25-02-2005

Online от 1 юли 2002

 

Начало

Архив 2002

Фотогалерия

Знание

Документи

Проектът

Правила

Контакт

 

25 февруари 2005, 16:10

Демокрацията в Русия

Брус Джаксън*, Weekly Standard

 

1. Какви са необходимите институционални изисквания , за да се каже, че държавата-наследник на бившия Съветски съюз е успяла в прехода си към демокрация? И как в Русия на президента Путин стоят нещата с тези институции, които са решаващи за демократизирането на страната?

2. Каква е политиката на президента Путин спрямо демокрацията в Русия и спрямо демократичните промени в съседните на Русия страни?

3. Стана ли Русия враждебна към демократичните ценности и западните институции? И ако да, какво трябва да се направи?

I.

В ретроспекция можем да определим ареста на Михаил Ходорковски на 25 октомври 2003 от тежковъоръжени специални части като повратен момент за демокрацията в Русия. Преди този арест мекото подтискане на демократичните сили изглеждаше на някои като проява на традиционната политическа неувереност на Москва и разбираем опит да бъде “контролирана” демокрацията, да бъдат намалени крайностите и обществения стрес на Елциновата ера. След октомври 2003 стана ясно, че действията на  президента Путин са били мащабно настъпление срещу всеки, който е смятан за съперник на държавната власт, и за възстановяване на традиционната руска държава - авторитарна в страната и имперска извън нея. 

Но, ако разглеждаме само враждебното отношение на президента Путин към Ходорковски и последващите “показни процеси” срещу ръководители на ЮКОС, рискуваме да не забележим размаха на настъплението срещу демократичните сили и да не видим логиката на авторитарната, а може би дори и диктаторска власт зад събитията в Русия през последните две години.

Ще сравня ситуацията в Русия с положителното развитие в Грузия по време на Революцията на розите през ноември 2003 и в Украйна по време на Оранжевата революция от декември 2004. Демократичните лидери в страните от ОНД и чужди анализатори отделят голямо внимание на особеностите на грузинското и украинското общества, позволили им мирното отстраняване на авторитарните режими, въпреки тоталния контрол върху службите за сигурност и въоръжените сили.

Макар че подкрепата от страна на западните демокрации и перспективата за членство в такива важни организации като Европейския съюз и НАТО представляваха важни фактори за реформаторите в страните от ОНД, предпоставките за демократичните промени в бившия СССР очевидно бяха:

  1. Значимо гражданско общество, състоящо се от множество неправителствени организации, в което плурализмът може да се развива;

  2. Независими политически партии, които могат да се конкурират на избори;

  3. Опозиционен блок в парламента, който е в състояние да предлага алтернативна политика и да послужи за подготвяне на бъдещото правителство;

  4. Наченки на бизнес общество, което може финансово да подкрепя опозицията в противовес на използването от режима на държавните ресурси и на корумпирани бизнесмени;

  5. Независими медии, които имат възможност да разпространяват печатни издания и с достъп поне до една независима телевизия;

  6. Граждански контрол над армията и службите за сигурност, достатъчен да гарантира, че въоръжени сили няма да бъдат използвани срещу гражданския протест.

За съжаление Путин и бившите офицери от КГБ от неговото обкръжение, така наречените “силовики”, са направили анализ на условията за демократични промени, подобен на този, който правя в момента, но са достигнали до диаметрално противоположен извод. Вместо да подкрепя и насърчава позитивните промени в постъсъветските държави и в държавите, преживели конфликт, президентът Путин очевидно е решил да разруши основите на демокрацията в Русия и активно да пречи на тяхното създаване в съседните на Русия и други страни. И той върши именно това.

  1. През май 2004 в своето обръщение към нацията Путин обяви настъплението срещу гражданския сектор, обвинявайки неправителствените организации, че работят в полза на чужди интереси, срещу интересите на Русия и нейните граждани. Това, съчетано с осъждането на учените Игор Сутягин и Валентин Данилов по изфабрикувани обвинения в шпионаж, принуди неправителствените организации в Русия да замълчат.

  2. Human Rights Watch съобщи, че “опозиционните партии са или отслабени, или напълно ликвидирани, в частност в резултат на проведените със сериозни нарушения избори през декември 2003”.

  3. Към 2004 “Единая Россия”, партията на Путин в Думата, контролираше две трети от местата в парламента и имаше достатъчно гласове, за да приеме всеки закон и да промени конституцията според нуждите на президента. Така на 12 декември 2004 Путин прокара закон, който прекрати избирането на местни губернатори и даде на президента правото да ги назначава, премахвайки по такъв начин възможността за каквато и да е парламентарна или регионална опозиция.

