ни се казва, че трябва да избираме между ляво или дясно. Всъщност има само път нагоре или надолу: “нагоре” е отколешната човешка мечта за индивидуална свобода, съвместима с правото и реда; “надолу” е тоталитаризмът… Тези, които ще изтъргуват нашата свобода срещу сигурност, тръгват в посока към тоталитаризма.”

Либертарианството днес, както и класическият либерализъм на ХVІІІ век, е философия на методологическия индивидуализъм, ограничаващ ролята на държавата до “нощна стража” на общността. За либертарианеца въпросът “Кой трябва да решава?” е оксиморон – не може да има никакво колебание, че решава отделният субект, индивидът, личността, а не държавата - респективно, не нейните чиновници. И този принцип е валиден навсякъде и във всичко – и в личния, и в политически живот на гражданина, и в икономическите отношения.

Последователното прилагане на принципа на методологическия индивидуализъм прави от либертарианството и критика, и синтез на класическото “ляво” (социалдемокрацията) и “дясно” (консерватизмът, християндемокрацията). Критикувайки ограниченията на индивидуалната свобода в която и да е сфера, либертарианството достига до синтез, до ново решение, което едновременно задоволява, но и надмогва и лявото, и дясното мислене. Както справедливо отбелязва Айн Ранд, чиято 100 годишнина ще отбележим през юли тази година: “И политическото дясно, и политическото ляво допускат индивидуалната свобода само в тези области, за които те мислят, че не са важни.” За либертарианството, напротив, икономическите и политическите свободи са неотделимо свързани – капитализмът е свобода, свободата е капитализъм.

Схемата на Дейвид Нолан е най-кратката политическа анкета в света. Ала тя е доказала своята обяснителна сила и не е застинала в своето “съвършенство”. За последните 35 години при нейното използване бе демонстрирано, че е способна да се променя съдържателно и винаги да е актуална. Неизменна е лаконичната й точност и скорост за тестване – за 5 минути всеки може да разбере къде точно в политическия спектър се намират неговото мнение или възгледите на някой от продавачите на политическите сергии. Тя дава шанс и на т.нар. “политически бездомници”. Това са хората, които не откриват на пазара на партии и идеи свое представителство и поради тази причина най-често не гласуват или гласуват “с отвращение” на изборите, като от 1997 насам те са първата политическа сила у нас:

(По данни на ЦИК)

Няма причина прогнозата да е по-различна и за предстоящия парламентарен вот. Ето защо (само)идентификацията и “подслоняването” на политическите бездомници ще е главна задача на всички, които ще отворят сергии на пазара на идеи за избор на 40-то Народно събрание. Но кризата на политическото представителство, изразила се най-силно в неглижирането на партиите от Симеон ІІ, а след това в превръщането на НДСВ в класическа партия все още не е преодоляна. Симптом за това е и Петицията на Свободните ямболски занаятчии и опитите да се приеме Закон за партиите, който с количествени критерии и административни мерки да ограничи отварянето на нови сергии на политическия пазар. Същността на кризата от една страна е в невъзможността на избирателите да чуят адекватно на личните им интереси политическо послание, с което да се отъждествят. А от друга страна - в неспособността им да се самоидентифицират като самостойни субекти, носители на конкретни политически и икономически интереси.

Анкетата на Нолан дава възможност да се преодолява това кризисно състояние и в двете му измерения. Ако при решаването й сте отдали по-голямо предпочитание на свободата на словото, на сдружаването, на правото да избирате и да бъдете избиран/а, на доброволната военна служба, на свободното придвижване на хора и т. н., със сигурност вашите възгледи могат да се определят повече като “социалдемократически”. По същия начин можете да разпознаете и “лявото” говорене на всеки политик. Ако обаче сте за по-малка намеса на държавата в икономиката, за по-ниски данъци и намаляване на бюджетните харчове, за свобода на инициативата и въобще за свободна пазарна икономика, то вие сте “десен”. Така можете да различите и възгледите на всеки истински консерватор в политиката.

За тоталитаристите и авторитаристите няма какво толкова да се говори – те са против всякакви индивидуални и икономически свободи. Центристите трябва да определим като “гъвкави” – те признават примата на частната собственост в икономиката, но са за намеса на държавата на пазара, за национален протекционизъм. Те са за свобода на съвестта, на словото, но, когато иде реч за регламентирано притежаване на лична доза упойващи вещества или за други парливи проблеми (гей-браковете, евтаназията), забравят че са “либерали” (в европейската политическа терминология и практика те са такива – бел. ред.). Центристите и като лични убеждения, и като политическо представителство са мнозинство. Те са готови винаги да се хванат за лостовете на държавната власт. Но заради непознаване на принципите при вземане на ляво или на дясно политическо решение, центристите дърпат половината лостове надясно, а другата половина наляво, защото така се е случило.

Наред с тези три типа политически възгледи има и четвърти – на хората, които се стремят да решат синтетично конфронтацията между икономическите и личните свободи. Намирането на решение напред, отвъд лявото и дясното, на базата на методологическия индивидуализъм, е либертарианският подход. Тези хора съвсем не са малко, въпросът е, че са лишени от адекватно политическо представителство, а класическите либерални идеи срамежливо се прикриват в гънките на партийните програми.

…И бизнесмените ще продължат да дават пари за избори, и избирателите ще си дават “просто” гласа. Ала за да не се лишат първите от последните си свободи, а вторите да останат съвсем без спестявания – анкетирайте себе си и политиците по Нолан. Така ще разберете дали става дума за политически принципи, които и да не одобрявате, можете да уважавате, или за политическо търгашество на сергията, от която само ви викат: “Дай!”. Ще сте и по-наясно със себе си – дали сте бездомник или приютен.

- - - - - -

* Либертарианството е модерното наименование на класическия либерализъм от ХVІІІ век, което получи мощно развитие през последните десетилетия чрез практиката на глобализиращата се икономика и чрез трудовете на Лудвиг фон Мизес, Фридрих Хайек, странната публицистична проза на американската писателка от руски произход Айн Ранд, нобеловите лауреати за икономика Милтън Фридман (и цялата Чикагска икономическа школа), Джеймс Бюканън (и цялата школа „Нов избор”) и др.

Основен принцип на либертарианството е методологическият индивидуализъм. Партия с официално афиширана либертарианска политическа и икономическа програма е третата политическа сила в САЩ, която има поддръжката на между 4 и 5 милиона избиратели, които напуснаха Републиканската партия при управлението на Никсън поради несъгласие с някои етатистки забежки в провежданата от неговото правителство политика. Сега се явяват коректив отдясно на някогашните си съпартийци и оценяват програмната реч на президента Джордж Буш-Младши при встъпването му във втори мандат като свой идеологически успех.

На 2 и 3 април т. г. в София ще се проведе редовната Пролетна конвенция на Либертарианския интернационал, чийто домакин и организатор е Българското общество за индивидуална свобода.

(Статията е публикувана със съкращения и в "Капитал" под заглавие "Избирателю, познай себе си")