Във Франция и Холандия
Европейският съюз винаги се е чувствал у дома си,
двете страни - основателки на ЕС, са мотор на
европейската интеграция, там "стара" Европа е
надеждно вкоренена. Вероятно това са били мислите,
които са минавали през главите на европейските
политици преди по-малко от година, когато бяха
насрочени двата референдума за европейската
конституция. Кой би предположил, че само месеци
по-късно Франция и Холандия ще взривят хармонията на
европейския консенсус? Референдумите в двете страни
показаха, че приемането на обществени съгласия за
саморазбиращи се често е рисковано и отразяват
стремежа на политиците да приемат желаното за
реално.
В навечерието на
парламентарните избори у нас сред многобройните
партийни програми изниква въпросът полезен ли е
консенсусът за приоритетите на външната ни политика,
когато той е изпразнен от съдържание.
Какво се случи с
Ирак?
Проектът „Гласоводител”,
който доби популярност в разгара на предизборната
капания заради възможността да ориентира избирателя
в политическия спектър на базата на различията между
програмите на политическите партии, регистрира
странен феномен. Оказа се, че сред разделящите
партиите въпроси не фигурират темите за българското
участие в Ирак, за закриването на блоковете 3 и 4 на
АЕЦ „Козлодуй”, за референдума за членството в ЕС.
Единствената външнополитическа тема, по която,
изглежда, няма консенсус, е отношението към Русия.
Не е изненада, че в своята програма БСП твърди, че
„поддържането и развитието на приоритетни отношения
с Русия и други държави от ОНД е необходимо за
националната сигурност и за икономическата
стабилизация на България”. Необичайно е обаче, че
въпреки изявената позиция на социалистите по Ирак
името на тази страна и на региона на Близкия изток
дори не се споменават в програмния им документ. (За
сметка на това още преди Европейския съюз се
споменава СССЕ - организация, която преди единайсет
години се преименува в ОССЕ и включва Русия).
Темата за Ирак, която
съвсем естествено беше в центъра на общественото
внимание на няколко пъти през последните месеци -
около загубата на български войници, около трагично
завършилото отвличане на двамата шофьори и около
преместването на батальона ни в Дивания, изглежда
днес като терен за упражнения на тема
"държавничество". Правителството напомняше
периодично за коалиционните задължения на България.
В началото на войната президентът Първанов се обяви
против, а после стана една от движещите фигури в
ангажирането на България в коалицията на желаещите.
В реч през септември 2004 той внезапно настоя за
изтегляне от Ирак, а по-късно забрави за темата.
Лявата опозиция пък използваше популярната теза за
незабавно изтегляне като евфемизъм за скрития си
антиамериканизъм. СДС и ДСБ единствени дадоха
конкретно предложение за концепция за участието на
България в мироопазващи мисии с международен мандат,
което пък не успя да влезе в парламента. Но за
външния наблюдател това предложение и бездруго
изглеждаше твърде специализирано на фона на иначе
липсващите дебати за външнополитическите избори пред
страната. Последвалата негативна пасивност, т.е.
неодобрително, но и незаинтересувано отношение на
публиката както към българското участие, така и към
бъдещето на Ирак, беше логично следствие от
неубедителността на политическите актьори.
Каква България в
каква Европа?
Истината е, че
България не е готова за членство в ЕС и този факт
трябва да бъде признат открито. Това послание обаче
често се преобръща в тежест на Брюксел и звучи като
„икономиката на ЕС ще ни смаже” или „ще ни спрат
производствата” вместо признанието, че голяма част
от българската икономика не е конкурентоспособна.
Всъщност това се
случва в Западна Европа от поне десетилетие -
партиите не си правят труда да се задълбочават в
обяснения за процесите в съюза, приписват си
успехите, а прехвърлят негативите на Брюксел. Така
икономическите трудности в повечето от страните -
членки на ЕС, автоматично минават на общата сметка,
а последното разширяване към Източна Европа я разду
непоносимо в очите на западноевропейците. Резултатът
не закъсня - кризата завладя с парализираща мощ
институциите на съюза след референдумите във Франция
и Холандия. Защото там, където няма просперитет,
няма и солидарност.
Естествената тенденция
би била богатите страни да намалят
преразпределението на средствата, което минава през
Брюксел. Дали обаче това ще означава увеличено
преразпределение на национално равнище или
по-логичната и належаща реформа в посока на
намаляване на социалната държава и стимулиране на
икономиката - все още е неизвестно. Участието на
малка и бедна срана като България в този процес ще
означава, от една страна, крах на създадените
свръхочаквания за рязко повишаване на стандарта, а
от друга, предполага изграждането на визия за
източниците на конкурентоспособност на българската
икономика. За съжаление в момента не можем да
идентифицираме политически актьори, които да мислят
по която и да било от двете линии. Затова дебатите
за членството на България в ЕС остават
декларативно-плакатни, а позициите на партиите -
конюнктурни.
Има ли ляво и дясно
във външнополитическата дискусия?
Към споменатите дотук
консенсуси може да се нареди още един - този за
НАТО, който дълго време беше двигателят на родната
евро-атлантическа интеграция. От април 2004 насам
обаче участието на България в НАТО остана като че ли
изцяло сфера на компетентност на Генералния щаб; за
интересуващата се публика на повърхността изплува
само трудно прокараният Стратегически преглед за
отбрана и някои, станали скандални, сделки за
модернизация. Така дълго чаканото членство в НАТО се
оказа политически безинтересно и технически
проблемно.
Сред толкова много и
важни области на съгласие за начина на правене на
външна политика изглежда, че ляво-дясното разделение
на политическия спектър е изчезнало на това ниво.
Какъв е обаче случаят с обществените нагласи?
Въпреки все още високите стойности на одобрение на
членството в ЕС и НАТО (съответно 72% и 62% през
март 2005), социолозите регистрират низходящ тренд -
от 91% подкрепа за ЕС през 2001 на 72% сега, като
същевременно неодобрителното отношение към
членството се е увеличило от 4 на 24 процента. В
голямата си част противниците на членството са сред
губещите от прехода, по-ниско образовани и песимисти
за бъдещето. Тук може да бъде изтъкнат аргументът,
че повишаването на информираността за ЕС,
включително за неговата бюрократичност и тромавост,
предизвиква този растящ евроскептицизъм. Тоест
приближаването към съюза намалява пропорционално
подкрепата за членство, както това се случи в
страните от Централна Европа. Данните за България
обаче опровергават тази хипотеза - според тях
най-убедените еврооптимисти са сред
високообразованата и информирана част от обществото.
Все пак половината от пълнолетните граждани имат
само слаби знания за ЕС - така идеята за съюза
остава абстрактна, а одобрението - пасивно.
Кухият консенсус
Очевидно общественият
консенсус за ЕС е до голяма степен привиден,
неговото разрушаване не би било трудно. Струпването
на илюзии върху уж далечната платформа на външната
политика може да доведе до превръщането й в
платформа на антиелитен протест. За първи път в
модерната история на България съществува рискът да
се появи антизападен проект, неоснован на
русофилство. И за да не се случи това, е време за
раздяла с илюзиите във външната политика, за
изграждане на плътни консенсуси чрез реални дебати.
- - - - - -
*
Текстът е отпечатан за първи път в "Дневник" и
се препубликува от втория брой на списание FP -
България. Весела Чернева е отговорен редактор на
списанието.
