|
Ти слушаш ли чалга? Не слушаш, зная
– щом, си тук. Тогава не бива да позволяваме чалгата да бъде
интонационна среда, нали?
Защото в политическия ни живот има
такава сериозна опасност.
Има една партия, която е чалгата на
българската политика. О, ще креснат някои - аз не слушам чалга, но
ми харесва тая партия. Слушаш, слушаш, знам те аз.
Тази партия е чалгата на българската
политика, нейния най-нисък пласт, тинята. Чалгата напира да ни
обземе и ние не знаем как да я спрем. А може ли изобщо да се спре
сега?
Тя трябва да се преживее, да се
преболедува - просто няма друг начин, освен един, и то палиативен.
Нито може, като един Васил Найденов да се сбориш с нея, нито като
естрадните певци, досущ нашите партии, да се обявиш срещу нея в
съвкупност. Ръгайки примитивизма, инстинктите и егоизма у
поразените, предимно неукрепнали индивиди, тази музика се
разпространява сред тях със скоростта на епидемия, тя става норма
на живот и култура. И никакви разумни и рационални агументи не
могат да й повлияят. Затова, не е прав Кошлуков онази вечер, като
обяви, че сме проспали събуждането на фашизма. Просто нищо не
можеше да се направи сега, а трябваше далеч по-рано и от тези, у
които беше властта. Сега всички вопли срещу нея, всички анализи и
журналистически плиткоумия, които ще се излеят след изборите само
наливат масло в огъня.
При икономически, политически и
духовни кризи чалгоманията се превръща в епидемия. Легитимирайки
аутсайдерите и посредствеността, тя ги учи , че е достатъчно да се
държат според вътрешната си агресия и примитивизъм, за да бъдат
забелязани. Те виждат по телевизора или на митинг себе си или
някой себеподобен и си казват: ”Ето това - и той мисли като мен,
и аз мога да пея колкото него”
Ние сме длъжни да разпознаваме
чалгата. Дори и при нашите, дори и маскирана като етнофолк, дори и
в нея да има отделни неща, които ни харесват на две ракии, че и
без тях
Винаги съм се чудил, дават ли си
сметка кукловодите дали ще могат да контролират сетне този парад
на лумпениадата?
Вождът им е фалшив в патоса си.
Жестовете му издават отработена реакция, а не спонтанност. Той е
егоист, себичен, подмолен и пресметлив човек и това е неговият
шанс - ерго, може да се управлява и като му се даде неговото, няма
страшно; важното е да е пешка, даваща шах на царя и носеща
предимство. Така мислят те.
Само че тук има нещо друго. Поуката
от Втората световна война е историята на едно подценяване - Хитлер
се настървява постепенно.
Пешката ще промени инициативата,
лумпениадата се настървява взривоопасно, защото при тях, при
инстинктите всичко е взривно и колкото повече го гасиш, повече се
разраства.
Що да не стане царица?
Френският шансон не е нашенското
гъци, гъци. Льо Пен не е нашенският му вариант. Този даже няма да
се усети, когато премине границата.
Затова – начинът е един. Там, пред
урните.
Искам да кажа и нещо по повод на
двете интервюта с
Надежда Михайлова и
Иван Костов в „Про и Анти”. Аз
лично бих задал други въпроси към двамцата, но идеята на Станилов
ми хареса.
Коментарите - също. Мнозина ще
гласуват за единия от двамата с отвращение. Той ще си мисли, че е
хванал „Бога за шлифера”, плиткочели фенове ще се прегръщат, сякаш
за взели пълно болшинство. Всъщност тези двамата се биха сами себе
си и сега ще броят кой има по-малко синини. Него ще броим за
победител.
Вижте как Костов се покайва и
отговаря на зададен прав текст въпрос от рода на „къде сбъркахте”
„Начинът такива хора да не се окажат
на върха на една политическа сила е да не се допуска апаратът да я
овладее. Ако това се случи – каузата й я напуска и тя остава само
абревиатура.”
Точно това се случи по негово веме и
дори той лично го констатира на Втората национална
конференция. Годината бе 1999. „Екипът на Демократи за силна
България сме хора, които можем да се учим от грешките си и знаем
как да не ги допуснем втори път” - това е признанието, това е
разкаянието. Берекет версин, се е нещо - ако на вас ви стига..
Надежда е още по-зле.Клишета,
клишета... Скъса се да вади една банкнота по дебатите и да ни
залива с локуми и празни приказки, назубрени предварително.
Не е нужно да се фокусирате на
досиета и архиви. Въпросът е само страничен щрих от по-големия -
как се управляваше?
Упражнявахме властта, напълно
забравили за тези, които ни избраха и дори за партията Смятахме
всички под нас за тор, която е достатъчно само да наторим
предизборно.
Заливаха ни с вопли от
структурите-ние ги пращахме в коша. Заливаха ни да ни обясняват,
че едикой-си, дето го издигнахме е ченге, комунист или глупак -
ние се правехме на Макиавели. Мислехме, че като държим хляба и
ножа, като се договорим с медии, като дигнем предизборно с някой
лев доходите, като инвестираме много пари в начинанието, ще вземем
и много гласове. Нямаше нужда да се цепи басма комуто и да било.
Трагедията е, че принципите, които
демонстрирахме, когато бяхме на власт нямат нищо общо с каузата,
която трябваше да защитим.
Не може да гледаш на пртията като
твоя собственост, като инструмент за владеене на цялата царщина.
СДС и десните партии не са структурите, в които важат „Протоколите
на сионските мъдреци” и теориите на Л. Щраус. Оставете ги тях за
левите и „Атака”. Само тогава, ако не се гледа по този начин на
тях, а с нужното уважение и респект, което минава през честното
говорене между равностойни съмишленици, а не налагане на
собственото его (често за свой интерес) - само тогава няма да
избяга каузата оттам.
Защото самата кауза е функция не на
твоя, а на общия интерес.
Щом се държиш единоначално, щом
правиш вертикални структури и демократичен централизъм - ясно е,
че твоят, а не техния интерес е водещото.
Инак до утре може да ни говорят за
хоризонтални структури, демократичен избор и прочие бла-бла.
Достатъчно е да ги питаме: Отказахте
ли се от Макиавели? |
