21-03-2005

 

Online от 1 юли 2002

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

21 март 2005, 13:20

Архитект Константин Антонов:

Прекрасно е, когато хобито ти се превърне в професия

Интервю на Иван Ибришимов за "Кеш"

 

Роден на: 1 октомври 1938 в София

Семейно положение: женен, с един син, също архитект

Бизнес позиция: президент на "Омега архитектс" ООД

Образование: висше, архитектура

Кариера: проектант във Видин, в "Главпроект", София, в "Генерален план на София", от 1992 в частния сектор

Постижения: Централни хали, София, Летен театър, Белоградчик, офис центрове, къщи в Стария Созопол, колежански комплекс Аркутино, резиденция "Враца" и много други

Езици: английски, ползва немски и руски

 

Свободно време: тенис, джаз, класическа музика, фотография, близки приятели, интересува се от политика

би не във всички чеченски среди са били много доволни от това.

Питате ме кой е Косьо Антонов? Труден въпрос без еднозначен отговор. Архитект е. Много добър, доказан архитект. Достатъчно е да влезете в Софийските хали, за да разберете за какво иде реч. Но по-добре идете в Стария Созопол или в Арбанаси - там ще го усетите по-добре, ще се докоснете до душата му. В него има нещо донкихотовско, което е изписано на физиономията му, а може би и нещо от Андерсен, доколкото става дума за храбри оловни войници. Във всеки случай, когато идва пируетната 1989, той - вече на почтени години, без колебание се хвърля в мътните талази на сюрреалистичната българска пазарна икономика. Точно тук е парадоксалното. Защото за разлика от други, които превърнаха бизнеса първо в тепих, по-късно в кланица, а сега в татами, архитектът Антонов избра приятели, колеги професионалисти и нестандартно коректни подходи, за да намери мястото си под слънцето. Представяте ли си как един музикант по душа сменя партитурата за чело с кадастрон, за да прави музика с... туш? Знам, трудно е. Ако не го можете - не се опитвайте. Просто знайте, че и това се случва.

Но за да се случи, има задължителен минимум. Той съдържа няколко малки, но трудно откриваеми в наше време нещица: воля за свобода, борбеност и самокритичност, задължително гарнирана с чувство за хумор. Прибавете много познание, преклонно уважение към миналото и традициите, професионализъм и усет към красивото. И преди всичко - почтеност. Изброеното тук е задължително, когато имаш вътрешното усещане за отговорност на човек, който гради за поколения напред. Не толкова за средата - дори в която ще живеят те, а за мисленето, което ще придобият в едно сътворено от други, преди тях, бъдеще. Такъв е Косьо Антонов. Не съм му колега, за да оценявам направеното от него, но за мен той преди всичко е архитект на духа.
Четете нататък.

Колко години практика имахте, когато стана промяната през 1989?

- Около 30 години. Архитектите от нивото, на което бяхме с моя съдружник Иван Битраков, никога не сме разчитали някой да ни дава работа. Практически системата на свободната практика я имахме. Много работихме и по извънредни проекти, но всичко беше много ниско платено. Тогава от 1 лв. изкаран хонорар взимахме 10 стотинки - всичко отиваше за материали, за профсъюзи... Всички, които стояха в нашите ателиета, ни разпределяха заплатата - той ще взема толкова, онзи ще вземе толкова, такива едни много смешни работи, уравниловка. И ако човек нямаше желание да работи, беше без значение - можеше да не работи и пак щеше да взима толкова пари. В почти всички други професии беше същото.

И все пак какво изигра роля, за да се решите на 50 години - една стабилна възраст, да се хвърлите в качествено различната среда на свободната конкуренция?

- Ние си бяхме в нея. Промяната ни даде възможност да излезем напред, да започнем да работим по различен начин. Така че всичките пари, които така или иначе изкарвахме и ни ги взимаха, започнахме да си ги получаваме, а се оказа, че това е почти два-три пъти повече, отколкото преди. Беше много интересно друго - когато станаха промените, аз бях много активен около "Подкрепа". "Главпроект" беше една огромна организация, бяхме над 1300 човека, а най-голямата проектантска организация на Запад имаше 800 души. Започнах да ги навивам всичките: дайте да се отделим, да престанем да чакаме държавата да ни плаща - независимо кой изкарал, кой не изкарал - получаваш си заплата. Веднага плъзнаха едни, които разправяха, че този Косьо иска да ги мине. Всичко беше затворено, натурално и връзкарски свързано. Вследствие на което нещата бяха страшно изкривени. Ние тръгнахме от самото начало - просто се преобърнаха нещата. Все едно, както си чел една книга, просто отваряш страницата и започваш да четеш по друг начин, но почти без някакви особени сътресения. Е, отначало, разбира се, докато разберем как се управлява фирма - всичко беше свързано с някаква гадна руска дума - "наладки". Просто трябваше да разберем за какво става дума, защото в професионалната част за нас нямаше проблем.

