Начало >>

Що се отнася до първия въпрос, необходимо е да се помни, както подчертах, че именно само глобализацията чрез пазара е тази, която левицата отхвърля. И то не толкова пазара, колкото глобализацията. Левицата има за цел глобализация без пазар. За нея тя е желана, ако е политическа и идеологическа. Революционна Франция си присвои мисията да наложи на цялото човечество принципите на 1789. През ХІХ и ХХ век социализмът се определи в същността си като интернационален. Създаде Първия, Втория, Третия и Четвъртия интернационал, чиито имена говорят за вселенска амбиция. Въпреки преходните и консолидиращи етапи, в които се превъзнасяше "социализмът в една страна", заради тактически и конюнктурни причини съветските комунисти и маоистите винаги са чувствали призванието да наложат своя модел на цялото човечество, при необходимост дори чрез военна интервенция или въоръжен преврат. Когато са имали възможност, никога не са пропускали да прибегнат до това и на петте континента. Спорещите антиглобалисти, въпреки че нямат намерението, нито средствата, за да оперират с подобни мащабни военни действия, не са по-малко антилиберални и глобални . Лявата преса, например "Le Nouvel Observateur" , поздравява "антилибералните успехи на върха в Порто Алегре", провъзгласява (това е заглавието на статията) "раждането на един Интернационал". Прави заключението, че "една друга глобализация изпреварва Давос". Впрочем не глобализацията, а либерализмът е врагът за левицата. За нея глобализацията е добра, стига да е планирана и управлявана. Министър-председателят социалист Лионел Жоспен през 2001, след като в Генуа аплодира "световната поява на едно гражданско движение", продължи поздравленията си към демонстрантите, показали според него, че "господството на глобализацията преминава през преутвърждаване ролята на държавите" . Този конфликт по-малко се отнася до глобализацията, въпреки че противопоставя две концепции за нея: едната, създадена на основата на свободния пазар и частните предприятия, и другата - на базата на управлението и държавната икономика, една наложена и контролирана от държавите глобализация. Ако съществува "победа" от Сиатъл до Генуа, то тя е в това, че втората надделя над първата.

Неуместността на втората концепция и парадоксалната радост, която предизвиква нейното изплуване днес отново, е следствие от това, че в миналото единствените резултати, които тя донесе, са: икономически спадове, мизерия сред хората, техническа изостаналост, произтичащи от политически тирании. Тази констатация е валидна както за социалистическите комунистически режими, така и за хитлеристкия националсоциализъм, който, да не забравяме, също се мислеше призван да се разпростре на цялата Земя и като начало в Европа. Дирижираният глобализъм винаги е бил подстрекател на човешки катастрофи или в по-малко лошите варианти - на икономически затъвания, много по-болезнени за народите, отколкото най-лошите капиталистически неправди.

Прегледът на историческата реалност в миналото и днес ни учи, че единствената глобализация, чиято равносметка е като цяло положителна, въпреки наличните негативи, е капиталистическата, впрочем съществуваща не отскоро.

Глобализацията е съществувала много преди създаването на САЩ. Както припомня икономистът и историк Режи Беничи в блестящото си изследване по въпроса, тя съпътства цялото развитие на капитализма. Още по-назад в миналото може да се проследи разширяването на търговията по време на Римската империя или Средновековието и печелившите резултати от това: предимствата на възвръщаемостта, допълнителните печалби, намаляващи себестойността. Но най-вече след Великите географски открития през ХV век с разрастването на трансатлантическата търговия се развива глобализацията в съвременния смисъл на понятието. Беничи разграничава три етапа: експанзията на пазарния капитализъм след Великите географски открития; периода, когато се разпространява индустиалната революция в Европа и в Северна Америка, между 1840 и 1914; и накрая - съвременния период.

От само себе си се разбира, че първата вълна, продължила през целия ХVІ век, се е разраснала още повече през ХVІІ век. Благодарение на морския трафик, освен големите участници от предната линия като Англия и Испания, така и малки държави като Португалия и Холандия се превръщат в значителни икономически сили, управляващи световната мрежа, простираща се до Индия, до Югоизточна Азия, Индонезия, до Западния Пасифик, Австралия, Южна Африка. Източноиндийската нидерландска компания е модел на новите средства, които предхождат световните промени. По-късно ХVІІІ век доказа на практика, доколкото ги обясни чрез теоретичен анализ, облагите от свободата в търговията.

По времето, което Беничи определя като "втора вълна на глобализацията", между 1840-1914, обемът на световната търговия е нарастнал седем пъти. Днес много се говори за "света-Америка". За първите две глобализации подхожда изразът "света-Европа" - до такава степен Европа се е разпростирала на всички континенти със своите капитали, техника, езици, хора. Преди всичко тя е била моторът на световното движение на стоки, знания, науки, техники, идеи. Точно обратното - след 1919, след катастрофата от Голямата война (Първата световна война) и въпреки възстановяването на мира, разорена Европа се връща в себе си. Това е резултат от превъзходството є. Нещо повече - тя се разчленява: европейските държави се затварят една за друга. От другата страна на Атлантика - Съединените щати, Аржентина и Бразилия - огромни територии, по традиция отворени за имигранти и вносни продукти, на свой ред също се затварят. Международната търговия се срутва, капиталите не се движат, налага се контрол върху обмена, обмисля се фиксиран чрез постановление паричен курс. По цялото Земно кълбо икономическият живот склерозира и в общи линии започва да прилича на онова, което желаят днешните противници на глобализацията. Резултатът не закъснява: кризата от 1920, която продължава 10 години, десетки милиони хора остават безработни, в някои страни се установяват диктаторски и тоталитарни режими, навсякъде се наблюдава бърз спад на жизненото равнище. (Например Франция ще възстанови едва през 50-те години дохода на глава от населението от 1914) И като венец на тази брилянтна серия от "успехи" идва Втората световна война, от която Европа ще излезе не само материално и икономически разрушена, но този път окончателно изхвърлена от групата на "великите сили".

