Начало

Либертариум

Знание

Мегалити

Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Контакт

журналистически обмен, балканското сътрудничество, издаването на сериозна литература, опитите за квалификация на младите ни политици, подпомагането на ромски общности рядко са посрещани с добра дума. Понякога се чудех защо този човек Дими Паница не си вземе шапката и да си прекара старините в чудесната парижка къща или на океана, или в Лондон, или в Щатите, ами се бъхти, тича запъхтян, обикаля министерства, посолства, лети навред в Европа, открива, че в родината си има все повече и повече братовчеди – знайни и незнайни, които напомнят за себе си, изненадват го, подаряват му бродерийки и павурчета, домашна ракия от потрисащо качество и понякога любимата му пастърма. 

...Така започна един период от моя живот, в който аз опознах отблизо този потомък на два известни рода – Гешовия и Ябланския. Едър, леко възпълен, близък до фенотипа “пиквик”, дълбок басов глас, панталони с малки маншети, заразяващ, продължителен и гръмък смях, сърдечен и тънко дипломатичен едновременно, човек с невероятно много познанства и приятелства по цял свят. Завършил гимназия в София, семейството му успява да емигрира през 1948, благодарение на обстоятелството, че баща му Евстати Паница, като почетен норвежки консул, получил и норвежко поданство. Четиридесет и две години Дими Паница не бе се завръщал в България, научил и овладял няколко езика, започнал да работи като дребен банков служител, но го изгонили, защото в стола на банката стоварил таблата си върху главата на някакъв французин, който се опитал да каже нещо против “мръсните българи”. Заминал за Щатите и там прекрачил прага на редакцията на “Ридърз дайджест” – списанието с най-голям тираж в целия свят. Бил приет като завеждащ папка.

На това място винаги се смея – човек завежда папка. Постепенно обаче ми стана ясно какво значение влага Дими в този израз. Да завеждаш папка ще рече да събираш всякаква документация от определена област на едно място. Изглежда, че оттогава Паница изпитваше голяма почит към документите и папките. Нещо, което затрудняваше моята работа, защото аз затривах всички документи по неподражаем начин, те се оказваха винаги не там, където ги търсех, пилееха се по чекмеджета, полици, чанти и аз изтръпвах, когато шефът казваше: “Дайте ми папката със спина!” Фондацията имаше и такава програма, провеждаше анкети, които показваха застрашителната неосведоменост на най-младите българи за уж далечната, но бързо приближаваща ни заплаха. Серопозитивният знаменит баскетболист Маджик Джонсън беше написал книга за страшната болест, тя беше преведена, издадена и безплатно разпространена от “Свободна и демократична България”.

Дими Паница е човек с късмет, случаят го среща с един от най-известните американски писатели Джеймс Мичънър и по време на унгарските събития 1956 година двамата се озовават на австро-унгарската граница и започват да анкетират бежанците от Унгария. Записали разказите на стотици души и ги издали в отделна книга. Впоследствие с други съавтори била създадена още една книга по спомени на живи участници в десанта в Нормандия, появила се и трета за падането на Париж.

Но според мен най-големият успех на Димитър Паница се нарича Ивон Фуркад, неговата любов и брак с една забележителна жена, мила, хубава, добра, умна, не знам каква добродетел да не й припиша. Тя до такава степен стана предана на българската кауза на съпруга си, че вече на възраст се записа в Сорбоната, за да изучава нашия книжовен език. Посещаваше няколко пъти в годината България, обиколи всичките краища, обикнаха я много хора, а тя получи познания за родната география и история, които биха засрамили твърде много родолюбци.

От Ню Йорк Ивон и Дими се преместват в Париж, където се открива европейската редакция на “Ридърз дайджест”. Така Дими Паница, който е завършил само софийската 5-та мъжка гимназия, обикаля света, пътува между Европа и Щатите, надзирава десетки редакции и достига до пост заместник-главен редактор на най-голямото списание в света, още едно доказателство, че университетската диплома далеч не е гаранция за успеха. Четиридесет и две години той не забрави езика ни, беше забавен, когато употребяваше жаргона от неговото юношество: “излагаме се като кифладжии”, “той ми го чопна” и “мамата си джаса”.

Паница обичаше музиката, операта, балета, свирукаше се с уста една и съща неразгадаема мелодия, водеше десетки телефонни разговори на ден, уреждаше десетки срещи. Винаги бързаше, грабваше такси и разговаряше свойски с шофьорите. Те бяха неговите осведомители за настроенията в страната ни. В главата му се раждаше идея след идея и когато се убедеше, че си струва да се опита, не отстъпваше. Уреждаше конференции с европейски мащаби, доведе в България самия Збигнев Бжежински, прочутите френски политолози Жан Рупник и Пиер Аснер, дългогодишния директор на радио “Свободна Европа” Джим Браун... Доведе и единствената жена – член на Френската академия, Елен Карер Д’Анкос – една личност, за която бих искал да кажа нещо повече. Тя бе първата политическа писателка, която още през седемдесетте години предсказа в цяла книга изнемогата и разпадането на Съветския съюз.

