03-03-2005

 

Online от 1 юли 2002

 

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

 

3 март 2005, 16:35

За царя без любов и омраза

Проф. Светослав Ставрев, "Дневник"

Има три версии за предполагаемия смисъл на царското управление след 2001 от позицията на поредната българска модернизация.

Първата е, че то е много полезно, позитивно и т.н. Нея няма да я обсъждам не само за да не се настъпваме по килимчето с А. Райчев, К. Стойчев и компания, които поне правят пари със сървиса си, а защото е толкова невярна, че си е направо безсрамие да се застъпва публично.

Втората е, че не е имало кой знае какъв политически смисъл в трагикомичното превъплъщаване на несъстоял се цар в задкулисен и безмълвен премиер, защото в основни линии неговата политика е банално като идеи и хищно като изпълнение продължение на управлението от 1997 до 2001. Тази версия е по-скоро вярна, отколкото погрешна.

Третата е, че със своето идване в България царят е предизвикал "мащабна деградация" на представителната демокрация, установила се в страната след 1989. Това твърдение си струва да се обсъди по-внимателно поради две много важни причини:

Първо, то се основава на неправдоподобно преувеличение на скромния откъм дарби и способности личностен потенциал и реално влияние на царя и на кликата около него. Второ, то спекулативно стоварва вината за фактическия провал на "новата" българска политическа класа върху раменете на царя, с което се прави опит за незаслужено оневиняване на предизвикалите неговото парадоксално връщане в политиката и с което се вдъхват илюзорни постцаристки, но пак етатистки надежди у хората.

Естествено е да се запитаме

какво толкова стана в България по времето на царя

до момента. Колкото и някои да се стараят да наклонят везните нагоре или надолу - нищо, ама съвсем нищо особено. НАТО и ЕС щяха да ни приемат при всяка неекстремална власт, а у нас през последните 15 години имаше само една такава - тази на Жан Виденов, и това я направи и вътрешно, и външно неприемлива. Надутите до пръсване цветни балони, пуснати около връщането на Симеон в България, за неговите глобални контакти, мениджърски опит и успехи, приятелството и доверието към него на важни за страната ни среди по света, инвестициите, които щели да потекат след него, за неговия нов морален и държавнически стандарт, които щели да впечатлят народа, а и света, се оказаха най-обикновени блъфове.

Във вътрешен план пак нищо особено:

отново над 40% преразпределение чрез държавния бюджет

въпреки "намаленията" на данъци и такси; корупция навсякъде, видна надолу по йерархията и скрита нагоре, но все ненаказуема; недосегаемост и неназоваемост на мафията; контрабанда въпреки скъпата митническа брошка "Краун ейджънтс". Новост бяха бездарните (от гледна точка на публичните финанси!) сделки с външния дълг, взривното нарастване на междуфирмената задлъжнялост, както и разгулното купуване на медиен комфорт, непознато като мащаби и интензитет до идването на царя. Доверието към страната леко укрепна вследствие на продължилото вътрешно стабилизиране и на инерционното и конформистко външнополитическо поведение. Безработицата понамаля, а доходите бавно нараснаха паралелно с продължилото икономическо оживление. Но икономиката не стана по-устойчива на външни шокове, а конкурентоспособността си остава големият проблем. Здравеопазването се срина, образованието се срива, а пенсионната система е на изкуствено дишане, но и това не е само или единствено царска заслуга.

Богатите забогатяха още повече, бедните се обезкуражиха, но пък средната класа разширява периметъра си поради продължаващото развитие и укрепване на частния сектор. Пушенето го забраниха, но останаха пиенето, шоуто, чалгата, наркотиците, мутрите. Въобще България, горе-долу каквато беше през 2001, такава е и през 2005. Истината е, че нещата бавно и трудно, но пък необратимо вървят напред - към оздравяване и подобрение, като за това нито е заслужил, нито е виновен царят. Просто комунизмът наистина си отиде и най-важното е, че и социалистите вече нямат нищо против това, а и да имат, вече нищо не могат да сторят по въпроса.

А иначе ляво, дясно, център - ала-бала или, както американофилите, заменили набързо русофилите, биха рекли - бла-бла.

Доган, Софиянски, Румен Петков, Гиньо Ганев и Со. пак са на власт,

нищо че имат и нови в компанията - Панайотов, Герджиков, Петканов,Велчев и къмпани, Е. Кюлев, В. Божков, Д. Гущеров, Мл. Мутафчийски и Со. пак са най-богатите българи, макар да има и нови (относително) - П. Манджуков, С. Дончев, братя Бобокови, В. Златев и др. А на кого му пука как точно си казват придворните червени, сини, жълти или пембени "оператори" или както при царя взеха да ги наричат "брокери"? Тъкмо те, заедно със своите патрони/господари/благодетели, са големите печеливши от "прехода", но май това бе неизбежно и трябва да го преглътнем като цена на освобождението. Защото без дейци като А. Мичковски, Р. Спасов, Л. Коларов, Р. Гечев, Сл. Христов, Х. Бисеров, Ант. Николов и още много други слабо познати или безименни бизнесмени, кръжащи около всяка власт, капитализмът в България сигурно нямаше да се състои. И така е не само в България.

Политиката - не само у нас - е в дълбока криза. Криза на мисията, културата, морала, идеите, целите, елитите, механизмите, структурите, легитимността и ефикасността. Представителната демокрация е действително застрашена, но не от царя, Буш, Путин и т.н., а от собствената си слепота и самовлюбеност. Политическата класа не трябва да представлява някого, а да служи на обществото и държавата. Не е важно кой е гласувал за властимащите, а какво са направили те за негласувалите - въобще и конкретно за тях. Защото и при идеални изборни резултати от гледна точка на теорията на представителната демокрация властта ще управлява "от името" на около 1/3 от потенциалните избиратели , т.е. най-малкото 2/3 няма да са съгласни да ги управляват тези, които по демократичен път са придобили държавната власт. А при мажоритарни избирателни системи и при коалиционни правителства т.нар. представителност на властта придобива напълно имагинерен характер. Все по-важни стават не електоралните активисти и т.нар. твърди ядра, които рядко могат да обяснят разумно, включително и на себе си, защо гласуват така, а не иначе, а онова нарастващо мнозинство от хора, които си гледат собствената работа и оставят на политиците да се грижат за онези важни, но недостъпни поотделно неща от живота.

Политиците ще стават все по-професионално и съпоставимо с останалите професии съсловие, подобно на зъболекарите, лекарите, учителите и т.н., които ще бъдат открито съветвани от съответните професионалисти, когато им се налага да вземат едни или други решения. Важното е рязко редуциране на онова, което днес се приема за публичен интерес,

свиване на държавните правомощия,

а в перспектива и наддържавната власт, разгръщане на личната, груповата и колективната инициативност, риск и отговорност. Само така ще бъде защитена свободата, ще се вдъхне енергия и воля в загниващите от неуместна социалност държави и общности от държави. И само така ще бъдат защитени хората от властническо насилие, грабежи, корупция, привилегии.

Но за това разбиране на политическото явно не е дошло времето.

home    top


© 2002 Още Инфо