Не е неразбираемо, макар да не се харесва на демонстрантите "граждани" от Генуа или Давос, че през 1945 "международната общност", както ще я нарекат по-късно, за първи път извлича поука от грешките си и обръща гръб на антиглобализацията от първата четвърт на предишния век. В разгара на войната, през 1941 Съединените щати подготвят либерализацията на световната търговия в Атлантическата харта, подписана на 14 август 1941 от Чърчил и Рузвелт. През 1944 Моргентау, министър на финансите при Рузвелт, обяснява доктрината, която трябва да определя бъдещето така: "Трябва да се избегне възможността за възстановяване на гибелните практики на миналото - курса към девалвация, издигането на митнически бариери, контрола върху обмена - практики, чрез които правителствата се опитаха да задържат икономическата активност в рамките на своите държави. Именно това са средствата, които предизвикаха икономическата депресия и войната."

Така започва "третата вълна" на глобализацията, която от края на войната не е преставала да се разширява и в която още се намираме.

Капиталистическите черти на "третата вълна" се формират по-дълго време в резултат на подкопаването на различните версии на комунизма. Тогава глобализацията носи предимно американска оцветеност, тъй като, ясно трябва да подчертаем това, след войната от 1939-1945 Америка изплува като първата световна капиталистическа сила, а след социалистическия крах от 1980-1990 - като единствената икономическа суперсила. Още по-малко би трябвало да ни учудва, че тази трета глобализация по своя характер е още по-капиталистическа от предходните две, което ще рече, че се дължи предимно на дейността на частните и много по-малко на държавите предприятия. Защото дори в страните, където комунизмът политически се опита изкуствено да продължи съществуването си, оцелелите правителства положиха всички възможни усилия, за да се освободят от икономическия социализъм чрез спешни приватизации, апели за външни инвестиции, либерализация на търговския обмен и трансгранични търговски договори. Само Куба и Северна Корея се свиха в тоталитарния колективизъм и са единственият пример, който прави излишен всякакъв коментар.

Това, че икономиката от края на ХХ и началото на ХХІ век е едновременно глобализирана, капиталистическа и преди всичко американска, не е израз на някаква "арогантност". Не е също резултат от избор. Следствие е от срещата, провокирана от историческия детерминизъм, на три серии от факти, които ще разгледаме.

Първа серия: икономическите и политически катаклизми, предизвикани преди всичко от европейския опит на затворените икономики между двете войни.

Втора серия: последователното и убедително доказване на неспособността на социализма да организира каквато и да било, дори и слабофункционираща, икономика.

Трета серия: отслабването на европейците, дължащо се на техните колебания, натрупани през първата половина на ХХ век. То наложи като контраст и по механичен начин, така да се каже, издигането на Съединените щати.

Все пак тяхното надмощие не е само относително явление, дължащо се (в сравнителен план) на регреса на Европа. То, разбира се, произтича от фактори, присъщи на самото американско общество. Продължава въпреки икономическото израстване на демократична Европа след Втората световна война и дори след създаването и консолидирането на Европейския съюз. Обединена Европа виртуално би трябвало да е противовесът на Съединените щати. Ако тя все още не успява да поеме тази роля, това е резултат не от липсата на материални и човешки ресурси, а от неумението да ги използва. Накратко, липсва є изобретателност, ефикасност в организацията, бързина в приспособяването и прилагането на новостите. Европа е твърде скована от идеологически предразсъдъци. Именно затова, въпреки успехите си, тя продължава да живее под американско влияние. Развитието є се ускорява със закъснение, когато американската икономика е в прогрес, и бързо изостава, когато Съединените щати, както през 2001, са в рецесия.

Може ли глобализацията да бъде вредна заради единствения факт, че понастоящем се смесва с американизацията? Трябва ли да не се отбелязва успехът между 1948 и 1998, когато световното производство нарасна 6 пъти, а обемът на износни стоки - на 17 пъти ? Трябва ли да се зачертаят преките инвестиции в чужбина, движещи сили в развитието на изостаналите държави, под претекста, че в голямата си част са американски? Повтарям: това, от което страдат слаборазвитите страни, е недостигът на глобализация; тъй като тя на практика е все още твърде фрагментарна, голяма част от обмена и инвестициите са осъществяват днес между Европейския съюз, Северна Америка и Западния Пасифик на Азия.

Антоглобалистите напразно рушиха всичко в Сиатъл или пък в Ница - не се наблюдава възможен вариант, който те да противопоставят на глобализацията, която е в ход. Или може би те искат връщане към социализма на "третия свят", който тласна в известен смисъл Африканския континент от полубедността към пълната мизерия?

