15-04-2005

Online от 1 юли 2002

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

15 април 2004 11:10

Формулите на братоубийството

80 години от атентата в църквата "Света Неделя"

Доц. Валери Колев*, "Дневник"

 

На 16 април 1925 в 15 часа старата софийска катедрала "Свети Крал" ("Света Неделя" - бел. ред.) е препълнена от народ. Пред нея подразделения на всички родове войски оказват последни военни почести на убития два дни по-рано о.з. генерал Коста Георгиев, опълченец, един от водачите на управляващия Демократически сговор. Траурното шествие, съпроводено от повечето министри, депутати, кмета на София, висши офицери, съратници на покойника в три войни за национално обединение, влиза в храма. В 15:20 Софийският митрополит Стефан поема Светото Евангелие от ръцете на дякона и произнася първите думи от Божието слово: "Миром Господу да се помолим..." В този миг светът се сгромолясва над молещите се. Мощна ударна вълна поваля мъже, жени и деца, кубето на катедралата хвръква пред очите на стоящите отвън. Тази частица от ада е последното нещо, което над 160 българи усещат в секундата преди да преминат в небитието. За други около 500 ранени мъките едва започват.

Само за един миг България загубва повече генерали и полковници отколкото в четири войни

Как се стига до този вцепеняващ акт и можеше ли да бъде избегнат "най-големият атентат в световната история", заел "челно място в пантеона на черното безсмъртие", както е наречен от европейската преса?

Годините 1923 -1925 са изключително тежки за българската държава и за българското общество. Именно в тях се очертават тенденциите, довели до атентата от април 1925. След преврата от 9 юни 1923, с който е свалено правителството на БЗНС, не настъпва успокоение в страната, въпреки че тази е основната цел, заявена от новите власти. Земеделската съпротива срещу преврата през юни, комунистическото въстание през септември и репресиите, с които те са потушени, водят до нова нестабилност, заплашваща устоите на обществото. На революционния терор е отговорено с терора на държавната машина и на подкрепящите я фактори - военни, македонстващи, крайна десница.

Безрезултатно се оказва поставянето на законова основа на силовите мерки на държавата. През ноември 1923 са проведени избори за Народно събрание, а в началото на януари 1924 то гласува Закона за защита на държавата, с който се забраняват организациите, целящи промяна по насилствен път в установената власт. През април Върховният касационен съд разпуска комунистическата партия и нейните подразделения, тя минава в нелегалност и напрежението силно нараства. Народното събрание веднага гласува амнистия за участниците в юнското и септемврийското въстание, но конфронтацията не намалява.

Връх в политическия живот взимат двете крайности

поставящи под въпрос основните традиционни ценности на обществото, базирани на конституционното управление. На 7 май 1924 умира всепризнатият авторитет на комунистическата партия Димитър Благоев, принципен противник на въоръжената борба. Това дава възможност на привържениците на насилствените методи в лицето на Георги Димитров и Васил Коларов да овладеят напълно партийното ръководство. На 17 и 18 май е проведена нелегална конференция на Витоша, която изцяло възприема директивата на Москва за "курс към ново въоръжено въстание", въпреки очевидната несъстоятелност на подобно решение.

Комунистическата дисциплина надделява над здравия разум

"Подготовката на ново въстание до края на годината" включва създаване на нелегални въоръжени комунистически чети, които под идеологическите формули за "класова революционна борба" и "експроприация на буржоазната собственост" извършват грабежи и зверства, каквито човек трудно може да си представи. С реципрочни контрамерки отговарят поделенията на Обществената безопасност, прословутата "Поркова команда", чиито жертви стават леви дейци, сред които и противници на въоръжената борба.

Към края на 1924 комунистическите чети са фактически разгромени от армията и полицията. Тогава Военният център на комунистите се ориентира към политически убийства на видни представители на властта. Държавата отговаря с нови контрамерки, мотивирайки се с тезата за законната самоотбрана. От двете страни падат убити народни представители, влиятелни общественици, учители, професори.

След като се убеждава, че с политически убийства няма да стигне до сваляне на властта, ръководството на БКП предприема организиране на серия атентати, които трябва да предизвикат новото въстание и да изведат начело на държавата заветното "работническо-селско правителство", което е прикритие на

основната цел на Коминтерна

- съветска власт и диктатура на пролетариата.

През февруари и март 1925 вълна от комунистически взривове разтърсва страната, които през април стигат до столицата. На 14-и същия месец е застрелян генерал Коста Георгиев, а в прохода Арабаконак е извършен неуспешен атентат срещу цар Борис ІІІ, при който е убит професор Делчо Илиев. Нелегалният ЦК на комунистите взема решението за отдавна замисления атентат в София, като използва събирането в катедралата на държавниците и висшите военни за опелото на запасния генерал Георгиев. Бъдещият регент на България след 9 септември 1944 Тодор Павлов мотивира решението така: "Признавам, че ще бъде страшно. В партията ще настъпи криза. Но това трябва да стане. Не смятам, че това ще бъде терористична тактика, противна на комунистическата идеология... Ние сме стигнали до такова положение, че друг изход аз не виждам." Дадена е зелена улица за фактическите извършители на атентата и ден по-късно, когато по ирония на съдбата е празникът на Търновската конституция,

навръх Великден Божият храм литва в небето

България изтръпва. Нечуваният до този момент мащаб на атентата развързва ръцете на правителството и то пуска репресивната машина на най-високи обороти. Страната е залята от арести, въведено е военно положение. Преките извършители на терористичния акт Марко Фридман, Петър Задгорски и Георги Коев са разкрити веднага, осъдени са на смърт и на 27 май 1925 г. в България е извършена последната публична екзекуция в Европа. Голяма група дейци на военния отдел на комунистическата партия, свързани с организацията на атентата, получават много години затвор. Извън легалния наказателен ред обаче около 400 други българи "изчезват безследно" в пещите или са избити и тайно погребани, сред тях е и поетът Гео Милев. Много от тях не одобряват не само атентата, но и цялостната политика на комунистическото ръководство. Георги Димитров и Васил Коларов са в Москва.

Омиротворяването отново не настъпва - въпреки приетата през 1930 амнистия за осъдените за атентата. Братоубийствената конфронтация в българското общество продължава към своя апогей.

- - - - - -

* Доц. Валери Колев е преподавател по нова българска история в СУ "Св. Климент Охридски"

Начало    Горе


© 2002-2005 Още Инфо