  4. Разрушаването на ЮКОС и заграбването на неговите активи бележи началото на унищожаването на бизнес класата, но не дава пълна представа за мащаба на ренационализацията. Кремъл не крие, че Русия има претенции към всички нефтени и газови запаси на бившия Съветски съюз, както и към собствеността върху тръбите, преминаващи през територията на бившия Съветски съюз. Напускането на Русия от инвеститори през последната година и половина потвърждава, че бизнесът, който би могъл да подкрепя алтернативни политически възгледи в Русия, бързо се свива. Ликвидирането на политически активното бизнес общество е точно това, което целеше президентът Путин с ареста и последващия показен процес срещу Михаил Ходорковски.

  5. От всички сфери, в които руското правителство подтиска наченките на демокрация, най-мащабно и безмилостно е настъплението му срещу независимите медии. Всички значими телевизионни и радиостанции сега са под контрол. Главният редактор на “Известия” беше уволнен заради опита му да отразява терористичния акт в училището в Беслан, а двама журналисти, опитали се да отидат в Беслан, бяха възпрепятствани от специалните служби. Amnesty International наскоро докладва, че специалните служби в Русия преследват, отвличат и убиват журналисти. Не би трябвало да е изненада за никого, че Комитетът за защита на журналистите определя Русия като една от най-опасните за журналистите страни в годишния си доклад.

  6. Едно от най-тревожните развития напоследък е завръщането на КГБ на власт в президентската администрация. Според Олга Крищановска, водещ руски социолог, бившите офицери от КГБ си връщат властта на всички нива на управлението и сега са 70% от всички местни ръководители. Други анализатори твърдят, че броят на офицерите от бившите тайни служби в управлението на Путин е три пъти по-голям от броя им при Горбачов. При това положение съществува голяма вероятност армията и службите за сигурност да бъдат използвани за смазване на граждански протести и в действителност вече се използват с тази цел.

Ако условията, направили възможни демократичните промени и реформи в Грузия и Украйна представляват ориентир, президентът Путин организира последователна и методична кампания за елиминиране не само на демократичните сили в гражданския и политическия живот, но също и за елиминиране на възможността за израстване на такива сили в бъдеще. Смятам за неточно да се каже, че демокрацията в Русия е в отстъпление. Демокрацията в Русия беше убита.

II.

Нобеловият лауреат Андрей Сахаров беше писал “Държава, която не уважава правата на собствения си народ, няма да уважава и правата на съседите си”, и това предупреждение трябва да се има предвид, когато се оценява цялостно политиката на Путин. Вместо Русия просто да бъде обявена за авторитарна държава или за граничеща с диктатура, по-точно и по-полезно ще бъде Комисията да гледа на Русия като на “антидемократична държава”, изцяло фиксирана върху това, което нейното ръководство вижда като съперничество със Запада за контрола върху “постсъветското пространство”.

Първоначалната аргументация на президента Путин в полза на “контролираната демокрация” почиваше върху убеждението му, че непредсказуемостта на либералната демокрация може да отслаби сигурността на руската държава, ако не бъде поставена под значителен държавен контрол. Дали наистина е вярвал в това или не, но той бързо стигна до още по-войнственото убеждение, че независимите политически партии, неправителствените организации и журналистите, които поставят под въпрос разумността на политиката му спрямо Чечения, са на практика съучастници на терористите. Има малка крачка от авторитарното ограничаване на свободата в страната по време на война до диктаторското обявяване на всяка опозиция и несъгласие за предателство. През 2004 президентът Путин дойде до диктаторския извод.

Казано направо, в близкото обкръжение на Путин расте убеждението, че за да си върне статута на световна сила през 21 век, Русия трябва да бъде недемократична у дома (за да възстанови силата на държавата) и антидемократична в своята “близка чужбина” (за да предотврати навлизането на политически съперници като Европейския съюз и НАТО, призовани в постсъветското пространство от новите демокрации). Войната с тероризма не е централен момент в тези сметки и не е нещо повече от тема за разговори с лековерната Америка.

Изявленията на Глеб Павловски потвърждават подозренията относно руските намерения. Скоро след избирането на Виктор Юшченко за президент на Украйна, Павловски убеди Кремъл да възприеме политиката на “превантивна контрареволюция” към всеки руски съсед, който покаже политически опасните демократични тенденции. Друг от така наречените “политтехнолози” Сергей Марков, който също съветва президента Путин, призова за създаване на руска организация в противовес на американския Национален фонд за насърчаване на демокрацията, която да не позволява европейски и американски неправителствени организации да влязат във връзка с демократичните движения навсякъде в страните от ОНД, с други думи – в постсъветското пространство. (Тук, разбира се, не се и споменава за противопоставяне на войнстващия фундаментализъм или ислямските терористични групи в тези страни. )

