30-05-2005

Трябва да разберем смъртта и да я опишем. Това е важно за живота. Човек се появява от тъмнината на утробата и тялото му отива в нищото. Смъртта  е състояние на плътски преход към безплътността. Умирането е граничен инцидент. 

Понякога е и избавление. 

Тициан: "Седемте възрасти..." Преди смъртта.

Смъртта е свързана с основния въпрос на битието за всички цивилизации и култури – какво следва след нея? Дали смъртта на тялото е краят и на душата, и ако не, какво иде после. Точно заради това хората са създали религиите, за да им го  обясняват. Да ги успокояват. По-добре е, ако знаеш, че

има живот след живота.

Повечето хора не искат да говорят за смъртта. Не е прието. Ако го правиш, често те считат за странен или луд. Но това е нежелание, родено от страх.

В световната литература има безброй описания на красива и дори възвишена смърт. За Джон Кийтс тя е нежна кадифена нощ, за Гъоте е сладката почивка на уморения странник, за Байрон, Ботев и Петьофи е горда саможертва в името на  свободата. 

Но само обстоятелствата около смъртта са такива.

Смъртта е гадно, гадно нещо.

Няколко пъти се появи край мен и знам това. Самото събитие  е  отвратително, отблъскващо, недостойно. Всичките есенни, мрачни дни от началото на Сътворението, когато вали черен, студен дъжд, не са толкова подтискащи, колкото една секунда от смъртта.

Смъртта е най-голямото унижение за разума. Това е мигът, когато съзнанието е поставено на колене, защото несъвършеното му обиталище е разрушено. Това е  най-голямото изпитание за духа, тъй като му се налага да прекрачва границата и да се изправя пред непознатото ново съществуване. Мисля, че това е най-опасният момент, когато можем да загубим душата си. Защото тя е уплашена и се лута безсилно над тялото. Незнанието в този кратък миг може да се окаже вечно.

Постоянно се твърди, че има хора, които не се страхуват от смъртта. Това, естествено, не е вярно. Има изключения, но те са сред безумците. Няма нормален човек, който да не се страхува.

Парадоксалното е, че идеалната, безсмъртната душа се храни от биологични съставки, докато е в телесното убежище. Тялото поддържа съзнанието, подхранва го с енергия и така то живее.

Ето един триумф на материалното, би казал един материалист.

Но така е, само докато съзнанието пребивава в крехката си черупка. След като излети от нея, никой не знае какъв е пътят. Освен най-важното – че може да  съществува без плътта. 

Ето един апотеоз на идеалистическото, би казал един идеалист:

Когато умрем, плътта ни се превръща в пръст, в мазен чернозем и елементи.  Най-плодородните земи са над ковчезите. Над тях избуяват гори и цветя. Градските гробища обикновено са най-зелени. Абсурдно е, но гробищата дават живот.

Семейните гробници са добра идея. Това е твоя, позната територия. Близките ти десетки години са я обогатявали с костите си. Друго е да спиш в земя, която баща ти е наторил! Бащина земя. Ето един друг вид собственост. Няма нужда от нотариален акт. Земята е само твоя, изначално, и там ти е мястото. Семейният гроб наистина е само твой. Чака те много години, търпеливо. През това време ти мразиш, обичаш, бориш се, радваш се и се гневиш. Живееш. Но той все те чака. Тихо и неумолимо. За да легнеш кротко там най-сетне. 

Но това е само тлението. Духът, второто издание на съзнанието, самостоятелната енергия, има съвсем различна съдба. Точно там е разковничето. Това е, което не знаем. Вярваме, че го има, но абсолютно нищо не знаем за него. Религиите несръчно се опитват да ни го кажат.

Имало е хора, които не са вярвали в това. Затова в някои примитивни култури се е практикувало предсмъртното човекоядство - когато човек умирал, близките му го принасяли в жертва, преди да умре, и  го изяждали - така  продължавал да живее чрез телата им.

В антична Гърция, в Халикарнас, царувал цар Мавзол. След края му, неговата спътница в живота Артемиза издигнала първият в света мавзолей - в чест на Мавзол. После изгорила съпруга си, смесила праха в чаша вино и я изпила. За да бъде винаги с нея. Толкова много го обичала.

Аз вярвам, че сме създадени от Бога. Създал ни е от от елементите. Съединил ги е и се случил разум. От малката си временна спирка – Земята, мисля, че това е най-великото и прекрасно нещо, някога правено във Вселената.

Не се съмнявам, обаче, че има други временни спирки във Всемира, където друго съзнание вярва в това, в което и аз вярвам. Колко и те да са безмерно различни от нас, не може да не е същото.

Когато живеем, ние бавно умираме, без да осъзнаваме това. Смъртта е част от живота и е в нас. Постепенно се пълним със смърт, без да я подозираме. С всеки изминал миг. С всеки ден, който, както знаем, никога не се повтаря, ни приближаваме към смъртният си одър. Всеки ден пътуваме с един милиметър в час към небитието. Ужасно е, но е така.

Това най-слабо се усеща на младини, а най-силно - след определена възраст.

И времето протича съвсем различно. Като си млад то е древно, историческо понятие. Всяка година е равна на геологическа ера.

Но когато остарееш, всяка година става равна на ден. Защото стремглаво се носим към гроба. Все по-бързо. Много е тъжно, но е вярно.

За смъртта  често се казва, че не е страшна, че е страшна е мисълта за нея.

Страхът от нея.

Това е несериозно.

За мен няма разлика. Смъртта си е смърт. С мисъл за нея или без. Никой не може да ги раздели.

Смъртта е най-често болка и страдание, които поразяват обвивката. Някога философът-император Марк Аврелий писал, че болка няма, има само представа за нея. Може би защото е бил господар на света и е считал, че можа да заповядва дори на страданието. Сигурно на прага е разбрал колко се е заблуждавал.

Понякога умираме в тежки мъки, сред телесни течности, и никакви опиати не могат да ни помогнат. И, да! - тогава смъртта е избавление. Но дори и в този случай, мисля, че в някое далечно, малко, необезумяло ъгълче на съзнанието, човек пак се ужасява от края.

Смъртта е най-самотното човешко действие. Когато свършваме, близките ни са съкрушени и скърбят. Но никой от тях няма да сподели смъртта ни, за да не сме сами там. Никой няма да те подкрепи, като умре с теб. Колкото и да те обичат. Винаги си сам пред границата. 

А и нали един ден ще бъдем заедно?

Всеки иска лека смърт. Бърза, мигновена, да не разбереш какво ти се случва. Искаме, когато удари часът, да заспим и повече да не се събудим. Не всеки обаче е благословен с такъв изход.

Това е един много сериозен повод да бъдем смирени, да не правим зло, да не Го сърдим, би казал един християнин.

Бих го казал и аз.

И все пак – какво ли има след смъртта?