Все пак такава фирма има нужда от някакъв мениджмънт и се борави с пари.

- Оттам нататък дойде вече желанието да бъдеш мениджър. И тъй като бяхме фирма от 5-6 души, на мен ми се падна да стана президент и да се занимавам с мениджърството. При нас мениджърството не е толкова сложно. Трябва да имаш един юрист в началото, който да те посъветва. Вече даже и счетоводител не ми трябва, за да мога да разбера къде и какви данъци трябва да се плащат.

За добро или за лошо станаха всички промени, като гледаме какво се строи в България?

- То и преди не се строеше хубаво, беше изключително некачествено. Сега поне се строи качествено. Това е първата стъпка. Поначало никой не си въобразява, че - когато се променят, нещата ще тръгнат страшно добре, защото преди поръчките бяха в едни ръце, които не държаха парите. Сега парите са у тия, които поръчват. Лошото е, че са еднакви простаци и предишните, и сегашните, поне повечето от тях. Съвременните инвеститори схващат нещата абсолютно елементарно, защото имат едни съветници, които смятат само цифрите. Тях не ги интересува нищо друго. Така че в момента всички сме подравнени. Инвеститорът не иска да има общи площи. Даже се учудва, че се плаща за стълбища. Да се качиш, да речем, до апартамента. Те гледат - колкото се може да са по-малко общите площи. Колкото са по-малко общите площи - толкова е по-изгодно за него. Той продава по-скъпо обекта - дали ще е жилищна или офис сграда. Но това са грешки на растежа. Не можеш да очакваш от тия хора да действат по друг начин. Сигурно и навремето - преди 150 - 200 години, в Америка първите капиталисти са изглеждали горе-долу по същия начин.
- При вас битката все пак е да спечелите поръчка. Как се печелят конкурси сега?
- Конкурсите, поне които ние сме спечелили, сме ги спечелили с много добри проекти.

За софиянци сякаш най-познат сред тях е реконструкцията на Халите.

- Проектът за Халите беше страхотна епопея, защото всичко трябваше да стане ужасно бързо, трябваше да проявим страхотно уважение към обекта - сграда, в която всичко ценно да се запази. Но беше по-интересно друго. Инвеститорите бяха изключително свестни. Действаше се много бързо и толкова напрегнато, колкото никой не може да си представи. Имахме разни премеждия. Тогава се случи една от най-студените зими - точно когато трябваше да се работи и Халите не бяха все още затворени. Ето такива неща имаше. Но с общи усилия, с денонощна работа успяхме да пуснем обекта.

Има една теория на Паоло Солери, доколкото си спомням, че архитектурата влияе пряко върху обществото, или по-общо да кажем, върху обществените вкусове, дори върху политиката...

- Мога да кажа, че у нас сега е точно обратното. Иначе по принцип е така. Архитектурата е влияла или поне е давала израз на обществените вкусове. Даже обществените знаци може да са били, да речем, сталинската архитектура или архитектурата на Хитлер - просто човек изтръпва, като ги види тези сгради и ансамбли. Те като че ли са точно покритие на философията на едното и на другото - на тоталитаризма. Но иначе навсякъде по света се смята, че архитектите са тези, които съзнават проблемите на обществото и даже повечето хора не смятат, че са достатъчно компетентни. Смятат, че компетентните са архитектите.

Няма да забравя - преди много години в Созопол се запознах с едни англичани, които нещо не можеха да се оправят, трябваше да им превеждам в кафенето. Бяха четири момчета, строителни работници, които бяха много притесни, че преводачът им е архитект. Понеже за тях е така - през живота с архитект, със съдия и с лекар никога не могат да си говорят - те са много велики, те са страшни, те с тях не приказват... Те имат еди-каква си заплата, а пък те - еди-каква си. Пък моята заплата тогава беше 10 пъти по-малка от тяхната, но все едно. И тогава взех да им говоря, че в Бирмингам, откъдето бяха, се правят много големи реконструкции в центъра, и ги питах какво им е мнението. Те се почудиха: за какво ви е нашето мнение, ние никога не харесваме нещата, но ако архитектът не е с 10 години напред в мисленето си - какъв архитект е той. Впечатли ме философията на тези момчета, които отиваха, след като бяха работили една година, до Австралия да се разходят.

