На 9 май много лидери на цивилизования свят ще се съберат в Москва, близо до капището с мумията на руския комунист Владимир Улянов (Ленин), за да отбележат 60 години от края на Втората световна война. Това е добър повод да се замислим дали историята е низ от факти или политически целесъобразна интерпретация само на част от фактите.

Официалната версия на Москва за началото на войната - 22 юни 1941 - е “вероломното нападение на фашистка Германия срещу Съветския съюз”. Нападението е факт. Но останалата част от това заклинание е доста съмнителна. Първо, определението фашистка е грешно, понеже фашизмът е италианско явление. Вярното определение е националсоциалистическа, защото тоталитарна Германия е управлявана от националсоциалистическата партия с лидер Хитлер. Второ, това заклинание пропуска факта, че между двете световни войни с помощта на Съветския съюз, воден от “бащата на всички народи” - комуниста Йосиф Джугашвили (Сталин), националсоциалистическа Германия системно нарушава клаузите на мирния договор от Първата световна война. Връх на тази политика са секретните протоколи към договора “Молотов-Рибентроп”, довели до подялбата на Полша и на Молдова, както и окупацията на Прибалтика. Трето, определението вероломно бе оспорено от избягалия на Запад офицер от Главното разузнавателно управление на съветската армия Владимир Резун с литературен псевдоним Виктор Суворов в книгата “Ледоразбивачът”. Основната теза на Суворов е, че нападението на националсоциалистическа Германия срещу Съветския съюз е превантивен удар срещу подготвяно от Съветския съюз нападение над Германия, планирано за две седмици по-късно. Суворов защитава блестящо тезата си. Днешна Русия  го осъди на смърт и никой да се опита да обори тезата на Суворов с конкретни аргументи.

След войната в Германия се извърши денацификация, докато комунизмът продължи да вилнее и в Русия, и в Съветския съюз, и в цялата окупирана от него Централна, Източна и Югоизточна Европа. За декомунизация не стана дума нито след войната, нито след края на последвалата я студена война. А на въпроса с какво руският комунизъм е по-добър от германския националсоциализъм успях да получа само един отговор - германският националсоциализъм бил по-лош от руския комунизъм, защото националсоциалистическата идеология се основавала на расова омраза. Типичен отговор за леви интелектуалци. Класовата борба бе удобно пропусната, нищо че жертвите на руския комунизъм са около десет пъти повече.

Втората световна война е война между два криминални тоталитарни режима, комунизъм и националсоциализъм. И за двата режима човешкият живот няма стойност: германските националсоциалисти се “грижат за чистотата на арийската раса” (за неарийци има лагери и газови камери), докато за руските комунисти приоритетът е “властта на работниците и селяните” (за класовия враг има ГУЛАГ и куршум). Като терористи с по-дългогодишен стаж от германските си колеги - националсоциалисти, руските комунисти измислят и Коминтерна, за да представят комунизма като международно движение.

Залогът на войната e Европа. За националсоциализма това е презряното от цивилизования свят “осигуряване на жизнено пространство за ариийската раса”. За комунизма - често премълчаваният в цивилизования свят “износ на революция с цел създаване на световна комунистическа държава”.

Комунистическата идеология сама за себе си не е кой знае каква беда. Комунистическата утопия е глупост, която може да събере няколко процента подкрепа във всяка демократична държава, защото наивни хора с изкривено мислене има навсякъде. Истинският проблем е органично свързаната с тероризъм комунистическа практика, която основателно може да се идентифицира с руския комунизъм и се оказва новата дреха на старата руска имперска политика на експанзия. Наистина, първото, което правят руските болшевики-превратаджии след консолидиране на властта си в Русия, е да завоюват отново имперските територии в Източна Европа, Южен Кавказ и Централна Азия. Червената армия бързо “вкарва в пътя” обявилите независимост около 1918 Украйна, Грузия, Азербайджан и Армения.

Така изплува приемствеността между интернационализирания руски комунизъм и руската имперска политика. Една от основните цели на тази доктрина, известна като завещанието на Петър I, е завладяване на пристанища в топли морета. Да сравним картата на Европа от 22 август 1939 (един ден преди подписването на договора "Молотов-Рибентроп") и тази от 9 май 1945 (един ден след края на войната). След продължили близо 250 години “усилия” подчинени на Москва войски се настаняват трайно на един ден път с танк от Истанбул. Русия е на косъм от постигане на имперския блян - пристанище на топло море.

А България? В Деня на Съединението, през нощта на 5 срещу 6 септември 1944, България има ново правителство, което се готви да обяви война на Германия. За да избегне тази формална пречка за окупация на България, стара мечта на Руската империя, Съветският съюз обяви война на България, окупира страната ни и отвори вратата към ада. Ето, това е вероломно нападение! Президентът историк Георги Първанов трябва да поиска от Москва извинение за този враждебен акт и варварските последици от него и да направи така необходимия жест за помирение между българските граждани, вместо да ходи там, за да празнува окупацията на България от Съветския съюз!