Колкото до страха на всяка държава от това, че идентичността є потъва в американската унифицираност, и до борбата на Европа да съхрани "културната си другост", трудно е те да бъдат прецизно анализирани, защото се основават на своеобразната представа на стилове, равнища, дейности. Тук се вижда бъркотията от: грижата да се съхрани езикът, заплашен от универсализацията на английския; неприемането на хамбургерите, сервирани в "Макдоналдс"; младежките хитови облекла; опасението от търговската конкуренция на филмите и телепродукцията на Холивуд или горчивината от научната плодовитост на американските университети. Тази обсесия не се променя и не клони към яснота най-вече при европейците; тя достига до обвинението срещу един пресметнат "империализъм", резултат от смесване на исторически еволюции, най-важните от които често са грешки, допуснати от предполагаемите негови "жертви".

Юбер Ведрин, който бе в продължение на 14 години близък сътрудник и дипломатически съветник на президента Франсоа Митеран, говорител, а след това и главен секеретар на президенството на републиката и накрая министър на външните работи в правителството на Жоспен между 1997 и 2002, пише в книгата си Световете на Франсоа Митеран: "Най-същностната характеристика на Съединените щати, която обяснява външната им политика, е, че от създаването си те се усещат като избрана нация, натоварена да просвещава останалата част от света."

Това, което веднага шокира в твърдението на министъра, непосредствената очевидност, която се откроява, е с каква максимална точност то приляга на Франция. Американските цитати, същите, които Ведрин използва, за да докаже тезата си, имат буквално съответствие в полето на политическия и културния френски нарцисизъм. Когато той приписва на Томас Джеферсън "категорично утвърждаване" чрез фразата му: "Съединените щати са страната на свободата", как да не се сетим за не по-малко катогоричното твърдение, всеки ден лансирано в пресата ни и от политиците: "Франция е родината на човешките права"? И когато бившият дипломатически съветник на Митеран открива "концепция за хегемония" в декларираното от Езна Хайлс около 1800: "Корабите ще пренесат американското знаме около цялото Земно кълбо", всеки изкушен от историята французин ще си припомни пламенния и велик възглас на Ламартин по време на революцията от 1848, когато големият поет стана велик политически мъж, "трикольорът, който обиколи света". Накрая съвсем лесно е да се изброят цитатите на генерал Дьо Гол, описващ "целия свят с впити във Франция очи" .

Тези мегаломански хипотези, които ни правят често смешни пред света, не принадлежат само на миналото. През юли 2001 Лионел Жоспен ни води към глобализацията, обръщайки се към членовете на "група за френско културно присъединяване", събрани в Министерство на външните работи. "От днес Вие формирате една обществена организация с влияние и отговорност със световни мащаби; това е решителен коз пред лицето на предизикателствата, поставени пред страната ни от глобализацията." Зад видимата алогичност на тези фрази (да воюваме срещу глобализацията... чрез глобализация) всъщност се проявява една кохерентна мисъл: онова, което ние трябва да противопоставим на либералната глобализация, е нашата глобализация. За да елиминира глобализацията по американски, Лионел Жоспен предлага на нашата организация за културно присъединяване да проведе една глобализация по френски, антилиберална, т.е. работеща, както казва той, "за утвърждаване на държавите срещу прибързаните закони на пазара". Глобализацията сама по себе си не е лоша, лоша е глобализацията по американски модел. Че една страна чувства световно призвание и го обявява, не е осъдително. Подлежи на отхвърляне, че това са Съединените щати, а не Франция. Следователно Франция трябва да заеме водещото място на Америка в глобализацията.

Такова е заключението, което прави Ведрин на същата среща, анализирайки ситуацията и давайки оптимистична прогноза за бъдещето на този проект: "Откакто се появи заплахата от едно измамно уеднаквяване (четете, разбира се, американско - бел. авт., Ж.В.), Франция намери своите основания." Няколко месеца преди това министърът на външните работи прибави към списъка със свои произведения нова книга, прецизно озаглавена Le Cartes de la France (Козовете на Франция). В нея, подобно на Жоспен, той развива идеята, че агресията на американската "свръхсила" предизвиква устремно развитие на призванието и универсалистката мисия на Франция, което ще рече - Франция да противопостави своята глобализация на тази на Съединените щати.

Именно идеята за определена деструктивна глобализация е грешна. В действителност, каквото и да е било влиянието на една култура - гръцката, през Античността, италианската през ХVІ век; френската през ХVІІІ век и т.н., - никоя не е унищожила другите, чиято оригиналност, напротив, често е била стимулирана.

Нека се разберем. Не подлежи на дискусия, че световното надмощие на Съединените щати от много години поставя останалите страни пред непознати проблеми във всички области, включително и в областта на културата. Но това е резултат от исторически процес, разпрострял се почти век. Трябва да се анализират съответните детайли, за да се прецени рационално новата ситуация и да се използва позитивното в нея, а не да се коригират крайностите, когато те вредят на балансираното и уравновесено управление на световните дела. Но злопаметността, която се бори с всяко решение, дори когато то добро, само защото е американско, може единствено още повече да отслаби страната, която приема американофобията за водеща. Държавата, която споделя подобна неразумна импулсивност, губи своята сила и става антипатична за много други страни, които нямат нищо американско, още по-малко американофилско.

