|
Има три
версии за предполагаемия смисъл на царското управление след 2001
от позицията на поредната българска модернизация.
Първата
е, че то е много полезно, позитивно и т.н. Нея няма да я обсъждам
не само за да не се настъпваме по килимчето с А. Райчев, К.
Стойчев и компания, които поне правят пари със сървиса си, а
защото е толкова невярна, че си е направо безсрамие да се застъпва
публично.
Втората
е, че не е имало кой знае какъв политически смисъл в
трагикомичното превъплъщаване на несъстоял се цар в задкулисен и
безмълвен премиер, защото в основни линии неговата политика е
банално като идеи и хищно като изпълнение продължение на
управлението от 1997 до 2001. Тази версия е по-скоро вярна,
отколкото погрешна.
Третата
е, че със своето идване в България царят е предизвикал "мащабна
деградация" на представителната демокрация, установила се в
страната след 1989. Това твърдение си струва да се обсъди
по-внимателно поради две много важни причини:
Първо, то се основава на
неправдоподобно преувеличение на скромния откъм дарби и
способности личностен потенциал и реално влияние на царя и на
кликата около него. Второ, то спекулативно стоварва вината за
фактическия провал на "новата" българска политическа класа върху
раменете на царя, с което се прави опит за незаслужено оневиняване
на предизвикалите неговото парадоксално връщане в политиката и с
което се вдъхват илюзорни постцаристки, но пак етатистки надежди у
хората.
Естествено е да се запитаме
какво толкова стана в България по
времето на царя
до момента. Колкото и някои да се
стараят да наклонят везните нагоре или надолу - нищо, ама съвсем
нищо особено. НАТО и ЕС щяха да ни приемат при всяка неекстремална
власт, а у нас през последните 15 години имаше само една такава -
тази на Жан Виденов, и това я направи и вътрешно, и външно
неприемлива. Надутите до пръсване цветни балони, пуснати около
връщането на Симеон в България, за неговите глобални контакти,
мениджърски опит и успехи, приятелството и доверието към него на
важни за страната ни среди по света, инвестициите, които щели да
потекат след него, за неговия нов морален и държавнически
стандарт, които щели да впечатлят народа, а и света, се оказаха
най-обикновени блъфове.
Във вътрешен план пак нищо особено:
отново над 40% преразпределение чрез
държавния бюджет
въпреки "намаленията" на данъци и
такси; корупция навсякъде, видна надолу по йерархията и скрита
нагоре, но все ненаказуема; недосегаемост и неназоваемост на
мафията; контрабанда въпреки скъпата митническа брошка "Краун
ейджънтс". Новост бяха бездарните (от гледна точка на публичните
финанси!) сделки с външния дълг, взривното нарастване на
междуфирмената задлъжнялост, както и разгулното купуване на медиен
комфорт, непознато като мащаби и интензитет до идването на царя.
Доверието към страната леко укрепна вследствие на продължилото
вътрешно стабилизиране и на инерционното и конформистко
външнополитическо поведение. Безработицата понамаля, а доходите
бавно нараснаха паралелно с продължилото икономическо оживление.
Но икономиката не стана по-устойчива на външни шокове, а
конкурентоспособността си остава големият проблем.
Здравеопазването се срина, образованието се срива, а пенсионната
система е на изкуствено дишане, но и това не е само или единствено
царска заслуга.
Богатите забогатяха още повече,
бедните се обезкуражиха, но пък средната класа разширява
периметъра си поради продължаващото развитие и укрепване на
частния сектор. Пушенето го забраниха, но останаха пиенето, шоуто,
чалгата, наркотиците, мутрите. Въобще България, горе-долу каквато
беше през 2001, такава е и през 2005. Истината е, че нещата бавно
и трудно, но пък необратимо вървят напред - към оздравяване и
подобрение, като за това нито е заслужил, нито е виновен царят.
Просто комунизмът наистина си отиде и най-важното е, че и
социалистите вече нямат нищо против това, а и да имат, вече нищо
не могат да сторят по въпроса.
А иначе ляво, дясно, център -
ала-бала или, както американофилите, заменили набързо русофилите,
биха рекли - бла-бла.
Доган, Софиянски, Румен Петков,
Гиньо Ганев и Со. пак са на власт,
нищо че имат и нови в компанията -
Панайотов, Герджиков, Петканов,Велчев и къмпани, Е. Кюлев, В.
Божков, Д. Гущеров, Мл. Мутафчийски и Со. пак са най-богатите
българи, макар да има и нови (относително) - П. Манджуков, С.
Дончев, братя Бобокови, В. Златев и др. А на кого му пука как
точно си казват придворните червени, сини, жълти или пембени
"оператори" или както при царя взеха да ги наричат "брокери"?
Тъкмо те, заедно със своите патрони/господари/благодетели, са
големите печеливши от "прехода", но май това бе неизбежно и трябва
да го преглътнем като цена на освобождението. Защото без дейци
като А. Мичковски, Р. Спасов, Л. Коларов, Р. Гечев, Сл. Христов,
Х. Бисеров, Ант. Николов и още много други слабо познати или
безименни бизнесмени, кръжащи около всяка власт, капитализмът в
България сигурно нямаше да се състои. И така е не само в България.
Политиката - не само у нас - е в
дълбока криза. Криза на мисията, културата, морала, идеите,
целите, елитите, механизмите, структурите, легитимността и
ефикасността. Представителната демокрация е действително
застрашена, но не от царя, Буш, Путин и т.н., а от собствената си
слепота и самовлюбеност. Политическата класа не трябва да
представлява някого, а да служи на обществото и държавата. Не е
важно кой е гласувал за властимащите, а какво са направили те за
негласувалите - въобще и конкретно за тях. Защото и при идеални
изборни резултати от гледна точка на теорията на представителната
демокрация властта ще управлява "от името" на около 1/3 от
потенциалните избиратели , т.е. най-малкото 2/3 няма да са
съгласни да ги управляват тези, които по демократичен път са
придобили държавната власт. А при мажоритарни избирателни системи
и при коалиционни правителства т.нар. представителност на властта
придобива напълно имагинерен характер. Все по-важни стават не
електоралните активисти и т.нар. твърди ядра, които рядко могат да
обяснят разумно, включително и на себе си, защо гласуват така, а
не иначе, а онова нарастващо мнозинство от хора, които си гледат
собствената работа и оставят на политиците да се грижат за онези
важни, но недостъпни поотделно неща от живота.
Политиците ще стават все
по-професионално и съпоставимо с останалите професии съсловие,
подобно на зъболекарите, лекарите, учителите и т.н., които ще
бъдат открито съветвани от съответните професионалисти, когато им
се налага да вземат едни или други решения. Важното е рязко
редуциране на онова, което днес се приема за публичен интерес,
свиване на държавните правомощия,
а в перспектива и наддържавната
власт, разгръщане на личната, груповата и колективната
инициативност, риск и отговорност. Само така ще бъде защитена
свободата, ще се вдъхне енергия и воля в загниващите от неуместна
социалност държави и общности от държави. И само така ще бъдат
защитени хората от властническо насилие, грабежи, корупция,
привилегии.
Но за това разбиране на
политическото явно не е дошло времето.
|
