27-04-2005

Online от 1 юли 2002

Начало

Либертариум

Знание

Мегалити

Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

19 февруари 2005, 14:15

Драги Гашаров

 

Владимир Свинтила*

 

До Румен Гашаров

в София

 

Драги Гашаров,

Писмото ми сигурно ще те изненада – ни в клин, ни в ръкав. А в същност аз се каня отдавна да ти пиша и се намирам в един вътрешен монолог с тебе, по-точно с твоите картини. Надявам се да помниш моя възторг от твойте работи преди повече от 30 години, когато писах в “Поглед” и дадох воля на ентусиазма си. Сега с течение на годините моята любов към живописта ти е дори нарастнала– и надявам се разбирането ми за нея. И съм решил да ти пиша от време на време, както и да пиша на неколцина други - художници, археолози и хора на перото, на които съм задължен за щастливите часове, прекарани с тяхното творчество. И ако ми се отдаде да направя накакви критични разглеждания, предназначени не за пресата,а за един тесен кръг – в уверение на това, че въпреки всичко изкуството е живо, а може би и критическата мисъл. Разбира се една такава “културна идея”

Китът Голиат в София

няма да попречи на онова силно, спонтанно, което нося, което буди в мен живописта ти.

Още при твоите дебюти ти постави под съмнение реалността, или по-скоро понятието за реалност. Зад предметно-веществения континиуум ти откриваше една друга същност, едно друго “значение”. Над материалната форма тържествуваше винаги едно “състояние”, по същество едно неопределимо настроение. Настроение не временно, не породено от конкретния предмет, а едно отношение към живота (винаги малко нещо “тържествено”).Така светът се превръщаше в “повод” – повод да се живее или повод да се мисли, много често в повод за радост. Една непричинена радост, тържество на човешката съкровеност. Такива бяха твоите портрети. Външно ти бе схванал новия антропологически тип – на леко кретенизарания“мутиращ” социален тип: селянинът, който се е озовал инженер. По същество това откритие бе някакъв паралел на пролетарския тип на немските експресионисти с неговата особена костна характеристика. На твоите “кретени” ти придаде “миловидност” – ти ги съотнесе към света на наивизма и на поезията. Тези неща аз схванах още тогава. Но не можех да им дам израз. Критиката бе строго контролирана. Сега мога с пълнота да изразя своето възприятие.

Академия

Още в платното ти “Академия”, за което Бенчо Обрешков те посъветва няколко години да се въздържиш да не рисуваш, бе обява на отделността на модела от света. Това бе преди всичко във фактурността, но до колкото си спомням имаше прекрасни графизми.Състоянието бе “отвъдно” на предмета – от модела бе останала главно мисловността (замисленост!).

Трябва да ти призная, че колкото и да съм обичал тържественото гръцко изкуство, скулптурата създадена заради архитектурата като нейна принадлежност, в мен винаги е имало една нега за изкуството на Танагра – малките фигури: “Старият учител”, “Седнало момиче”. Заедно с голямото идеологично изкуство, епическите сцени от шествията на Фидий, оролефите на борбите с Лапитите и с Амазонките, аз бях и оставам поклонник на тези “сюжети” (нещо, което искат да изхвърлят), на тези картини от ежедневния живот, които така трогателно ми действуват и в поезията на Александрийските поети, в “Мимите” от Оксиринските папируси.

Има в тия неща една втора концепция за реалността. Реалността не съвпада с външния си образ, с предметния си вид. Тя е неустановена за разлика от предметността, тя е некатегорична и често е само един проблем. От тук нататък отиват по дяволите всички приказки за “реализъм”. “Реализмът” не е външното описателно изкуство, а това, което тълкува видимото и налагащото се, което се колебае около неговите стойности. И ако “реализмът” е действително нещо чисто психологическо (един Ван Гог примерно), то всички приказки за “натурализъм” са глупости. Впрочем това е ужасно понятие, което обединява в едно общо Рембранд, Ел Греко и да речем импресионистите, защото всички били “съобразени с натурата”. Но от едно качество не се прави клас, защото иначе и който се е окъпал и който се е удавил ще ни се представят в един клас: “мокри”.

Ако твоите платна ме карат да мисля по въпроса, то значи, че те са истински платна. Тъй като всяко истинско платно те връща към основните проблеми: какво е изкуство, какъв е смисълът на изкуството, жестоко дебатирани през вековете.