Разсъждавайки върху причините, довели до пропадането на кандидатурата на Париж за олимпийските игри през 2008, с откровеност и яснота Жак Жюлиар написа в една от своите публикации: "В Москва ние бяхме изоставени от нашите европейски партньори, от нашите "арабски" приятели и от африканските ни клиенти… Искате ли да знаете голата истина, която цялата политическа класа се опитва да скрие? Истината е, че Франция стана една от най-непопулярните страни в света. Вече говорих за нейната арогантност и горделивост. Към това трябва да прибавим и претенцията на нашите правителства да поучават целия свят." "Целият свят" може би не е точната формулировка. Ние не поучаваме нито Саддам Хюсеин, нито Кадафи, нито Ким Ир Сен, нито Фидел Кастро, нито Роберт Мугабе, нито имамите от ислямската република Иран, нито китайските или виетнамските ръководители. Ние пазим нашите укори и презрение към демокрациите, към австрийците, към италианците, към Маргарет Тачър, към Роналд Рейгън, към Джордж Буш, към Силвио Берлускони и дори към Тони Блеър, който не е достатъчно враждебен към капитализма. Основният противник на антиглобалистите е либералната икономика, а не диктатурата. Не е и бедността, въпреки че те я обявяват за свой противник в лозунгите си. Важното за тях е не да изкоренят бедността, а да ни накарат да вярваме, че тя се дължи на либерализма и глобализацията.

Ако има универсална аксиома, приемана за вярна дори от привържениците на глобализацията, тя е, че "разривът между богати и бедни се задълбочава", или още, че "бедните стават все по-бедни, а богатите - все по-богати".

Да отбележим първо, че двете твърдения не са синонимни. Би било елементарна логическа грешка дори, ако се употребяват без разлика, като че ли са взаимнозаменяеми. Между обществата, както и между индивидите в границите на едно общество пропастта между богати и бедни може да расте и въпреки това жизненото равнище на бедните да нараства. Ако в едно развито индустриално общество за 10 години годишният доход на глава от населението нарасне от 20 000 на 30 000 долара, т.е. с 1/3 и в същото време годишният доход на едно по-слаборазвито общество нарасне със същата пропорция, примерно от 3000 на 4500 долара, разликата между двете общества ще се увеличи. Преди тя е била 17 000 долара, а след това - 25 000. Наистина, неравенството ще се задълбочи. Но равнището на живот на по-бедното общество все пак се е подобрило, което е ясно разбираемо за членовете му.

Защо се объркват тези понятия? Без съмнение под влиянието на един двойствен натиск: от една страна, поради интересите на ръководителите на бедните страни, целящи увеличаване на помощите, от друга - поради пропагандата на идеолозите в развитите страни, опитващи се да превърнат глобализма и либерализацията във виновници за непрекъснато нарастващата световна бедност.

Все пак съществува огромна документация, която позволява да се провери това на базата на сериозни цифрови данни. От 50 години, в страните, формиращи групата на т. нар. "трети свят" се проследява нарастване на три неща: на средния доход, на населението и на оптимизма за живот. Последният нарасна повече от два пъти, в развиващите се страни през втората половина на ХХ век. През посочения период, в Индия например, производството на хранителни продукти е нараснало 10 пъти, което доведе до изчезването на бедствените гладни епидемии, толкова чести преди . Това не беше достатъчно, разбира се, за да спаси индийското население, голяма част от което живее в неописуема бедност, но големите гладни епидемии отпреди изчезнаха и бедността все пак намалява, противно на разпростарняваните клишета. При всички случаи най-добрият начин тя да се редуцира не е като се задуши либералната глобализация, която даде доказателства за своята ефективност. В Латинска Америка от 1950 до 1985 реалният доход в долари на човек от населението е удвоен, като се започне от 1000 долара на година и се стигне до малко повече от 2000 долара, което е равнището на Западна Европа от 1950. През 1985 Мексико е на първо място по доход на глава от населението равен на този на Италия през 1960. През следващите 5 десетилетия Латинска Америка увеличи доходите си със средно 5 % на година. Нито една европейска страна няма подобен ритъм на растеж. Тези цифри показват до какво степен оплакванията, че "бедността не спира да се задълбочава", са вдъхновени от невежество или от скептицизъм. Бедността, която продължава да съществува, честите публични финансови банкрути, инфлацията и загубата на капитали са резултат не от цялостно слабо развитие, което ще нарасне, а от липсата на компетентност и корупцията сред управляващите, от пилеенето на международните помощи и от поддържането на разорен и неефективен обществен сектор.

Тази тъжна констатация е още по-валидна за Африка - единственият континент от "третия свят", където се извърши цялостна действителна пауперизация, а не се задълбочи само разривът с богатите страни. Причините за нея са политически, а не икономически.

Това, което разруши африканските икономики или им попречи, е в много по-голяма степен етатизмът, отколкото пазарът; много повече социализмът, отколкото капитализмът. В по-голямата си част африканските държави, т.е. африканските елити, образовани в Европа, които оформят политическата класа след постигане на независимостта, възприемат съветската или китайската система. По този начин те си присвояват абсолютната власт и възможностите за лично забогатяване. От Алжир до Танзания, всички те заеха от комунизма безпогрешната рецепта за провал на селското стопанство: колективизация на земята и създаването на неработещи "кооперативи". Няма да се спирам подробно на този проблем, който с интерес съм изследвал в повечето мои книги, чиито данни съм привеждал - проблем, който по-компетентни от мен експерти много добре са описали. Напразни усилия! Лъжливите приятели на "третия свят" не желаят бедните да ядат до насита. Те искат единствено да припишат на капитализма мизерията, която в Африка е рожба най-вече на социализма.

