Вторите президентски мандати в Белия дом отварят път за нови решения. Те дават възможност в най-малко неудобния момент да се сменят или прегрупират ключови съветници. Те намаляват влиянието на вътрешно-политическите фактори върху решенията на правителството, защото преизбраните президенти не се боят от следващи избори. Те повишават знанието, както съюзници и врагове научават – с надежда или отчаяние – с кого ще си имат работа през следващите четири години. Вторият мандат е подходящо време за едно правителство да разкрие стойността на своята работа.

Джродж Уокър Буш има много да показва

Той бе президент във време на една от най-стремителните промени в американската външно-политическа стратегия от президентството на Франклин Д. Рузвелт насам. Голямата външнополитическа стратегия на Буш, подобно на Рузвелт, дойде след шока от изненадващата атака и няма да се промени. Никой от приемниците на Ф.Д.Р., демократи или републиканци, не можеше да избегне урока, който той извлече от събитията на 7 декември 1941: че само разстоянието вече не защитава американците от нападения на враждебни държави. Нито Буш, нито неговите приемници, независимо от коя партия са, могат за пренебрегнат фактите, които събитията от 11 септември разкриха. В този смисъл приоритетите на втория мандат на Буш остават същите като при първия: възвръщане на сигурността в един неочаквано по-опасен свят.

Определянето на курса обаче е само начална точка за стратегиите: опитът винаги ги дооформя докато се развиват. Досега Буш преосмисляше стратегията си, въпреки неохотата да признава своите грешки по време на кампанията. С подновения и подсилен електорален мандат сега той по-лесно ще прави корекции в курса. Най-добрият начин те да се предвидят е сравнението между какво неговата администрация е възнамерявала да прави и какво в действителност е свършила. Разликите в това сравнение ще ни подскажат къде трябва да очакваме промени в политиката и решенията.

Най-близкото разминаване между намеренията на Буш и неговите постижения трябва да бъде свързано със

защитата от нова голяма атака срещу САЩ.

Разбира се, подобна атака може да се случи по всяко време, дори преди този материал да бъде публикуван. Но от голямо значение е, че минаха повече от три години без да бъде извършена. След 11 септември малко американци вярваха, че ще измине толкова дълъг период. Преобладаващото мнение тогава бе, че е започнала терористична офанзива и че американската нация ще бъде щастлива, ако през следващите три месеца се размине с повторно нападение.

Свързването на причините с последиците винаги е трудно – още по-трудно е когато знаем толкова малко за намеренията на Осама бин Ладен и тези на неговите последователи. Вероятно Ал Кайда не планира нови атаки. Вероятно тя е очаквала отговор от Съединените щати към Афганистан и премахването на талибаните. Вероятно тя е предвидила предислоциране на американските войски от Саудитска Арабия към Афганистан, Узбекистан, Киргизстан и Ирак. Вероятно е очаквала световна контратерористична кампания, която ще свие значителна част от нейната терористична мрежа. Вероятно е предвидила, че правителството на Буш ще изостави своята неохота към изграждането и подкрепата на нови нации и ще се насочи към демократизация на Близкия Изток. Вероятно стратегията на Бин Ладен би допуснала всичко това, но… изглежда, тя не го е допускала. Ако не е допускала това, тогава първата и най-фундаментална черта в стратегията на Буш – предприемане на офанзива срещу терористите и по този начин изненада – не е изпълнила до този момент своята цел. Една по-малко забележима разлика е свързана с понятията “изпреварваща война” и “възпиране”, разлика, която възникна от хипотетичното планиране на гореща-война, в периода на Студената война. “Изпреварващо нахлуване” означава да се започнат военни действия срещу държава, която е предприела вече атака. “Възпиране” означава да се започне война срещу държава, която при определени бъдещи обстоятелства е способна да стане агресор, да предприеме риска на войната. Обяснявайки своята след-септемврийска офанзива правителството на Буш вкара в противоречие тези два термина, използвайки думата “изпреварващо нахлуване”, за да оправдае това, което може да бъде наречено “превантивна” война срещу Ирак на Саддам Хюсеин. То направи това заради новия свят след 11 септември, в който терористи и тирани застрашаваха сигурността на Съединените щати. Ал Кайда не би могла да действа без дадената от талибаните подкрепа и убежище. Но традиционните заплахи, които правителствата използват, за да оправдаят правото на нападение, не бяха забелязани преди да се случи 11 септември.

