Юли. Студеното лято на 2005.

Някой ни бие по главата с явни знаци. Не четем.

В началото беше боклукът. Една седмица пред епидемия. После дойде потопът. После обгазяването. Сега смъртта на двегодишно дете, разкъсано от взрив. Политическият елит, събран като в “Декамерон”, встрани от чумата, води асептични разговори, колкото да убие времето. Вън от това едно Бате прави родното блато на корупцията международно, но ние продължаваме да си го обичаме. Батето и блатото.

На пръв поглед между всичко това няма връзка. Кое събира боклука, бомбата, безпринципните консултации и Батето в едно? Освен “Б”-то, разбира се. И освен съвпадението на време и място, в което се случват - точно тук и точно сега.

Събира ги всеки един от нас, през своето конкретно, частно българско тяло. Бездарието се буквализира. Бездарието е опасно за живота. Минава през телата ни и всеки би трябвало да го усети много лично. Абстрактните приказки за бездействието на прокуратурата, за несправянето с престъпността, за наличието на мощни корупционни сили по всички етажи на властта не са просто измислица на европейски комисари или американски посланици. Рано или късно абстракцията се материализира и минава през собствените ни тела и животи. Един от провалите на българския преход е в това, че продължи по инерция от предишния строй да разделя думите от нещата.

Пропастта между елит и общество у нас е пропаст между две несрещащи се обяснения на българския свят. Което е “взаимноизгодно” за всички страни. Всеки получава собствения си уют. Едните, т.нар. елит, че е казал думичките, които по протокол трябва да се кажат (и да успокоят европейското ухо), а другите, т.нар. общество, с утешението, че на практика нищо не се е променило, всички пак са маскари и да правят каквото си щат, защото не ни засяга.

Но когато реално ни засегне, усещаме го само като опре до тялото, през взрив или боклук, вече е твърде късно.

Не може цялото общество да знае поименно хората от групировките, които държат всичко, което може да се държи по Черноморието, а в същото време главният прокурор да се ангажира с дело срещу Би Би Си в защита на Батето. Вместо да стори обратното.

Така утре Митьо Очите ще поиска защита от прокурора, ако Интерпол му посегне. И с какви очи прокурорът ще му откаже?

Достоевски пишеше, че за една детска сълза носи отговорност целият свят. Какво да кажем за смъртта на едно дете? Кой поема отговорността - конкретният извършител, който отново няма да бъде разкрит? Поръчителят, който също ще остане неизвестен, както винаги досега? Този, който дава концесията в конкретния случай?

Полицията и съдът? Правителството, което вече го няма, без да сме сигурни имало ли го е последните четири години?

Подобно бездарие и безхаберие ражда само бездарие. И агресия. Живеенето в България става все по-опасно за живота.

Само по-тихо, да не чуят чуждите туроператори и еврокомисарите. Ползвайте заглушители.

Взривове - под сурдинка.