|
“Красотата на духа и тялото е
изключително рядко съчетание при
Homo Sapiens,
за съжаление. Колцина са красиви, почтени,
умни и добри?” – професорът погледна
въпросително аудиторията над очилата си.
“Вие познавате ли такива хора?”.
Студентите мълчаха.
“Такава красота е най-висшият
дар, който само малцина избрани притежават” –
добави той.
После се консултира с часовника
си и каза:
“Колеги, време е за обед.
Огладнях”.
- - - - - -
Във втората година на Голямата
война един австрийски улан рязко спря пред
окопа, притисна ръка към гърдите си и бавно се
свлече на пролетната земя. Руският подофицер,
който го беше повалил, бързо се наведе и
претърси джобовете му. Извади сребърна
табакера, кожен портфейл с банкноти и една
снимка. На нея се мярна жена със сиви коси и
черна рокля, усмихваща се на фотографа. Уланът
сред глухи стенания хриптеше и се опитваше да
каже нещо, но от гърлото му излизаше кървав,
сух шум. Руснакът прибра табакерата и парите,
снимката изхвърли. Погледна бегло умиращият,
извади полевия си нож и с един замах сложи
край на мъките му. Сетне побягна след
другарите си, които отстъпваха пред
гръмотевичният огън.
Под ниското небе, битката в
полята на Галиция продължаваше.
Изведнъж, без да знае защо,
една мисъл мина през главата му:
“Колко
прилича тази жена на майка ми!”
- - - - - -
В дъното на провинциалната
улица се дочу нестройна духова музика. Зададе
се оркестър, следван от стотина души. Детето с
любопитство опря лице на витрината. Четирима
носеха на раменете си ковчег, в който лежеше
блед, неподвижен човек, обсипан с цветя.
Начело крачеха няколко души, които взаимно се
подкрепяха.
Някакъвl
мъж на тротоара свали шапка.
“Мамо, какво е това?” – с
недоумение попита момчето.
“Пий лимонадата и да си вървим”
– тихо каза тя и побутна шишето със стъклено
топче.
- - - - - -
Метрото спря на 42-ра улица и
отвори врати. Възрастен мъж с хармоника и
кутия в ръка влезе във вагона. Вдигна
хармониката да устните си, засвири “Аве
Мария”, протегна кутията.
Пътниците се извръщаха от него
без да го гледат, мълчаливо и сякаш с
неудобство.
“Но защо се качва в метрото?” –
запита едно момиче.
“Разчита на близкият човешки
контакт и така да предизвика съчувствие” –
отговори приятелят й.
Метрото спря на 46-та улица.
През отворените врати мъжът слезе с наведена
глава. Кутията беше празна.
- - - - - -
В Домът за възрастни хора една
старица с неохота посегна с лъжицата към
пълната си чиния. Беше обед и целият дом
миришеше на готвено.
В стаята влезе санитарка с
посивяло от умора лице. Погледна пълната чиния
и сухо преглътна. Не беше от яла от снощи. В
краят на месеца парите и стигаха само за
вечеря.
“Хайде, не се бави!” – грубо
подвикна на старицата. “Докога ще те чакам”.
- - - - - -
Зад близката планина, любимата
му луна, неочаквано изплува, бяла и блестяща.
Но тази вечер беше особено красива – с една
трета по-голяма от обикновено. Защото беше
максимално близо до Земята. Рядко
астрономическо явление, веднъж на двадесет
години.
Млечното, огромно кълбо увисна,
като че ли над бора срещу него и приятелски
освети шептящите дървета.
“След двадесет години отново ще
бъдеш такава, нали?”
Добрият великан величествено не
отговори.
“Е, ще почакам двадесет години”
– усмихна се той в полумрака на юлската нощ.
“Струва си!” |