Един неясен режим в една отдалечена страна взе решение, което се превърна в акт на война, в който загинаха повече американци, отколкото преди шест десетилетия след атаката на Япония. Япония тогава бе страна, която явно представляваше заплаха. Правото на изпреварващ удар в своя най-стар и обичаен смисъл можеше да се извърши срещу наближаващия към Пърл Харбър японски флот, но ако беше забелязан по-рано. Превантивни арести биха спрели Мохамед Атта и неговите 18 съ-конспиратори, преди да влязат в летищата, но ако бе възможно да се прочетат мислите им. Сигурността на нито една страна обаче не може да се осигури от разузнавателни служби с подобни необикновени възможности. Както историчката Роберта Уолстетър отбеляза преди време по повод Пърл Харбър и както Докладът на комисията за събитията от 11 септември потвърди, да уловиш издайническите сигнали в един свят изпълнен с шум, е нужно да имаш не само умения, но и късмет.

Това е причината стратезите в правителството на Буш да смесят политиката на възпиране, позната от Студената война, с “правото на изпреварващ удар”. Да чакаш терористичните заплахи да станат очевидни и непосредствени, означаваше да направиш нацията уязвима към изненадващи атаки. Вместо това САЩ би трябвало да притиснат държавите, които даваха убежище или можеха да станат убежище на терористични групи. Това на пръв поглед би означавало да се търсят начини тези режими да бъдат въздържани и разубеждавани – методът, който се ползваше по време на Студената война. Ако този метод се окажеше неуспешен, тогава правото на изпреварващ удар към забелязаните заплахи щеше да бъде начало на една превантивна война. Старото разграничение между изпреварващ удар и въздържане, следователно, се оказа една от многото жертви на 11 септември. Това събитие разкри една категория от заплахи толкова трудно уловими и все пак така унищожителни, ако бъдат осъществени, че Съединените щати нямаха избор и трябваше да използват изпреварващи средства, за да се защитят от тяхната поява.

Изпреварващият удар дефиниран като предпазно средство обаче създава риска, както се видя през последните две години, че

самите Съединени щати ще бъдат възприети от голяма част от света като ясна и истинска опасност.

Суверенитетът дълго време бе свещен принцип на международната система. Неочакваното изявление на най-силната страна в света, че нейната сигурност зависи от нарушаването на суверенитета на определени държави не й помага, а по-скоро прави всички останали държави нервни. Както политическият учен Г. Джон Айкенбъри отбеляза, вашингтонската политика на изпреварващо нападение създаде образа на глобалния полицай, който не се отчита пред по-висока власт и вече не чука на вратите на гражданите. Колкото и шокиращи да бяха атаките от 11 септември, международната общност не можа да приеме лесно плана на правителството на Буш да възвърне отново сигурността.

Буш и съветниците му предвиждаха този проблем. След подкрепената от НАТО война в Афганистан, администрацията започна да работи здраво за спечелването на международна подкрепа за своят първи акт на изпреварваща война с превантивна цел: инвазията в Ирак. Очакваше успех. Използването на американската сила да се премахне чудовище като Саддам, смятаха стратезите във Вашингтон, би било посрещнато с радост, не със страх.

Но стратезите грешаха. Войната в Ирак получи далеч по-малко международна подкрепа, отколкото правителството очакваше. Може да се спори надълго и нашироко за причините за тази липса на съгласие: остарялата структура на Съвета за сигурност на ООН, която отразява по-добре баланса на силите от 1945 година отколкото от 2003; изявлението на Буш, че е решил да действа със или без неговата подкрепа; трудността да се изгради ясна връзка между Саддам Хюсеин и ал Кайда; липсата на безспорни свидетелства, че иракския диктатор действително има оръжия за масово поразяване; недоверието, което създадоха безсмислено острите отхвърляния на Буш на Протокола Киото, Международният криминален съд и Договора за анти-балистичните ракети. Каквото и да е обяснението, неговата стратегия за изграждане на международен консенсус за изпреварваща война, не спечели консенсус и това бе главната му грешка.