Много години от живота си Паница беше посветил на задгранична съпротива срещу комунизма. Участваше в дружества, издания, комитети на български емигранти, беше съвсем естествено, че у нас имаше хора, които никак не го обичаха, още повече, че в първите години след десети ноември, той от все сърце помагаше на СДС, сприятели се с Желю Желев, сближи се с Филип Димитров...

Най-честата нападка против Паница беше свързана с прословутата история около атентата срещу Папа Йоан-Павел и така наречената българска следа. Накратко: Терористът Али Агджа заявява, че българските тайни служби са замесени в заговора, че служителят на авиокомпания “Балкан” – Антонов, и хора от българското посолство в Рим са му помагали, трябвало да организират бягството му и така нататък. Вестниците гръмват, ВВС излъчва специален филм, медийната врява достига своя връх. Естествено, че списанието с най-голям тираж в света не може да не откликне на тази шумотевица и Паница натоварва една от най-опитните американски журналистки, наречена Клеър Стърлинг, да направи съответното разследване. По думите на самата Стърлинг Паница е бил извънредно взискателен, неколкократно я е връщал за още и още факти и обстоятелства. Накрая година, след като се заговорва за българско участие в атентата, в “Ридърз дайджест” излиза и разследването на Стърлинг – в него се упоменават обстоятелства, уличаващи българските тайни служби, но няма категориен извод, че те са били подбудители и по някакъв начин участници в опита за убийство на главата на Римокатолическата църква. Впоследствие Стърлинг издава цяла книга на същата тема. Аз съм я прелиствал и там категоричните твърдения са избегнати. Както е известно, италианският съд се отказа от обвиненията срещу Антонов поради липса на доказателства, но не го оправда. Този нещастен човек се завърна в България с явно разклатено здраве и силна депресия. Знае се, че през последните месеци на процеса той е бил под домашен арест и под грижите на български лекари. Какви точно са били тези грижи – не е известно.

Така години наред Дими Паница беше атакуван, че заедно със Стърлинг са изфабрикували версията за “българската следа”, че те са автори или поне съучастници на антибългарска кампания, че нарочно са искали да опозорят България и тем подобни злоумишлени и непочтени твърдения, които се отправяха най-вече от бивши висши служители на Държавна сигурност. Паница преживяваше нападките тежко, отговаряше, даваше интервюта, ядосваше се, че всъщност никой от защитниците на българската чест не е чел книгата на Стърлинг. Но въпреки всичко, мине се не мине време, все около годишнината на атентата, някой специалист по разузнаването отпреди осемдесет и девета година или друг озлобен драскач се захващаше да разобличава този национален предател.

Че Стърлинг и Паница не са “изфабрикували” “българската следа” е очевидно, че Българската държавна сигурност и България не са едно и също нещо, е също толкова ясно. Коварното смесване на тези две понятия е непозволен, долен ход на една изнудваческа мисъл. Когато Владо Черноземски извърши атентата в Марсилия и отне живота на крал Александър и Луи Барту, никой не дръзна да обвини народа на България в тероризъм. Да сте чули, че убийството на австрийския престолонаследник в Сараево петни името на хърватите? Че солунските атентатори са срам за Македония? Че дори чудовищните взривове в Ню Йорк позорят арабите?

Аз също допускам, че Сергей Антонов едва ли е замесен пряко в заговора срещу Йоан-Павел. Но все пак има въпроси, които искат своя отговор. Искат, а най-вероятно няма никога да го получат. Бил ли е Агджа в България преди да се отправи към Европа. Да или не? Каква е ролята на бизнесмена Бекир Челенк, който бе предаден на турските власти, озова се в турски затвор и там се изхитри да получи инфаркт и своевременно да почине? Защо заподозряните дипломати Айвазов и Василев се измъкнаха от Италия и избягаха от италианското правосъдие? Какво се крие зад думите на Тодор Живков към видни държавни ръководители, събрали се на официален обяд в чест на Бруно Крайски – цитирам ги по свидетелството на професор Илчо Димитров в книгата му: “Всичко тече” – 2000: “В очакване на гостите един от сътрудниците му прошушна нещо. Т. Живков помълча и съобщи: “Извършен е атентат срещу папата!”, след още кратко мълчание добави: “Жалко! Останал е жив!” Никой не може да се съмнява в идеологическата преданост на професора към марксизма, но той е съвестен историк. Тогава?