През декември 2004 Русия наложи вето на продължаването на ръководения от ОССЕ мониторинг на границите, който включва наблюдение на планинските проходи през грузинската граница с Ингушетия, Чечения и Дагестан в Северен Кавказ. Много наблюдатели смятат, че премахването на международното присъствие е с цел да позволи на Русия пълна свобода в провеждането на военни и паравоенни операции във вътрешността на Грузия под претекст, че се преследват терористи. Русия продължава да издава руски паспорти на сепаратистите от Абхазия и Южна Осетия и, въпреки поетите международни задължения да изведе на военните си сили от военните бази от съветско време в Грузия, продължава да ги заема и да ги укрепва. С една дума политиката на Путин към Грузия не се различава от политиката на царска Русия от 19 век към слабите държави в Южен Кавказ.

В Молдова от декември 2003, когато руската страна предложи меморандума на Козак, легализиращ постоянната дислокация на руски войски в Приднестровието, Русия непрестанно подклажда напрежение между Приднестровието и Кишинев и се стреми да попречи на демилитаризацията на Приднестровието. Така Русия отслабва, разделя и корумпира молдовското ръководство, за да не е способно то да проведе необходимите демократични реформи. Приднестровието остава изцяло криминално предприятие под протекцията на Москва и най-голям експортен център на незаконна търговия с оръжие в Черноморския регион. И да напомня, че Русия няма обща граница с Молдова, факт, който придава имперски характер на руската намеса.

Мащабната руска намеса и личната ангажираност на президента Путин във фалшифицираните избори в Украйна са добре известни. Много анализатори смятат, че Кремъл е похарчил 300 милиона долара и много ефирно време на държавната телевизия, опитвайки се да осигури изборна победа на Виктор Янукович.

Това, което може би е по-слабо известно на Комисията, е, че експлозивът, използван в покушението срещу Виктор Юшченко, и диоксинът, който едва не го погуби, почти сигурно са дошли от Русия. Западни дипломати и множество украински официални лица в частни разговори твърдят, че се очаква разследването на тези покушения да попадне на следата на руската организирана престъпност, която да го отведе до руските специални служби. Появяват се все нови свидетелства, че някои подразделения на руските спецслужби, като ГРУ, смятат убийството на представители на опозицията в съседни държави за легитимен инструмент на държавната политика, както беше в мрачните години на СССР.

Що се отнася до Беларус, правителството на президента Путин беше съучастник на Александър Лукашенко в създаването и подкрепата на това, което е прието да се нарича “последната диктатура в Европа”. Този съвсем не свещен съюз е брутален към народа на Беларус, доведе го до мизерия и е забележителен със степента на руския цинизъм, който го мотивира. Не бих могъл да го кажа по-добре, отколкото го каза съветникът на Путин Глеб Павловски: “Нас напълно ни удовлетворява равнището на отношенията ни с Беларус. Русия разграничава някои особености на политическия режим в съседната страна от спазването на нейните задължения на съюзник. Беларус е образцов съюзник.”

Помислете за това. Последната диктатура в Европа е най-близкият съюзник на правителството на Путин. Ако не беше трагично, щеше да бъде много смешно.

III.

Какво означава за американската външна политика поражението на демократичните тенденции в Москва и възникването на руска заплаха в евразийската политика? Струва ми се, че ние сме принудени да направим следните изводи:

  1. Русия активно ще възпрепятства появата на демократични правителства по нейните западни граници с Европа, на Черно море, в Кавказ и в Централна Азия. Президентът Путин възнамерява да блокира разрешаването на продължителните конфликти от Приднестровието до Южна Осетия и Нагорни Карабах и да запази съветските военни бази, изпълняващи ролята на окупационни сили и подклаждащи тези конфликти. Нестабилността на страните в постсъветското пространство, която тази политика ще предизвика, ще стане дългосрочна заплаха за европейската и американската  заинтересованост от стабилизацията и демократизацията на този регион.

  2. Русия ще пречи на развитието на такива международни институции като ОССЕ и програмата на НАТО “Партньорство за мир” и дейността им във всички региони, които Путин смята за традиционна сфера на влияние на Русия, по такъв начин изолирайки съседите на Русия от структурите на международния диалог, разрешаването на конфликтите и сътрудничеството.

  3. Русия все повече ще се ангажира в криминална и паравоенна дейност отвъд границите си, едновременно  като инструмент на държавната политика или просто от алчност. Затова САЩ трябва да очакват да продължи контрабандата на оръжие за ембаргови държави и за пазара на незаконно лично оръжие (като в Южна Осетия), а също увеличаване на броя на взривовете и убийствата с политически и криминални мотиви (като неотдавнашния взрив в Гори и покушенията срещу Виктор Юшченко).