Час.пик

Аз обичам твоите платна заради принципите на Танагра, които са включени в тях. Нищожността на сюжета: “Писарят” или “Нощният пазач” – човешкото същество сведено до възможната му елементарност. Или “Летящата гарафа”, където на нищожната предметност е придадено едно “висше значение” – да ти кажа всъщност метафорността тук е едно нарочно заблуждение. В опростяването (”Пейзаж-формула”) узнаваме,че богатата апаратност на света “скрива” света – той е рудиментарен, целият от “първични неща”.

Това се отнася до изложбата ти от 1981 Що се касае до тази от 1986 – нещата са далече по-усложнени. Вече не те задоволява да изразиш материалността чрез материали (примерно монтирани предмети, късове дърво и т.н.) - ти искаш да платиш данък на живопистта – превеждане в тоналности на тъмно-светлите игри, архитектурното изграждане на анатомичните форми (”Легнало момиче”). Тук ти сугестираш с лиризъм – “Тоалет II, за да отстъпиш отново на “обикновението”, което се приближава до призрачното (”Улица” и “Измиване на ръцете”), за да откриеш в обикновеното чудесното – “Дискотека”, “Стрелбище 3”, “Дами канят”. Каквито и да са отделните проблеми, два остават да тържествуват – Танагра с нейното издигане на обичайното до поетичното и въпроса за конструирането на един свят успореден с нашия, схематичен – да превърнем понятието в живописна структура. Не “образът”, не “пластиката”, а схематизма на понятийното като една възможност за по-дълбок израз може би, но и като едно разширяване на полето на сетивното – отвъд чисто предметното. Това пък е по-грандиозно от монументалните форми.

Трябва да ти кажа,че като определя твоето изкуство и се успокоявам. Необходимо ми е да го съзерцавам и да го тълкувам. Очевидно ти предлагаш един диалог, който е наложително да се приеме. И темите на този диалог отиват отвъд границите на твоята дейност на живописец. Минават към един по-висок кръг проблеми, където на духа е приятно да се рее.

Обичал съм творчеството на някои художници: Златю Бояджиев, Васил Стоилов, Васил Бараков, Кирил Цонев –да спрем до тук. Но в твойта живопис съм като в своя собствен свят. Възприемам работите без всяко напрежение на емоцията. И си спомням думите на Гьоте,че всяко високо изкуство действува успокояващо.

Питам се дали твоята живопис е играла роля за установяването на моето собствено естетическо кредо. Мисля че го имам самостоятелно и преди твоите картини и че точно то ми позволи да ги разбера.

Мисля отдавна съм си дал сметка за следното: четирма живописци – Ти, Вълчан Петров, Атанас Яранов, Димитър Казаков не позволихте в нашата култура да се установи една “черна дупка”. След големите от 30-те години ето тази ваша четворка бе нашата пластическа култура. Не отказвам значението на този или онзи. Но живописта на вас четиримата отново доказва неугасимостта на духа.Бе едно щастие,че сме съвременници. Защото чрез света на Румен Гашаров и аз съм разбирал света, себе си и съм можел да живея в несподелимата съкровеност на изкуството.

Сега стига. Но в момент на вдъхновение ще ти пиша пак. Непременно.

18 юли 1997

Приятелски: Владимир Свинтила

- - - - - -

* На 29 април т.г. Владимир Свинтила щеше да навърши 79 години. Той е автор на изкуствоведските книги "Асен Грозев" (1964), "Васил Бараков" (1965), "Андрей Николов" (1969), "Борис Ангелушев" (1969), "Веселин Стайков. Петнадесет оригинални гравюри" (1970), "Васил Захариев" (1972), "Владимир Димитров - Майстора" (1977), "Длета и ружи. Разказ за занаятите" (1977) и др. Плод на интереса му към българската култура и народопсихология са изследванията "Захарий Стоянов. Опит за социобиография" (1996), "От Маркс до Христа" (публикувано четири години след смъртта му - през 2002). На Свинтила дължим и редица поетични преводи - "Сонети" (1956) на Шекспир, "Песни и поеми" (1957) на Р. Бърнс, драми на Шекспир, Б. Шоу, Дж. Пристли, Дж. Осбърн. Умира през януари 1998 г.

Начало    Горе


© 2002-2004 Още Инфо