30-05-2005

Жак Ширак ще остане в историята на консерватизма по всяка вероятност като един от най-некомпетентните негови политици - използващ методи в приложната политика, които определено са от арсенала на крайно левите и на шовинистичните политически кръгове при участието им във вътрешно- и външнополитически процеси по принцип – популизъм и неподплътена с никаква политическа реалност идеология на отрицанието. Ширак упорито прокара пътя на френското „Не“ на един по произхода и същността си френски идеал за обединена Европа като федерална структура. Въпреки предупреждението на критиците от собственото му правителство, Ширак си науми, че чрез популизъм и решение за референдум сред френското население за конституцията на ЕС може да направи един вътрешнополитически ход за укрепване на собственото си колабиращо управление и да излезе от поредната криза на политиката си.

Но се провали очаквано. За пореден път. Проваляйки този път обаче една много по-висока цел - консенсуса около общоевропейската конституция и с това идейното и функционалното единство на федерализма на ЕС. Критично хетерогенен в обществено-икономически аспект и относително млад институционално, ЕС се нуждаеше от тази конституция за старт – за да получи чрез нея вътрешна кохерентност, от една страна, и стабилност в образа си навън като федерално сформирование, от друга.

Отворен остава обаче и друг въпрос - за недообмисленото формулиране на върховния закон за ЕС – с безумния си обем от над 400 страници, чието съдържание е трудносмилаема храна дори за юристи, за липсата на адекватно медийно представяне, липсата на елементарни опити в поне една страна за разяснение на основните  параграфи на прословутата конституция. Тя остана в тайна за обществото и вината е на политиците и европарламентаристите - че гласувалите и гласуващите с референдум за ЕС-конституцията не знаеха и не знаят всъщност за какво гласуват. Французите не са единственият народ в Европа, който няма елементарна представа какво стои в този значителен по количество и труден за разбиране правен материал. Всички страни имат този проблем. И докато той е налице, съществува възможности за политически грешки, спекулации и подстрекаване към национален изолационизъм.

Неяснотата, инертността да се решава по вече познати когнитивни модели и страхът от новото и неизвестното са значителни фактори в социално-психологическите процеси по принцип, а в политиката при сюблимни моменти дори стават основните фактори, които решават изхода на дадена ситуация. Игнорира ли ги един политик, съдбата му е предопределена.

Французите решиха с „Не“ поради неяснота и гняв - те артикулираха решението си с наличните им социални мостри на масово отношение към околния свят – страх от англосаксонския икономически либрализъм, страх от загубата на социалната система, страх от новите страни-членки, страх, че ще загубят идентичността си и политическата си тежест. Така се изманеврираха в коловоза на изолационизма, от което имат полза само крайните дефинитивно леви и „крайно десните” левичарски формирования.

Ширак направи поредната си грешка в своя близо 40-годишен негативен политически опит – горчив опит, в който преобладават прекалено много поредни грешки... Но тази носи след себе си най-много и най-тежки последици – за французите, за ЕС сега и федерализма по принцип, и за страните кандидат-членки, между които и България.

Решението на френското правителство да проведе референдум, въпреки че в страната всички социологически проучвания предварително сочеха недоволството на френското население от политиката на Ширак и социалните проблеми в страната като решаващи фактори за едно потенциално „Не!“ срещу конституцията на Европа, беше и остава политическо късогледство. С дългосрочен негативен ефект за обединена Европа, както се очертава.

В този контекст немското правителство при всичките му проблеми и недостатъци постъпи рационално и достатъчно дипломатично – отхвърли навреме идеята за референдум - предвид социално-политическата криза в Германия, която предвещаваше подобен резултат като този в югозападната им съседка.

Французите не гласуваха срещу Европа, те гласуваха де факто срещу Ширак. Страшното е, че Жак Ширак знаеше това. Но реши за пореден път в политическата си кариера, че „поне сега, най-сетне“ може да влезе като главна фигура в историята. Този път надеждата му заприлича на наполеоновия комплекс, от който не един и двама консервативни политици на Стара Европа са боледували и боледуват. Епикризата на заболяването се състои в това, че някой се надява да принуди в последния момент с патетична популистка еквилибристика и заплахи френското население да даде положителен отговор на някакъв въпрос. Ширак не скри, че иска да остане  в аналите на Европейската и френската история като онзи лидер, благодарение на когото е приета конституцията на обединена Европа, като онзи политик, който е играл ключовата роля в най-важния момент за ЕС.

Подобна еквилибристика е инфантилна, предвид всички политически реалности в страната му, но Ширак не е и показвал способност за друга политика по време на всеки свой мандат. С подобна логика артикулира всички основни вътрешно- и външнополитически дебати от 40 години насам, в която и институция да е работил.

След френското „Не“ се очаква домино-ефект при следващите гласувания в останалите страни членки. Допуска се и в другите страни много малко граждани да са запознати с конституцията на ЕС, сложно формулирана и непопуляризирана сред населението.

Очаква се несигурността и страховете, сугестирани от крайно леви и „крайно десни” левичарски групировки, но и от консервативните противници на обща Европа, да надделеят.

Предполага се, че и едно ново гласуване с референдум през 2006 сред французите не би помогнало. И се очаква по всяка вероятност България да не влезе в ЕС през 2007.

Под е въпрос дори 1 януари 2008.