Добре, заведохте ме до морето... Не мога да не попитам за строителството. Сега там не се ли стигна до пренасищане?

- Ами то е очевидно и хората го усещат. Даже тези, които строят в момента, започват да им треперят някои части на тялото, защото усещат, че прекалиха. Даже в столичния квартал "Младост" е по-просторно, отколкото на "Слънчев бряг". Това веднага ще даде отражение на посещаемостта.

И все пак, като гледа човек и тук, в София, тия безумни решения с куполи, с т. нар. подпокривни пространства... На какво се дължи това безумие?

- Това е от лакомия. Това са вратичките на закона. Има го навсякъде по света. Просто у нас това не беше правено и сега се прави по много левашки начин. В края на краищата собственикът, или инвеститорът, е доволен, защото пак има същите квадратни метри. Само че резултатът отвън е съвсем различен.

И може би тук трябва да вметнем проблема със заплащането на архитектите. Което всъщност е една нищожна част от цената на проекта и строителството - може би процент процент и половина. Не виждам друга професия, която да е толкова ниско платена. Страхотен спор се води сега от предприемачите, които имат и извличат най-големи печалби - просто да се замислят. Защото печалбите им стигат почти 100%, като човек си направи елементарна сметка.

Ако погледнем от другата страна - помага или пречи държавата на частните архитектурни фирми?

- Не мога да кажа, че държавата нещо пречи. Пречи, колкото пречи на останалите.

Какви са изкушенията ви извън архитектурата?

- През цялото свободно време, когато го имам, и през лятото, когато човек може да играе навън, ходя да играя тенис. Не мога да играя през зимата в зала, понеже съм далекоглед и не мога да виждам топката, което е страхотен проблем. Доскоро ходих на ски. Но сега се оказа, че за да отидеш на ски, трябва да загубиш един ден най-малко, а може би два - просто нямам време. Почивка за мен е и когато работя вкъщи за Созопол - само за приятели, които са в Стария град или пък в околността. Всяко ходене в Созопол за мен е свързано с едно приятно прекарване.

Каква е музиката на живота ви?

- Аз съм музикант, щях да ставам челист, а не архитект. Като малък свирех интензивно и щях да кандидатствам в Консерваторията, но се отказах. Влязох архитектура, защото тогава можеше да се кандидатства само на едно място. Бяхме двама за музиката, а мястото беше само едно - другият беше по-добър от мен. Продължих да свиря до 25 - 26-годишната си възраст. Свирех в студентски оркестри. Даже като млад изкарвах повече пари като музикант във Военния оркестър. Беше много смешно. Там имаше вибрафон, много джазова работа беше...

Пътувате ли често?

- В чужбина рядко пътувам. Брат ми е в Америка и се очертава да отида да го видя. През есента бях в Англия. Общо взето, обичам да пътувам с кола из България. Често ходя до Арбанаси, където имам много добри приятели, до Созопол и на други места, където е възможно разтоварване с хубава ракия и с приятни хора. Също така ми е приятно в клуба музей на Вазов, където се виждаме с разни приятели.

Това ли е бягството от всекидневието?

- Ами да. Може би това е. Макар че не го смятам за бягство, защото аз просто не искам да бягам. Това е смешното, че ние сме някакви такива луди хора, които не щат да бягат. На повечето архитекти това им е хубавото, че архитектурата не им е професия, а хоби. Когато работиш хобито си, все едно, че не работиш. Никога през живота си не съм чувствал, че работя. Винаги съм си карал кефа.

Политиката изкушава ли ви?

- Естествено. Страхотно внимавам какво става в политиката, макар че не мога да участвам. Просто не мога, предпочитам да съм полезен с работата, която върша. Нямам някакъв афинитет - никога не съм бил и сега не съм член на партия. Не мога да го направя. Имам предубеждения и не искам да бъда никакъв член. Искам да си мисля нормално и спокойно. Но естествено, че си имам своите позиции...

Свободен човек ли се чувствате?

- Да. Чувствам се изключително свободен.

Начало    Горе


© 2005 Още Инфо