Освен убийственото копиране от африканските номенклатури на модела на съветско-китайското колхозничество и наглото разграбване на природните богатства от местните олигархии с външна помощ, основните, ако не и единствените обяснения за влошаването на живота на африканското население и довеждането му до крайна бедност са: непрестанните граждански войни, племенният расизъм, религиозните войни, междуетническите напрежения, масовите убийства и геноцидите. Гражданските войни, които изтощават и подлагат на глад милиони хора и бежанци в "демократична" република Конго от 1997 насам, са удачен, но за съжаление не са нито единствен, нито последен пример. На антиглобалистите би трябвало да се раздадат няколко хиляди екземпляра от книгата на полския писател Ричард Капучински "Ebene" , предлагаща прекрасно патетично описание на африканската мизерия, предизвикана от африканците, както и анализ на нейните причини. Но богатите псевдореволюционери от Сиатъл или Гьотеборг грижливо отбягват да опознаят истинските причини за африканския катаклизъм. Те по никакъв начин не се стараят да открият лек. Достатъчно им е да вярват и да карат другите да вярват, че причината е либералната глобализация.

Един от любимите им химни повтаря рефрена: "Да се опростят дълговете на третия свят." Папата държи соловата партия и политическите класи припяват. Впрочем, когато се говори за дълг, се говори за пари, дадени преди това на ползващия заема. Предполага се, че се връща нещо, което преди това е било взето. Какво се случва със заетите суми, когато не става дума за обезщетения и чисти дарения? Как и от кого бяха използвани те? Какво направи Дидие Радсика в Мадагаскар с милиардите франкове, които получи - златна мина, от която гладният народ нищо не видя, и дълг, който през 1990 Франсоа Митеран опрости, а френските данъкоплатци осигуриха "джобни пари" на един диктатор, което може да се нарече нехайство, ако не и с много по-лошо име. Вълнуващ договор между две "бананови монархии"! Разследващите журналисти биха се вдъхновили да търсят следи в Швейцария или другаде от милиардите долари, откраднати от нигерийския диктатор Сани Абача, починал (или убит) през 1998. Защо трябва да се опрощава дългът на Роберт Мугабе, типичен "президент-диктатор", който подправи всички избори и успя за 20 години да превърне една от най-богатите страни в Африка в нещастна земя?

Друг куплет от антилибералния химн припомня необходимостта от "план Маршал за Африка". Клишето непрекъснато се тиражира. Дребна смущаваща подробност: през последните 40 години имаше много подобни клишета, но без резултат. Африка, може да се каже, дори непрекъснато се ползва от "перманентен план Маршал" . От 1960 до 2000 Африка е получила 4 пъти повече кредити (разбира се, невърнати) и помощи от Латинска Америка и Азия. Защо тези континенти поеха нагоре, а Африка - не?

Антилибералите отказват да признаят, че, от една страна, в по-голямата си част народите, определени като слаборазвити, се развиват; и от друга страна, че тези, които изостават, дължат малшанса си на вътрешни политически движения, а не единствено на световни икономически причини. Ако оставим настрана африканския пример, днес бедните страни са по-малко бедни отпреди половин век. Значи като цяло глобализацията е положителна. Излишно е обаче да привеждаме доказателства и цифри в подкрепа на това - добронамереността е безсилна срещу злонамереността. Всеки труд, чиято задача е да осветли икономическия прогрес, дължащ се на капитализма и свободата на обмена, или да установи локалните вини за регреса и глада, повдига вълна от добродетелно негодувание.

Така през 2000 един икономист, Албер Мерлен, предизвика остри нападки във връзка с публикуваната си в "Les Echos" статия, в която обобщаваше и анализираше доклад на Световната банка, потънал в мълчание . И защо! Този доклад, писан от икономистите Дейвид Долар и Аарт Крав, чиято компетентност е добре позната, развенчава твърдението, че глобализацията предизвиква обедняване. Те доказват обратното чрез подробни наблюдения, обхващащи 40 години назад и включващи 125 страни. Според цифровите данни в статията, нарастването на дохода в най-бедните страни, страните от петата група, в дългосрочен план в проценти е същият като сбора на страните от останалата част от света. Положителното влияние от общото развитие през последните 5 години на ХХ век в условията на активна глобализация за бедните държави не е намаляло. Оттук следва, че свободата на търговията и на пазара оказва положително въздействие върху доходите в бедните държави. Щом средният доход на глава от населението на Земята нараства с 1%, този в бедните общества се увеличава в същата пропорция според това, което Долар и Крав наричат "закона one to one" ("едно към едно"). И Албер Мерлен може да обобщи: "Това доказателство е достатъчно (би трябвало да бъде), за да се разбият съществуващите твърдения за нарастващата бедност и ужаса на либералната търговия."

Може да се възрази, че икономистите понякога грешат. Така е, икономистите грешат в своите прогнози, и те не са единствените. В доклада на Световната банка не става дума за прогнози, а за предаване на факти, става дума за история!

Ако някой се е объркал напълно в своите прогнози, това е "бащата на френската екология" и привърженикът на "третия свят" Рене Дюмон, чиято смърт през юли 2001 беше отбелязана с големи почести. В множество статии, посветени на творчеството му и на дейността му, той беше високо оценен, че през 1960 е "предвидил", че нарастването на продоволствените ресурси на Земята не може да достигне демографския прираст. Тази прогноза на Дюмон съвсем не е оригинална. Тя подновява старата теза на Малтус от 1798. Световният доклад за човешкото развитие за 2001 показва, че дневният енергиен доход на глава от населението в развиващите се страни се е увеличил с около 1/4 между 1970 и 1997, въпреки двукратното и трикратно нарастване на населението там. Единственото изключение е Африка поради причини, които вече изложих, без връзка с икономиката.