  4. Целта на президента Путин да създаде империя на 21 век ще го накара да завладява, да завзима чрез изнудване или по друг начин нефтените и газовите запаси на Каспийско море и Средна Азия като източник на финансиране на държавната власт. Действително, заграбването на ЮКОС и мрежата от тръбопроводи бяха първите две стъпки на един дългосрочен план за контрол върху ресурсите на Средна Азия. Освен негативното въздействие върху световните цени на енергоносителите, това прави нашите съюзници в Европа все по-зависими в техните нарастващи енергийни нужди от един нефтен монопол, контролиран от руските служби за сигурност. Без съмнение тези нефт и газ ще имат политическа цена.

  5. Политиката на Русия и управлението на президента Путин ставата все по-ексцентрични и изглежда, че са мотивирани от един сърдит романтизъм, а не от рационална преценка на националните интереси. Настояването на Путин в едно интервю на руски журналисти, че не е имало жертви в кланицата на Норд-Ост, е показателно. Путин се вълнува само от жертвите между сътрудниците на руските спецслужби; животът на цивилните граждани не се помества в неговите сметки. Какво всички знаят, непредсказуемото и непреценено използване на сила в международната политика е изключително опасно. С една дума, ние си имаме работа не с доброжелателен авторитаризъм, а с яростен и груб насилник.

  6. И, накрая, планът на президента Путин може би няма да проработи. И стратегически, и икономически Русия не може да се обезпечи като световна сила и не може да изхранва народа си с икономика, управлявана от Кремъл. Така, ако сегашните тенденции се запазят, Путин ще доведе Русия до нов разпад, който може да бъде по-опасен и насилствен от разпада на Съветската империя през 1989. Точно този случай – възраждането на империята и нейният последващ разпад – американската политика се опитва да предотврати от момента на падането на Берлинската стена. Държавният секретар Кондолиза Райс настойчиво твърдеше преди няколко години, че критичното предизвикателство пред американската политика ще бъде “да бъде контролиран упадъка на съветската сила”. Засега ние не се справяме с това.

Струва ми се, че съществуват четири политически стъпки, които Съединените щати трябва да направят в отговор на заплахата от антидумократична Русия.

Първо, ние трябва да сложим край на имунитета да не бъде подлагано на публична критика, с който управлението на президента Путин се ползва. Ако Саудитска Арабия и Египет не са повече защитени от справедлива критика на техните недемократични практики, то и Русия трябва да бъде критикувана от американските държавници.

Второ, Съединените щати трябва да прекратят политиката на специален достъп до вътрешните съвещания на демократичните институции (Г-7, НАТО и Белия дом), докато Путин продължава да нарушава човешките и политическите права у дома и да се опитва да подрива демократичните институции в чужбина. Ако управлението на Путин е защитено от санкции, той несъмнено ще продължи да води политика срещу интересите на общността на демокрациите.

Трето, Съединените щати трябва да разработят заедно с нашите партньори от НАТО и Европейския съюз стратегия за поведение спрямо унищожаването на демокрацията в Русия и нейните имперски действия навън. Последните разширявания на Европейския съюз и НАТО включиха много европейски страни, които имат собствен опит какво значи да бъдеш обект на руската хищническа политика. За чехите, словаците, поляците, балтийците и други руският империализъм не е абстракция. Ние можем и трябва да използваме този политически капитал, за да изработим общ западен подход за подкрепа на демокрацията в Русия и край нейните граници.

Накрая, Натан Шарански ни напомня, че “нравствената чистота” е необходимо качество на външната политика на една демокрация. Като страна ние сме далече от нравствената чистота по отношение на политическите затворници в Русия и нарушаването на човешките права в Северен Кавказ, да назовем два от най-чудовищните примери.

С отсъствието на нравствена чистота е свързана и липсата на “стратегическа чистота”. Ние просто не показахме на Русия къде минава “червената линия” за нейните заплахи към уязвимите нови демокрации и какви ще са последствията за Русия, ако наруши така наречените “правила на играта”.

Сурово и публично порицание на Путин може да накара Русия да се замисли за саморазрушителния път, по който е поела, и да послужи за защита на дългосрочните демократични перспективи и за бъдещия просперитет на Русия и нейните съседи. Това също ще бъде сигнал на надежда за изолираните демократи в Русия и за обсадените демокрации край нейните граници. Да се надяваме, че президентът Буш ще отправи този сигнал на срещата в Братислава.

Публикацията подготви Борислав Скочев

- - - - - -

*Изказване пред Сенатската комисия по външните работи при слушанията за отношенията с Русия в средата на февруари

 

Начало    Горе


© 2002 Още Инфо