25-02-2005

Online от 1 юли 2002

 

Начало

Архив 2002

Фотогалерия

Знание

Документи

Проектът

Правила

Контакт

 

25 февруари 2005, 15:25

Двуполюсен модел? Терминологична трешка!

Веселин Кандимиров

 

Хората, които говорят за наличието, нуждата или вредата от двуполюсния модел у нас, разбират под това не двуполюсен, а двупартиен модел. Между тях е и проф. М. Кметов. Цитирам:

“Защо е невъзможно в сегашния момент, а и още време след това в България да се наложи двупартиен политически модел? Просто защото няма две партии, които да олицетворят двата полюса”.

Значи, за него определенията “двупартиен” и “двуполюсен” са равнозначни. Има сериозни основания да не приемем това отъждествяване. Двупартийният модел е елемент на нормалното политическо състояние. Двуполюсният не е. Всъщност  парламентарната демокрация не може да понесе дълго такъв модел. Противоречията при него се решават по-скоро с гражданска война, нежели с парламентарни средства.

В България двуполюсен модел съществува в годините 1944–1947. На единия полюс е обединената опозиция, застъпваща принципите на парламентарната демокрация, предимно в популярния по това време социалдемократически вариант. На другия – БКП, която се бори за еднопартийна система, премахване на частната собственост, държавен монопол в икономиката и други познати и хубави неща. Много скоро единият полюс избива политическите водачи на другия, натиква активните му привърженици в лагери, след което повежда, по подобие на международната Студена война, четиридесет и пет годишна студена гражданска война срещу собственото си население. Която накрая губи, не на последно място, защото все пак мнозинството от това население остава привърженик на парламентарната демокрация.

Това значи, че България вече е преживяла един двуполюсен модел. Трябва ли непременно да се мине през такъв, за да се стигне до двупартиен? По-скоро не. Не е задължително да изпробваш най-лошото решение, за да стигнеш до по-доброто. Още повече, че е възможно да минеш през двуполюсен модел, но така и да не стигнеш до двупартиен - такъв е горчивият опит на нацията ни.

Установяването на двупартиен модел не зависи от волята на политическите партии. В момента, в който обществото узрее за идеята, че това е най-приемливото състояние на политическата сцена, моделът ще заработи, дори при съпротива от съпротива от страна на политиците. Обществото узрява, когато узрее неговото ръководно малцинство, т.е., когато това малцинство разбере, че това, което е добро за страната, е добро и за него, и за страната.

Иска ли днес ръководното малцинство в България двупартиен модел? Най-вероятно не се и сеща за това, признак за което е и неразборията в терминологията. Единственото нещо, което Българската православна църква, например, дава да се разбере, че иска, е свещоливницата в Илиянци. Медиите, с малки изключения, искат най-вече власт и пари. Интелектуалците пък са се спотаили и не се чуват изобщо. Повечето политици определено не го искат, защото ще ги остави без работа.

Ето ви ги властите - три ли са, четири ли, пет ли...

Двупартийният модел е необходимо, но не и достатъчно условие за добър политически живот. Той не е и без недостатъци, но те са по-малко от предимствата му. Едно от които е ясната политическа отговорност на управляващите.

Докато сегашния многопартиен модел дава отличната  възможност да бъде съставено правителство от някой, събрал само 7% на изборите. И после да се оправдава с "нелоялното коалиционно партньорство" на друг, който е стигнал до властта с 14% от гласовете...

И оправданията му да минават за убедителни - поне според медиите и според манипулираното от тях и политиците мнозинство.

Начало    Горе


© 2002 Още Инфо