Решението на Буш на всяка цена да нахлуе в Ирак провокира недоволството, че велика сила като САЩ е без велика отговорност. Това недоволство бе последвано от безпрецедентен колапс в подкрепата за Съединените щати от страна на голяма част от света. От почти всеобщата симпатия след 11 септември, една година и половина след атентатите, американците откриха, че тяхната страна е широко възприемана като международен парии.

Лесно е да се каже, че това няма значение – че една нация толкова силна като Съединените щати не трябва да се притеснява от това какво мислят другите за нея. Но това просто не е истина. За да се разбере защо не е истина, просто трябва да се сравнят американските със съветските сфери на влияние в Европа по време на Студената война. Първата живееше в състояние на взаимно съгласие. Втората – не. Урокът тук е очевиден:

влиянието, за да бъде продължително, има нужда не само от съгласие, но и от липса на несъгласие,

или, ако ползваме термина на Клаузевиц, липсата на “търкания”. Всеки, който е управлявал кола, знае за нуждата от смазка, без която колата рано или късно ще спре. Това, което липсваше по време на първата администрация на Буш, бе подходящото количество внимание към количеството смазка в стратегията, каквато е убеждаването.

Американските претенции за по-широко разбиране на правото за изпреварване на опасността няма да изчезнат, защото няма друга страна или международна организация, която скоро да бъде готова за поемането на подобна отговорност. Това означава, че второто правителство на Буш ще се опита отново да спечели международна подкрепа за превантивно използване на американската сила.

Правителството ще се стреми да убеди колкото е възможно по-голяма група от държави, че превантивните действия ще бъдат и в техен интерес или поне няма да пречат на интересите им. Съединените щати правиха това, и то много успешно, по време на Втората световна война и в периода на Студената война. Те също така спечелиха подкрепа за използването на сила по време на Войната в залива, през 1995 в Босна, в Косово през 1999 и Афганистан през 2001. Ирак бе изключение, не правило, и бяха научени уроците от тази аномалия. Единият е нуждата от по-добри маниери. Винаги е била лоша идея да се бърка силата с мъдростта: мускулите не се мозък. Идеята да се обиждат потенциалните съюзници никога не е била добра, колкото и скандално да е било поведението им.

Друг урок свързан с езика. Президентът и неговите съветници предпочитаха да парадират с американската мощ като смятаха, че така обясняват нейните цели. Мощ, но с каква цел? Предизвикателства, но от какъв източник? Президентите от епохата на Студената война внимаваха в отговорите на тези въпроси, докато в своя първи мандат Буш често пъти оставяше на другите сами да търсят отговор. През втория мандат той трябва сам да даде отговорите.

И накрая един свързан с това въпрос е визията. На 11 септември терористите разкриха уязвимостта на държавите. Опазването на сигурността на която и да било държава няма да бъде възможно без правото на изпреварваща военна акция, за да се попречи на тероризма да пусне някъде корени.

Правителството на Буш смяташе, че може да нахлуе в Ирак без да има съгласие от международната общност, защото очакваше да се повтори опитът от Афганистан: военната съпротива бързо да бъде преодоляна, иракчаните да посрещнат с радост американците и техните съюзници и накрая победилата коалиция бързо да настани иракски режим, способен да контролира и възстанови страната. Успехът на този план, заедно с потвърждението на твърденията, че Саддам има оръжия за масово поразяване, би породил консенсус, който дипломацията не е успяла да създаде. Така, според тези очаквания, Ирак би станал широко подкрепяна международна инициатива, въпреки че инвазията не е била желана.

Военната кампания премина според очакванията, но останалите неща не се случиха. Бяха разположени достатъчен брой войници, за да бъде Ирак победен, но не и за да се възстанови реда, да се потушат грабежите и да се защити инфраструктурата. Те премахнаха старото правителство, но не успяха да направят успешна стъпката да наложат ново. Стратезите в Пентагона не прецениха колко бързо много иракчани ще видят своите освободители като потисници. Те дори ускориха този процес чрез повърхностното си отношение към правата на затворниците, което допусна извършването на отвратителни злоупотреби. Оръжия за масово поразяване не бяха открити, а очакваната международна подкрепа, на която Буш се надяваше, така и не дойде.

Ирак не прилича на Виетнам.