В изкуството да се манипулира с понятия, които никой не разбира или чийто смисъл не може да се обясни, изразът "праг на бедността" заема особено място. От всяко печатно издание, от радиопредаванията и телевизията ни засипват с информация, че еди-какъв си ужасяващ процент от населението на еди-коя си страна или на цялата планета живее "под прага на бедността". Но никога не се дава научно обяснение на този прословут "праг".

Прагът на бедността се изчислява на основата на средния доход за всяка държава (не най-ниския, а средния). Вземайки дохода в средата на стълбицата, прокарваме още една линия в долната част, която я разделя на свой ред на две. Във всяка страна са класирани като бедни всички домакинства, чийто доход е в последната четвърт на всяка стълбица. Очевидно е, че бедният в една богата страна, където средният доход е много висок, няма същото жизнено равнище като бедния в една бедна страна, дори ако там има среден доход. "Бедният" американец или швед би бил "набаб" в Непал. И за да не отиваме чак до Непал, а и за да обърнем внимание на развитите страни, макар и не сред най-богатите, може да се отбележи, че един съвременен беден американец (с годишен доход около 8000 долара) разполага със средства, почти равностойни на средния доход, осигуряващ удобства и смятан за приличен в Португалия или Гърция. "Бедният" американец всъщност има по-висок доход, защото падайки "под прага на бедността", той в същия миг има достъп до парични помощи и други улеснения от системата за социално осигуряване. Колко грешни неща са казани в името на тази колкото популярна, толкова и неясна концепция за "прага на бедността".

Разпространявайки лъжата, според която глобализацията увеличава бедността на най-бедните, протестиращите "граждани" се отдават на двойна страст. От една страна - на антиамериканизма, който се връща до Студената война и още по-назад; и от друга - на традиционния антилиберализъм на левицата. Една нерешителна маса от няколко стотици хиляди демонстранти компенсира свидетелството за провала на всички социализми и революции. Тези "революционери без революция" нямат интелигентна програма, която да замени глобализацията. Риториката им не притежава изкуствената кохерентност на идеологиите отпреди. Крещейки лозунги, те си създават илюзията, че мислят. Опустошавайки градове и опитвайки се да пречат на международните срещи, те си създават илюзията, че действат.

Омразата към либералната цивилизация, както казах, е за мнозина ключът към антиамериканската обсесия и нейните корени стигат далеч назад в миналото. Юбер Бьов-Мери, бъдещият създател и директор на "Monde", пише през май 1944: "Американците са една истинска опасност за Франция. Опасност, твърде различна от тази, с която ни заплашва Германия или би ни заплашила Русия... Американците могат да ни попречат да направим необходимата революция и в техния материализъм няма нищо от трагическото величие на материализма на тоталитаристите. Ако те въздигат в истински култ идеята за Свободата, те не изпитват необходимост да се освободят от робството на техния капитализъм." Да формулираш подобно мнение в момент, когато дебаркирането на съюзниците би могло да претърпи крах, когато нациското надмощие, въпреки че отслабва, все още тегне над Европа, когато се знае какво представлява сталинизмът, означава да споделяш йерархия на ценностите и опасностите, според която либералната заплаха доминира над останалите.

Спомняме си, че когато през 1983 Роналд Рейгън нарече Съветския съюз "империя на злото", той имаше право, въпреки обичайния присмех, колебаещ се между снизхождение и неодобрение, в Европа и преди всичко във Франция. Все пак осъщественото оттогава развитие в историческото изследване на руския комунизъм не позволява той да бъде наречен "империя на доброто". В онзи момент в по-голямата си част народите, потиснати от комунизма, се почувстваха облекчени, констатирайки, че президент на западна държава най-накрая демонстрира известно разбиране по отношение на тъжната им ситуация, в която са се озовали. Преди всичко през 2002 именно за старите "сателити" на Централна Европа е ясно, че между 1980 и 1990 политиката на Рейгън ускори разпадането на системата, която властваше в Москва почти 3/4 век и чиято агония беше удължавана от предшествениците му чрез политиката на намаляване на международното напрежение.

Деветнадесет години по-късно, през януари 2002, след традиционната си годишна реч пред Конгреса за състоянието на Съюза, със същия концерт от проклятия Европа посрещна израза "ос на злото". С него Джордж Буш назоваваше страните, заподозрени, че оказват помощ на международния тероризъм, или тези, които реално са свързани с него и тайно трупат оръжие за масово поразяване. Френският министър на външните работи Юбер Ведрин оплака тази "ограниченост", която "свежда всички проблеми на света до борбата срещу тероризма". Той осъди - познат рефрен - "унилатерализма", с който Америка, изпълнена с ужас, "взима решения, основани единствено на нейната визия за света и за защитата на собствените си интереси".

Тази фраза е чудесно определение за "независима" външна политика, изисквано от генерал Дьо Гол и от всички негови следовници. Впрочем речта за състоянието на Съюза, както името подсказва, е преглед на изминалата година, който президентът на Съединените щати прави пред своите сънародници. Как да се отрече, че това ги занимава най-много след катастрофата от 11 септември? Как Буш да не отдели приоритетно място в речта си на този факт, когато в продължение на 5 месеца нарастваха обвиненията срещу слабостта на американските разузнавателни служби, които в продължение на години, както се каза, не са разчели предупредителните знаци и прояви на хипертероризма? Може да се каже, че "оста на злото", както и "походът", обявен през септември 2001, отключват една по-скоро помпозна реторика. Би трябвало също, за да свършат добре своята работа, публичните коментатори и информатори да не пропускат да уточнят, че този тип изрази отвежда към основите на американската култура и техният художествен превод надхвърля смисъла на онова, което са вложили употребяващите ги. По същия начин навикът на френските политици и интелектуалци да говорят по всякакъв повод за "блясъка" на Франция може да изглежда като връх на майтапа. Разбирана буквално, тази дума означава, че ние приемаме Франция за слънцето на човечеството, звездата, чиято функция е да осветява и топли цялата планета. [...]

