11-05-2005

Миналият месец известният колумбийски художник Фернандо Ботеро откри в Париж изложба за мъченията в затвора Абу Граиб. Художникът, който обикновено рисува масивни и спокойни фигурални композиции, този път е създал хора, обсебени от насилие и ярост. “Както всички други, и аз бях шокиран от варварството, особено, защото Съединените щати би трябвало да са пример за благородство и съчувствие” – заяви той.

Г-н Ботеро представя крайно невярно и преувеличено събитията в затвора, където нямаше жестоки изтезания, нито смъртен случай в резултат от  издевателствата на няколко неуравновесени войници над няколко затворници, обвинени в тероризъм. Виновните без съмнение ще бъдат законно наказани, седем от тях вече са осъдени.

Разбира се, творческата свобода дава право на художника да рисува, каквото иска. Но се питам защо г-н Ботеро не нарисува някой от многобройните масови гробове на Садам Хюсеин или стотиците трупове, които американските пехотинци намериха миналата година в… голямата джамия в Наджаф. Или някоя от телевизионните екзекуции на заложници.

В левичарското списание “Изкуство за промяна” 50-те картини за Абу Граиб бяха сравнени с “Герника” на Пикасо. Подходящо сравнение, но само защото говорим за художници. Всякаква друга аналогия е нелепа. Бих прибавил, че Пикасо никога не е рисувал ГУЛАГ. Причината? Пикасо бил сталинист. Неприятно, но факт.

Миналото лято по време на концерта си в София Питър Гейбриъл не пропусна да издигне няколко лозунга против мъченията в Абу Граиб. Но той никога не защити колегите си рок-музиканти, които бяха преследвани от комунистическите власти в Чехословакия и Унгария преди години.

Наскоро големият американски режисьор Оливър Стоун беше гост на българския президент. Той е автор на манипулативни филми за Никсън и Кенеди. С президента Първанов си говорили за войната във Виетнам. Без съмнение това е била среща между съмишленици. Споменът за Виетнам е тежка травма и до днес за Америка. Но г-н Стоун никога не каза и другата истина за тази война, която беше и война срещу комунизма в Югоизточна Азия. Защото най-страшното последва след като американците се изтеглиха – комунистите революционно избиха най-малко 2.5 милиона от политическите си противници във Виетнам и Камбоджа. Един милион души избягаха по море в САЩ и другаде, за да спасят живота си. Голяма част от континента потъна в кървав комунистически хаос.

Защо ли съм убеден, че за тези събития  г-н Стоун никога няма да направи филм!

Вместо това той ходи често на поклонение при Кастро. През 2002 го изобрази на хвалебствена лента, да не употребя по-силна дума.

Джейн Фонда е друга небезизвестна лява активистка от онова време. Тя се снима с оръжие в ръка на бронирана кола на Виетконг. Тази позорна снимка обиколи световните медии и се превърна в гордостта за цека-тата на “братските” компартии. В автобиографичната си книга “Животът ми досега”, г-жа Фонда изразява “съжаление” за това и твърди, че един миг невнимание я преследва цял живот.

Но не тази снимка и спечели прозвището “Ханой Джейн”. Холивудската звезда доборолно участваше в пропагандни предавания на Радио Ханой и агитираше срещу собствената си страна, която беше във война с комунистическият враг!

Из американските пътища често се виждат коли, облепени с надписи отзад “Виетнамските ветерани мразят Джейн Фонда!”.

Генерал Йон Михай Пачепа е някогашен заместник-директор на “Секуритате”, избягал в САЩ през 1978. Известно е свидетелството му за Юрий Андропов, който му заявил, че Виетнамската война е най-големият външнополитически успех на КПСС. Бих прибавил, че г-н Стоун, г-жа Фонда и подобните им дадоха неоценим принос за този успех. .

Холивуд никога не направи голям, силен филм с много световни звезди за може би най-ужасното злодеяние през миналият век - ГУЛАГ - гроб на десетки милиони хора.

Но направи голям, силен филм с много световни звезди за Чили на Пиночет – “Къщата на духовете”. Филмът е по книгата за тези трагични събития на Исабел Алиенде, племенница на бившият чилийски президент. Освен колосалното лицемерие, любопитното, е че тогава  г-жа  Алиенде намери убежище от репресиите именно в  САЩ, където живее и до днес. 

Испански съдия предприе съдебно преследване срещу Пиночет и спечели световна поулярност, но и през ум няма да му мине да съди диктатора Кастро или поне символично да заклейми убиеца Че Гевара.  

Холивуд най-вероятно няма да направи и един филм за убитият холандски режисьор Тео Ван Гог. Защото той не загина от правилната ръка на американски морски пехотинец.

Пред мен е малко известна книга на един любим писател – Лион Фойхтвангер. Книгата се казва “Москва, 1937-ма”. Човек очаква ненадминатият майстор да описва началото на страшните сталинистки зверства. Нищо подобно! Книгата е наивна възхвала на Съветска Русия.

Лилиън Хелман, съпруга на автора на криминални романи Дашиъл Хамит, е известна с пиесата си “Малки лисичета”, поставяна и в България. Това, с което не е много известна, е дългогодишното и благоговение пред Сталин. Тя е автор на сценария на сталинисткият филм “Северна звезда”. Когато кумирът й избиваше милиони, тя безсрамно твърдеше обратното в Америка и се представяше за “жертва” на макартизма.

Класически е случаят с Уолтър Дюранти, кореспондент на “Ню Йорк Таймс” в СССР.  В началото на 30-те той изпраща многобройни статии, в които съвсем сериозно твърди, че в Украйна няма глад, реколтата е нормална и всичко е наред.

В 1932 Дюранти е награден с “Пулицър”.

По-късно същият журналист изразява убеждението си в левичарското издание “Ню Рипаблик”, че признанията на обвинените в големите показни процес в СССР от 1937-38 са “истински”.

Този печален списък на лицемерието, родено от охолство и самодоволство, може да бъде продължен.  Много западни музиканти, писатели, режисьори, художници, интелектуалци, и за мен светло изключение от сивия социалистически реализъм, преди войната вярно служеха на Съветите, а след това съзнателно и упорито помагаха на комунистическите режими, които се опитваха да ни лъжат за всичко. Най-отвратителното е, че правеха това срещу много пари. Това им даваше независимост, за да помагат на комунистите да мамят. И кръгът на платеното лицемерие се затвори.

Сега същите интелектуалци и хора на изкуството отново искат да лъжат и заблуждават – за борбата  срещу тероризма и войната в Ирак, за същността на противоречията между Европа и САЩ, за американската десница. Но няма да успеят, защото  заедно с комунистите загубиха Студената война. Провалиха се завинаги и е по-добре да замълчат. Не бих искал да мисля какво би се случило с народите на бившите социалистически страни, ако беше станало тяхното.

Талантът е Божия искра, която  освен творците , озарява и обикновените хора. Тази светлина променя животът им.

Но обикновените хора определят хода на Времето, а не левичарските двуличници, колкото и да са талантливи.

За щастие, именно обикновените, разумните, безименните американци решиха изхода от грандиозното противопоставяне между комунизма и демокрацията, като избраха два пъти президента Рейгън.

За което им благодаря!