След година и половина боеве американските жертви в Ирак не са повече от месечните жертви дадени във войната във Виетнам. Иракските жертви, въпреки че са много повече, се доближават до жертвите дадени от виетнамците. Бунтовниците получават далеч по-малко външна помощ отколкото получаваха северно-виетнамците от Съветския съюз и Китай. Няма иракски еквивалент на Хо Ши Мин: разделението между сунити, шиити и кюрди създава баланс между антагонизми, а не на обединена съпротива.

Грешките допуснати във Виетнам също са пример, от който американските военни сили се учат. Историците сега признават, че американските контра-въстанически операции във Виетнам бяха провеждани през последните години от конфликта и проблемът беше, че подкрепата за войната в самите Съединени щати отдавна бе загубена. Днес вътрешната опозиция срещу войната в Ирак въобще не достига размерите на противопоставянето от виетнамската ера: 2004 въобще не прилича на 1968. Следователно, има все още време да се потушат бунтовете, дори и да се знае, че бунтовниците също са се поучили от своите собствени грешки.

Победата накрая ще бъде за “тихото мнозинство” иракчани, които досега не са взели определена страна. Американците и техните съюзници имат едно предимство – те могат да предложат избори. Бунтовниците не могат. Възможността да се гласува под опасност – така беше в Ел Салвадор, Камбоджа и Афганистан – не бе от полза за терористите, тъй като това показа, че страховете, от които те зависят, не са толкова силни. Все пак изборите не са гаранция за успех. Изборите могат да доведат правителства, които са слаби, некомпетентни, непредставителни, брутални или дори фанатично настроени против самите окупатори. Рискът да се проведат избори обаче е за предпочитане пред алтернативата Ирак да бъде залят с американски войници или пък американците да предприемат бързо изтегляне.

Къде в крайна сметка Съединените щати бъркат, въпреки големите усилия, които полагат? Най-разумно е да имаш план за всичко, което се случва. Най-добрият план е Ирак да бъде държан като перспектива. Ирак изглежда проблемът, от който сега зависи всичко. Същото бе и с Виетнам през 1968. В годините след 1968 обаче президентът Ричард Никсън и Хенри Кисинджър показаха, че е възможно да се “губи” Виетнам, докато се “печели” Китай. Нещата, които ще се случат по време на втория мандат на Буш в Афганистан, Египет, Иран, Либия, Мароко, Пакистан, Саудитска Арабия, Сирия, Турция и особено с израело-палестинския конфликт могат да бъдат също толкова важни за бъдещето на Близкия изток, колкото и Ирак. Също така събитията в Китай, Индия, Русия, Европа и Африка също могат да бъдат толкова важни за бъдещето на международната система, колкото и събитията в Близкия Изток. Всичко това означава, че Ирак не трябва да се превръща в това, в което се бе превърнал Виетнам – единственият обектив, през който Съединените щати гледат на региона и света.

Геополитическата стратегия е в голяма степен и психология. Правителството на Буш очакваше, че демонстрацията на възможности за възмездие в Афганистан и Ирак биха убедили Ал Кайда, че Съединените щати не могат да бъдат принудени да напуснат Близкия Изток. Операции от типа “Шок и ужас” биха пресушили попълването на членове за тази организация и биха възпрели другите държави в региона и в останалите части от света от бъдеща подкрепа за тероризма. Дали всички тези очаквания се оправдаха, не е много сигурно.

Не е много ясно доколко стратегията на Буш попречи за набирането на членове за Ал Кайда. За сметка на това операцията в Ирак унизи много араби. Ако се гледа баланса на силите, американското влияние нарасна в Близкия изток, но уважението към американската култура, институции и лидерство значително спадна.

Усилията да се възпрат опасните държави също не произведоха ясни резултати. Муамар Кадафи изостави амбициите на Либия за създаване на оръжия за масово поразяване, но стратезите на Буш се надяваха това решение да бъде последвано и от други държави. Като успех можеше да се разглежда разрушената мрежа на Абдул Кадер Кхан за търговия с оръжие в Пакистан. В Иран и Северна Корея обаче картината остава нерадостна: инвазията в Ирак изглежда доубеди лидерите в тези страни да завършат своите ядрени програми.

Възможностите САЩ да държат оръжията за масово поразяване далеч от ръцете на тираните и терористите сега се заключават в мултилатералния подход.

Президентът Буш настоява, че светът няма да бъде опазен от терористите докато в Близкия Изток няма демокрация. Трябва да сме сигурни, че той сериозно вярва в това: това не е нито празна риторика, нито мантия за скрити мотиви.

