04-07-2005

Online от 1 юли 2002

,

Начало

Либертариум

Знание

Мегалити

Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

4 юли 2005 10:55

Диктатура на малоумието

 

Христо Московски

 

Десетки години наред живяхме при условия, които теоретиците на комунизма определяха като “диктатура на пролетариата”. Доколко “пролетариатът” въобще някога и някъде е имал пръст в установянето и прилагането на тази диктатура не се наемам да обсъждам. Няма никакво съмнение обаче, че през всичките тези години на комунистическо “щастие” диктатурата си беше налице. Едно от най-безспорните й проявления беше липсата на свободен и демократичен избор, чрез който да се определя управленския екип на дължавата. С тази отговорна задача се занимаваха отделни индивиди, които благодарение на ред специфични умения се бяха издигнали до върховете на партийната йерархия (предимно в ЦК и особено в Политбюро). И естествено в крайна сметка окончателното решение винаги взимаше Човекът (с главно “Ч”) – същият онзи Човек, в чието име и за чието благо бяха насочени целокупните усилия на трудовия български народ. За останалите (безпартийни) простосмъртни беше отредено веднъж на четири години да отидем до указаните пунктове и да пуснем бюлетина, на която беше изписано едно-единствено име – името на Човека. И при все че добре съзнавахме напълно безмисления (и крайно унизителен) характер на този акт, съвсем безпрекословно го правехме, защото също толкова добре съзнавахме колко тежки могат да са последствията при отказ да участваш в това мероприятие.

В годините след 1989 нещата в това отношение се промениха и ние получихме реална възможност с вота си да участваме в определянето на хората, които управляват държавните дела. При това по стечение на политическите обстоятелства го правихме многократно (по моя сметка – шест пъти за парламент, поне два пъти за президент и не знам колко пъти за местни органи). Малко са хората, които ще отрекат, че при всичките тези вотове хората имаха реална свобода на личен избор: на първо място дали да гласуват въобще и – ако гласуват – пълна свобода да решат на кого да дадат доверието си. На мене лично тая свобода изключително много ми допадаше и с чиста съвест мога да заявя, че нито един път не съм пропуснал да упражня това свое основно демократично право. На фона на тази свобода неизбежно съм се сещал за годините на социализЪма и за гласуването под строй – всеки път с огромно облекчение, че това унижение е вече зад гърба ни.

От няколко години насам обаче (от 2001, ако трябва да съм съвсем прецизен) в душата ми неволно започна да се прокрадва едно чувство на носталгия към годините, когато не бяхме свободни да гласуваме според убежденията си и по собствената си воля. Зная, че подобно изявление ще предизвика крайно недуомение у хората, които поне малко ме познават, затова бързам за поясня. Едно време не бяхме свободни да избираме управниците си. Никой не ни беше питал дали си ги искаме или не. Някаква сила извън нас ни ги беше наложила и ние с нищо не можехме да променим това. Точно по тази причина аз лично никога през онези години не съм изпитвал чувство на срам от факта, че ме управляват хора, които са по същество морално и интелектуално негодни да го правят – тяхното присъствие във властта не зависеше нито пряко, нито косвено от някаква наша волеизява, затова и НЕ НОСЕХМЕ НИКАКВА ОТГОВОРНОСТ за тях. Сега нещата в това отношение се промениха – заедно със свободата да упражним свободен вот дойде и отговорността за избора на онези, които ни управляват. Затова сега вече изпитвам срам – много искрен и дълбок срам от начина, по който средностатистическият българин упражнява правото си на свободен избор през всичките тези години на прехода. В това се крие и нелепото чувство на носталгия, за което (с известна неохота) споменах по-горе: да живееш с чувство за срам хич не е приятно и човешката душевност търси психологически механизми (напр. носталгия), с които да го неутрализира.

Нека за момент да хвърлим поглед назад и да си спомним каква беше свободната електорална волеизява на българите през всичките тези години. Като изключим парламентарните избори през 1991 и 1997 година, българинът незименно е гласувал против свободата и демокрацията. А дори и в тези два случая българинът реши да гласува за носителите на демократичната идеа по-скоро по принуда, отколкото по убеждение. След една гладна, студена и тъмна Луканова зима 1990/91 и след икономическия крах и хипер-инфлацията на Виденов 1996/7 изборът на демократичната алтернатива по-скоро отразяваше българския инстинкт за самосъхранение, отколкото копнеж за свобода и демокрация.

Помня с болезнена яснота първите демократични избори през 1990 След месеци на възторг и опиянение от новопридобитата свобода, след неописуемия митинг на СДС, простиращ се от Орлов мост до четвърти километър, пристъпихме към изборните урни с непоклатимото убеждение, че ще пометем комунистите от властта и ще ги изпратим в историята. Не стана. Оказа се, че хората, гласували за комунистите, са били значително повече, отколкото онези, които избрахме свободата и демокрацията. Помня, че после месеци наред ходех насам-натам като попарен и с удивление се питах как е е възможно човек свободно да избере поробителите си. Тогава се предлагаха какви ли не обяснения за уникалния (на фона на случващото се в другите бивши социалистически страни) начин на гласуване на българина. Говореше се за гигантски злоупотреби (в рамките на стотици хиляди фантомни гласове), изтъкваше се недостатъчното време, с което демократичната опозиция тогава беше разполагала за подготовка, с по естество крепостническия характер на обществените отношения в по-малките населени места (и особено по селата) и пр. Предполагам, че във всички тези обяснения е имало частица истина, но те са по-скоро обяснения на симптомите, не на самото заболяване. А самото заболяване се оказа заболяване на духа, на манталитета, на способността за разумна преценка.