Що се отнася до унилатерализма - за да няма едностранчивост, т.е. едностранчива политика, би трябвало от другата страна да има някой друг, способен да предлага и да ръководи конкретни стратегически действия, съобразени с новите заплахи, вместо да се задоволява да мрънка неодобрителни литании. Впрочем изглежда, че с течение на времето, европейците все повече възприемат атентатите от 11 септември като аномалия. За пореден път вместо да спрат опасността, европейците отричат съществуването є. Каква грешка! Един нов тероризъм, управляван от много добре организирани групи, със сигурност или по всяка вероятност приютени или подпомагани от определени държави, е в процес на непрекъснато развитие от 80-те години досега. Със или без Бен Ладен, тези групи продължиха да действат и след 11 септември 2001. Много сериозни сигнали бяха дадени от службите за информация в месеците след септември. Една от тях допускаше друга сериозна атака от йеменци или саудитци на територията на Америка на 12 февруари, т.е. след речта за състоянието на Съюза. [...] Ако Европа отказва да види в това заплаха, може би е заради отслабналата є през последните 10 години способност за военна намеса, докато възможностите на Съединените щати в това отношение не престават да нарастват и да се усъвършенстват, прокарвайки дълбока граница между САЩ и Европа, която на този етап е невъзможно да се заличи. Европа превръща немощта си в принцип.

Колкото до теорията, според която тероризмът произтича от икономическото неравенство и от бедността в света - тя ни най-малко не издържа на проверка. Повечето от терористите произхождат от заможните среди на най-богатите мюсюлмански държави. Често те са получили образование на Запад. Базата на новия хипертероризъм е по своята същност идеологическа: това е ислямският екстремизъм.

Както пише Фукуяма: "Настоящият конфликт не е сблъсък на цивилизациите, в смисъла на зони на културата с еднакво значение; той е по-скоро знак за борба, водена от тези, които се чувстват заплашени от модернизацията и присъщата є етична норма - защита правата на човека. За ислямските терористи абсолютният враг е светският характер на западната концепция за права, чийто произход се корени в либералната традиция." Нека отбележим - това е същата традиция, която е дразнителят на западните противници на глобализицията.

Не искам да кажа, че не трябва да се подпомага развитието на бедните държави. Спасителните лекарства са реформите: доброто икономическо развитие, политическата демократизация, светското образование, изкореняването на корупцията, равенството между мъжа и жената, свободата на информацията, плурализмът на религиите, накратко - всичко, на което се противопоставя и всичко, което яростно ненавижда ислямският екстремизъм и срещу което той воюва чрез своя тероризъм. Модернизацията е средството, чрез което бедните държави ще се доближат до богатите. Именно това ислямските екстремисти не желаят, поне не в ефективна форма, тъй като то би довело до премахване на шериата. На тези, които им обясняват, че придържането към шариата би трябвало да се приспособи към модерната цивилизация и че ислямът не може да съхранява недокоснат модела си отпреди 1000 години, те отвръщат, че не може да се престъпват заповедите, диктувани от Аллах на неговия Пророк . Ислямистите биха искали да се модернизират без да се европеизират. Не съществуват много възможни методи, различни от следваните в продължение на няколко века от Запада, за да се осъществи икономическа, политическа и културна модернизация. Ислямистите са се затворили в кръга на непреодолимо противоречие, източник на тяхната неприязън към Запада, т.е. според съвременните граници на света неприязън, насочена преди всичко срещу Съединените щати, въпреки че очевидно тероризмът не им помага да преодолеят това противоречие. Впрочем, да се твърди, че единственият начин за борба с тероризма е да се започне с изкореняването на бедността и неравенството в света, означава да му се подскаже причина, която обглеждането на фактите потвърждава като недостатъчна; означава преди всичко да се откажем от всякаква съпротива срещу тероризма. Тази словесна есхатологична хитрост, подчиняваща всяка политика на защитата на възможното появяване на един идеален свят, позволява спокойно чакане до свършека на света. За европейците тя е само маска, прикриваща неспособността им за hic et nunc оперативна стратегия, а при американците от крайната левица е само ново превъплъщение на старата им максима: "Blame America first". Със същия софизъм пацифистите и неутралните по време на Студената война проповядваха, че демокрациите нямат правото да ограничават и бламират тоталитарните режими, докато самите те не изтрият несправедливостите в себе си и в сферите си на влияние. И в двата случая индиректният начин, чрез който се узаконява пасивността, произтича от константната идея: антиамериканизма. [...]