Демократизацията обаче е дългосрочна цел,

така че е прекалено рано да се очакват резултати.Това, което може да се оцени е доколко стратезите на Буш се справиха с непосредствените задачи: разчистването на пътя за демократизация чрез разбиване на статуковото в Близкия Изток, което измъчваше народите в региона и беше заплаха за света.

Режимите отговорни за тази ситуация имат три характеристики. Те бяха авторитарни: освобождаването от колониализма остави регионът окован в новите вериги на тираничното или най-малко непредставително управление. Повечето от тях се облагодетелстваха от случайността, че под замята им има нефт, така че нуждата да останат конкурентни в глобалната икономика, не ги принуждаваше да се либерализират политически, както стана почти навсякъде по света. Някои от тези режими се свързаха с ислямските религиозни движения, които имаха свои причини да се противопоставят на промяната и така въведоха една дългогодишна тенденция за буквално изучаване на Корана, което пък не остави никакво място за алтернативни интерпретации. Според правителството на Буш тази нездравословна комбинация от авторитаризъм, богатство и религиозен фанатизъм подхрани чувството на безсилие у мнозина и на ярост и гняв за определени групи и индивиди: тези неща доведоха до 11 Септември. Разрушаването на това състояние, следователно, в краткосрочен план трябва да направи света по-сигурен, а в дългосрочен да спомогне за демократизацията на региона.

Шокът и ужасът, които съпровождаха операциите в Афганистан и Ирак, бяха възприети като начало на този процес на унищожаване на статуковото, но Буш и съветниците му не разчитаха само на военните средства. Те очакваха, че 11 септември и другите терористични ексцесии ще отвратят мнозинството мюсюлмани от екстремистите, живеещи сред тях. Те очакваха, че Съединените щати ще имат възможност да посеят семената на демокрацията в страните, в които диктаторите са премахнати и че тези семена ще се разпространят навсякъде. Те също смятаха, че Близкият Изток не може да безкрайно дълго да се изолира от останалия свят, където демокрацията става все по-разпространена.

Не е ясно все още

дали демокрацията в Близкия изток може да бъде наложена, чрез военна окупация.

 Три години след инвазията в Афганистан страната все още не е сигурно място за живот. Талибаните и терористичните елементи остават, икономическото възстановяване е бавно, главатарите управляват, процъфтява производството на опиум, а западняците не могат да си позволят безопасно пътуване извън района на Кабул. Въпреки всичко на 9 октомври 2004 милиони афганистанци се наредиха пред урните да гласуват на избори, които нямат прецедент в цялата история на страната.

Това ни подсказва, че в Афганистан силите на разрушение и на съграждане съществуват едновременно и техният баланс не може да бъде преценен точно. Същото важи и за Ирак, но в много по-големи размери. Така че не можем да разчитаме на обикновените стандарти за оптимизъм или песимизъм относно Близкия Изток. Най-доброто нещо, което можем да кажем за процесите там, е, че те не се поддават на генерализации. Правителството на Буш, разбира се, не желае това, но то постигна в Близкия Изток много повече, отколкото постигнаха други американски правителства. За добро или за лошо старото статуково вече не съществува.

Второто правителство на Буш сега ще има възможност да засили демократичните тенденции по света – промяната на статуковото – така, както първата администрация направи с Близкия Изток. Ако Кери бе спечелил, неговото правителство щеше да прави същото. Това, което 11 Септември показа, е, че Съединените щати вече не могат да се изолират от нещата, които се случват по света: ако те се изолират, това означава да пренебрегнат очевидните и непосредствени опасности. Консервативната републиканска администрация прегърна либералният идеал на демократите – да се направи света по-демократичен – и го прегърна като императив на националната сигурност.

Ото фон Бисмарк разби статуковото в Европа след 1815 година, за да обедини Германия. Правейки това обаче, той не допускаше, че парчетата от това разместване просто ще си дойдат на мястото, както би желал, а ги поставяше чрез внимателно, търпеливо изграждане на новия европейски ред, който предлагаше изгоди и ползи за всички, които бяха включени в него. Системата на Бисмарк оцеля повече от половин век. Най-важният въпрос, пред който Джордж Буш ще се изправи през своя втори мандат, е дали ще може да следва примера на Бисмарк.

(Със съкращения)

- - - - - -