|
|
Този въпрос
задава
на страниците на „Още инфо”
човек, който има само теоретична представа за комунизма.
Обезпокоен, че голяма част от жителите на Златна Прага,
най-красивата столица в Европа, са готови да гласуват за
комунистите, което означава, че искат да се върнат към помиярското
си състояние от преди петнадесет години. Не е ли това липса на
здрав разум?
Боя се, че
на този въпрос не може да се даде рационален отговор. Затова нека
оставим настрана социологията и се обърнем към инструмента, който
най-добре върши работа в такива случаи – изкуството.
Кобо Абе –
ето името, което ми идва на ум, колчем чуя горния въпрос. И
неговия роман “Жената в пясъците”. Слабо познат у нас, а може би и
по света, Кобо Абе би могъл да е един от символите на ХХ век, ако
се съгласим, че този век започва в 1914 и свършва в 1989. Той
изследва основите на човешкото поведение и, може би поради
дистанцията в културите, достига до открития ,които за нас са
поразителни. Не всеки е чел споменатия роман, затова се налага да
сторим неблагодарната работа и да го преразкажем на половин
страница.
***
Някъде в
Япония съществува странно село. Крайбрежните дюни, носени от
вятъра, настъпват към него и го засипват. За да спасят къщите си
селяните са принудени постоянно да изгребват и изнасят пясъка
около тях. В резултат всяка къща се намира в дъното на огромна
яма, от която може да се излезе само със стълба. Постепенно,
отчаяни от борбата с пясъка, хората го напускат. За да не изчезне
селото, малцината останали в него жители измислят странно
средство: те отвличат случайно минаващи хора и ги затварят в някоя
от ямите. Пленниците трябвало периодично да изгребват пясъка и да
го товарят в кошници, които им се спускат отгоре. В замяна им
давали храна. Ако не товарят пясък, не получават храна.
Героят на
романа е точно такъв човек, примамен и затворен в една къща,
обитавана само от една млада жена. Отначало той се бунтува.
Непрекъснато крои планове и прави опити за бягство. После изпада в
отчаяние. После се примирява. Минават години – той не знае колко,
защото изгубва представа за времето и околния свят. Намира си
някакво занимание. Започва да се сношава с жената. Жената
забременява.
Един ден на
жената й прилошава. Прави спонтанен аборт. Селяните идват и я
отнасят в болница. Когато те си тръгват, спуснатата стълба остава.
Затворникът
неуверено се изкачва по нея и излиза от ямата. Оглежда се. Прави
няколко крачки наоколо. После се сеща, че има някаква работа там,
долу, която събитията са прекъснали, и се връща в ямата.
***
Когато преди
петнадесет години ни спуснаха стълба в ямата, където бяхме
прекарали половин век, ние, първо плахо, защото появяването й не
беше наша заслуга, а после все по-уверено, започнахме да излизаме
от нея. После някои от нас се повъртяха около ямата, поогледаха се
и решиха да се върнат обратно.
Някои
намират за учудващ факта, че има такива хора. А той не е. Всеки от
нас, в края на краищата, се завръща в някаква яма. По-скоро
учудващо е, че има и такива, които за нищо на света не биха искали
да се върнат обратно и искат наказание за тези, които са ги
държали там.
Това е
приятна изненада.
Тези хора
може да са и малцинство, но са най-важните. Те са като семето,
което ще поникне, или като клона, който градинарят присажда, за да
даде плод, а останалите клони изрязва, защото раждат само
киселици. Без тях и общество нямаше да има.
Броят на
тези хора във всяко общество зависи от много неща. Едно от тях е
равнището на свобода, което въпросното общество е достигнало преди
да влезе в ямата.
Затова в
Европа от запад на изток техния процент намалява. Зависи и от това
колко време е прекарало то там. Руснаците са били там по-дълго от
българите и затова броят на тези хора в Русия е по-малък отколкото
в България. Но ето, че пак стигнахме до науката за обществото, от
която се бяхме отказали.
Какво можем
да пожелаем на тези хора? Може би единственото, което трябва да им
кажем е: “Радвайте се, защото вие сте солта на земята”. |
