11-03-2005

 

Online от 1 юли 2002

 

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

 

11 март 2005, 16:45

Бащин камък

Костадин Димов, Стара Загора

Преди милиони години катаклизмът беше в разгара си. Средиземно море, както щяха да го наименуват хората доста по-късно, се разширяваше и Балканите на север от него се гърчеха от невероятната мощ на раздвижилата се земна кора. Стара планина със земетръсни стонове се накланяше към Родопите. Между тях беше просторна равнина, която стенеше под напора. Постепенно напрежението образува дълга гънка пред балканския рид. Магмата, затворена в недрата под новопоявилата се Сърнена Средна гора, беше като в капан и сега напираше неистово навън. Няколко пукнатини напряко на младата планина не издържаха и лавата се устреми по тях. Щом на места проникна до повърхността, тя застина в сферични камъни и всичко утихна за много години.

Времето прелетя като стрела над земята и спря в един горещ летен ден. Група здрави мъже с бронзови длета беше полазила по мегалитите. Надалеч ехтяха ударите на чуковете им, а потните им гърбове лъщяха на слънцето. Няколкото деца, дошли да им донесат вода и храна, гледаха захласнато в недоумение дейността на бащите си. Не беше обичайното добиване на камъни за къщи или крепости.

Дялаха нещо странно.

Няколко години подред летата бяха сушави - зимите мразовити. Дърветата по Средна гора изкелевяха и реките пресъхнаха. Нивите станаха безплодни, а земята – напукана. Траките по селата в равнината посърнаха. Бебетата умираха в треска, а възрастните се поболяваха от кахъри. Прокоба някаква тегнеше над племето. Видяха се в чудо и млади, и стари. Определиха група от най-мъдрите хора в околността и ги проводиха в древния храм под Триглавия връх. Дарове скромни събраха в тежкия недоимък. Угрижени отпътуваха пратениците по друма към планината на север.

Когато изкатериха скалистата вита пътека по страховития рид, ги посрещна пред храма старец беловлас. С добра дума и мек глас ги подкани:

- Влезте и поседнете братя мои.

От години ви гледам насреща

и пожарите летни ви виждам,

със стълбове дим в небесата,

и горите олисяли – сланясали,

на пролет и нивите рехави

неогласяни от стадата - доскоро

безбройни като звездите.

Мъка ми е като от чума у съсед.

Много вечери гледах луната,

много изгреви слънцето питах.

Накрая прошепна ми вятърът

откъм планинското мъдро усое.

Храмове нямате братя мои!

В грижи на земята си майка

поклони сте забравяли да сторяте.

А зли демони нявга затворени

дълбоко върлуват в недрата й.

Нея в треска тресат, а вази

съдба безутешна докарват.

Зная каменоделци прочути

си имате вие от вековете.

Нека умения впрегнат тутакси,

навръх канарите олтари да сторят.

Богинята майка на всите ни,

огнища в послон при вази да има,

сина си - Слънце на изгрев и

залез да приласкае със обич.

Титани подземни преграда да сещат,

къмту небесата ви достъп да нямат.

Облаци плодородни над вас да

поспират и с благодат ви дарят.

В щастие вий да добрувате,

с добра наследа и аз да си ида.

До другото лято туй да е сторено,

Иначе лошо за всите ни!

Тихо станаха пратениците, поклониха се и надолу заслизаха след благодарност сърдечна. Дълбоко замислени те крачеха. “Вярно ли бяха допуснали, тия огнедишащи змейове слънцето им да зърват, за мъст да го зоват, с майце си да няма в сговор къде да присяда.”

И сега, след скромната жътва, кипеше усилена дейност. Майсторите упорито дълбаеха цепка до цепка в огромните камъни. Та когато зимата водата в тях ще замръзне, камъка твърд през средата да спука. От тях напролет да съградят капища-храмове на върхарите първом от лъчите огрявани. Преди седмица жрецът тук бе дошъл. Дълго мери звездите с уреди сложни. Беляза някакви посоки с колчета по хълма околовръст и скицира с въглен силуета на храма върху една кожа. След това дълго обсъжда с майсторите коя канара как да обработят, за да постигнат строежа съдбовен. Трябваше вековете в унес да надживее, а и земните спазми. После старецът замина на изток по хребета към съседното село да помогне и там в свещеното дело. Обеща да дойде напролет да оцени усърдието им и майсторлъка.

Когато януарските студове почнаха да сковават земята, всеки ден каменоделците идваха и грижливо пълнеха цепките с вода. А нощем, щом небосвода изцъклен изсмучеше всяка топлина, скалите застенваха с мелодия тръпнеща. Кристалите малки дълбоко се впиваха и телесата от твърд, като с нож магичен разполовяваха.

Топлия южен вятър довея пъстроцветно множество. От близки краища юнаци мищци напъваха. Девойки ги с песен напиваха, колоси към небесата да възправят, стихии природни да кротнат. Хората в почит да им се поклонят – природата с плодове щедри да им се отплати.

Доста вода от тогава изтече. Но и сега покрай Тунджа да минете, над Бузовград – Бащин камък ще зърнете. А ако по пътеката до него се отбиете, долината ще легне под вас в тишината. Проследете с поглед на североизток каменните гъби сред храсталака. На съседния хребет ви чака и друга изненада – застинали каменни челюсти, със зъби колкото длан.

А може би това са укротените демони на планината? Знаем ли? Отдавна ги няма хората, дето им разбираха на тия работи.

 14 февруари 2005

Начало    Горе


© 2002 Още Инфо