След една гладна и студена година на Луканово управление, когато стоките буквално изчезнаха от магазините, но затова пък се сдобихме с режим на тока, българският избирател реши все пак да избере демократичната алтернатива. Направи го обаче по такъв плах и срамежлив начин, че СДС с мижавия си един процент преднина пред комунистите се наложи да управлява заедно с Доган и знаем какви бяха резултатите. През 1994, след две години на Берово безвремие, безхаберие и какви ли не безобразия, умело дирижирани от соц-комунистите, българският избирател реши, че “демокрацията” му идва малко нанагорно и естествено масово гласува за партията на Жан. Не мога да намеря никакво разумно обяснение на този вот (неразумни могат вероятно да се намерят много): дори да оставим настрана съвсем безспорния и очевиден факт, че БСП беше (и продлъжава да е) идейно и кадрово нерефорамирана (с други думи - с нищо по-различна от предшественицата си БКП). Като гласуваха за БСП, избирателите на практика гласуваха именно за онези, които сътвориха беровщината и извършиха купища безобразия под нейно прикритие.  

На изборите през 1997 СДС с Иван Костов получи пълно парламентарно мнозинство, но това не отразява непременно свободолюбието на българина и стремежът му към демокрация. Виденовото управление беше докарало страната до такъв икономически и финансов срив, че в този момент БСП просто престана да бъде алтернатива: един вот в нейна полза щеше да е акт на самоубийство, а българинът може всякакъв да е, но определено не е склонен към преднамерено самоубийство.

Не е тук мястото да се впускам в многословни коментарии на управлението на Иван Костов. Няма съмнение, че въпреки грешки, пропуски, несполуки (а вероятно и злоупотреби на хора във властови позиции) се извърши огромна работа, без която ми е трудно да си представя къде (и какво) щяхме да сме сега. Четири години обаче са крайно недостатъчно за извършването на такава мащабна реформа – беше ни крайно нужен още един мандат с Костов начело, но през 2001 от небитието се появи една политическа фигура, която буквално сътвори масова хипноза след населението. Тази личност беше пълна антитеза на Костов. Костов е символ на интелект, компетентност, лидерски талант, свободолюбие. Основното послание, което Костов отправя и не е спрял да отправя, откакто има присъствие в политическия живот, еПомогнй си сам, за да ти помогне Господ!”. Докато беше министър-председател, Иван Костов казваше: “Ние няма да ви даваме работа, блага, имоти или каквото и да било друго. Ние ще създадем условията, които ще ви позволят вие с честен труд да си ги спечелите! Това е философията на свободния човек, защото свободата е преди всичко готовността на поемеш лична отговорност за действията си (и съответно за бездействията си) и въобще да си отговорен за собствената си съдба. Симеон Сакскобургготски се появи няколко седмици преди изборите и обеща за броени дни да дари благоденствие на българския народ. И българският избирател изпадна в електорален оргазъм. Българският избирател не се запита доколко е реалистично изпълнимо онова, което обещава Симеен. Българският избирател не си зададе въпроса защо Симеон се е появил именно в този момент, а не дойде да “спаси” страната си още в началото на прехода. Българският избирател не пожела да се поинтересува какви са хората, които Симеон си подбра за съпартийци и за депутати, и по какъв принцип са подбирани. За всички що-годе мислещи хора в България още преди изборите беше ясно какъв е Симеон –ловък интригант с манталитет на дребен селски хитрец, който следва идеално модела на бившия ни правешки вожд. За мене лично беше особено показателен фактът, че хора, пряко свързани с царското семейство отпреди 1944 и изпитващи дълбока обич и преклонение към цар Борис III, в дните преди изборите публично се отрекоха от Симеон. Средностатистическият българин обаче се прехласна от недобре артикулираните и често доста объркани, но омайни слова на Симеон и повсеместно гласува за него.

При все че всички предварителни прогнози сочеха категорична победа на Симеон, аз лично бях потресен от изборните резултати: потресен, понеже не бях могъл да допусна, че при възможността да избереш интелект, компетентност и управленска визия, ще предпочетеш популизма, посредствеността, лицемерието и явната лъжа. Тогава за пръв път започнах да изпитвам срам. Срам ме беше от безумното електорално поведение на сънародниците ми. Този срам се засили след президентските избори година по-късно и достигна своя апогей сега – след като се разбраха резултатите от вота на 25 юни. Гледам състава на новия ни парламент, чеша се по главата, цъкам и мозъкът ми отказва да проумее как успя нашего брата българин да сътвори такова чудо. Дали ще се намерят и 10% измежду гласувалите, които ще могат по някакъв смислен начин да обяснят личния си вот. Съмнявам се. Дори само  фактът, че се намериха близо 108 000 (словом – сто и осем хиляди) души, които да гласуват за Новото време, е сам по себе си сигурен признак, че нацията ни е тежко болна.

Изпитвам не само срам – изпитвам и немалко негодувание, че едно мнозинство от хора, които категорично отказват да мислят, могат заради численото си превъзходство да малтретират всички останали и да решават съдбата им. Това за мене е нов вид диктатура – диктатура на малоумието.

Започнах да се чудя дали все пак диктатурата на пролетарята не беше за предпочитеане. Тогава поне не ме беше срам.

Начало    Горе


© 2004 Още Инфо