Когато през 1987 пред Берлинската стена Роналд Райгън извика: "Господин Горбачов, какво чакате, а не съборите тази стена?", страх и ужас обхвана европейските политически канцеларии, най-вече в Западна Германия, дори и самия Хелмунт Кол. Очевидно Рейгън носеше политическа опасност. Мислеха го за луд, дори и Кол; всеки ден го обявяваха за все по-безотговорен. Две години по-късно, под напора на потисканите от СССР народи, Берлинската стена се срина, въпреки че някои от твърде интелигентните западноевропейски ръководители се мъчеха да поддържат живота на комунистическата ГДР и да предотвратят сливането на Германия. През 2002 прочутата фраза на опасния луд - Роналд Рейгън, посрещаше посетителите на входа на изложбата, посветена на историята на Берлин, в самата германска столица. Това е само един от многото примери, който доказва, че ако по времето на Студената война Съединените щати не проявяваха минимум "унилатерализъм" пред вечните европейски съветници, Съветската империя би просъществувала много по-дълго. Народите, които тя тероризираше, го разбираха много добре. Те отреждат място на Рейгън сред техните добротворци. Адам Михник, издател и директор на най-влиятелния вестник в Полша, обича да припомня, че Инициативата за стратегическа отбрана, толкова оклеветена от Запада, е била решителният фактор, който е убедил Съветите в неспособността им да спечелят Студената война, давайки си сметка за своята непоправима техническа изостаналост.

За разлика от американските ръководители, европейските управляващи са много по-блестящи на сцената на идеите (поне така вярват), отколкото на сцената на действията. Може като Рейгън - да не си велик интелектуалец, но да си велик в действията, и обратното . Проследявайки анализите на стратезите, които чертаеха различни граници на фронта между демократичните зони и тези на противниците, забелязах през 1987, че експертите забравяха един фронт без специална географска конкретност - фронта на терора . До 2001 тероризмът като феномен беше подценяван, въпреки че твърде често той вече добиваше характер на истинска война.

След 11 септември 2001 и огромните разрушения в Ню Йорк и Вашингтон много коментатори и отговорни лица, като се започне със самия Джордж Буш, изразиха убеждението, че в случая става дума не само за тероризъм, а за война, и то за модел на война - такава, каквато тя ще бъде през ХХІ век. Мащабът на агресията и огромният брой жертви ясно потвърдиха това заключение. Въпреки че не за пръв път тероризмът можеше да бъде преценен като форма на война.

Гражданска война, религиозна война, идеологическа война, война срещу централната власт в името на регионален национализъм - примери не липсват нито в миналото, нито днес за случаите, когато тероризмът се употребява като тактическо средство. Точно за тероризъм става дума, тъй като не говорим за държавна армия, която да воюва срещу друга държава, нито за партизанска война, която да се противопоставя на официалната армия. Това са именно войни, защото имаме работа с координирани действия, водени от организация с ясни политически цели или изглеждащи такива за онези, които ги споделят. [...]

Така хипертероризмът зае от нашата цивилизация техническите средства, за да се опита да я разруши и да я замени с архаична световна цивилизация, която би възпроизвеждала бедността и би била отрицание на всички наши ценности. С тези определения се дефинира "войната на ХХІ век".

Става все по-очевидно, че атаката срещу Ню Йорк и Вашингтон от 11 септември 2001 изцяло промени представите ни за международни отношения. Между 1990 и 2000 световната дипломация се подчиняваше изцяло на мисълта за изхода от Студената война. Как да се изведат бившите комунистически държави по пътя на пазарната икономика и демократичната политика? Как да се разширят НАТО и Европейският съюз към Централна Европа и Балтийските държави, без да се предизвика руското недоволство? Какво да се прави със старите договори за ядрено равновесие, датиращи от 70-те години? Каква политика да се води с Китай, чиято икономика става капиталистическа, а политически той остава тоталитарен? Как да се приобщи стария "трети свят" към световното икономическо развитие и идеите за правата на човека? Какво развитие се предвижда в отношенията между суперсилата Америка и нейните съюзници?

Това световно познание, постигнато въпреки "желязната завеса" в продължение на половин век, се стопи под натиска на онова, което някои коментатори не се поколебаха да назоват "четвърта световна война". На първо място свръхсилата Америка се оказа предпочитаната мишена на един нов хипертероризъм, което я засегна с непредвидима уязвимост. Промените, които последваха, бяха изненадващи със своята широта и бързина. До октомври 2001 Русия беше обхваната единствено от желанието да защитава това, което є беше останало от статута на велика сила, в противовес на Запада. През 2002 Владимир Путин не повдигна никакви въпроси около приемането в НАТО на старите членове на Варшавския договор. Внезапно престана да протестира срещу присъствието на натовски сили в Косово. Даде съгласието си да се установят американски военни бази в бившите съветски републики в Централна Азия. Накратко: Русия се подчини на силата на Запада. Дори в средата на 2001 подобна метаморфоза изглеждаше невъзможна.

Защо е този завой? Защото Путин бързо схвана смисъла на това, което се случи. 11 септември показа ограниченото ни рутинирано разбиране за заплахите. След този трус кой в Русия би повярвал, че опасността е във възможното изпращане на свръхзвукова ракета от САЩ срещу Москва? С каква цел? И на Запад - кой мисли, че Москва може да посегне през 2002 на Париж, Лондон или Ню Йорк? Сценариите от Студената война вече са също така далеч от нас, както тези от Стогодишната война. Съвременното разделение на лагери се определя, от една страна, от групите, които водят терористична война, заедно с държавите-"хулигани" и от друга - от правителствата, които се обединяват, в това число и тези на мюсюлманските страни, неприемащи екстремизма. В този смисъл Бен Ладен беше добър учител по стратегия. Той ни накара да се вгледаме в посоката, откъдето идват бъдещите заплахи.