Още по-нелепобило да се говори, че движението имало необуздани властови амбиции – всъщност претенциите били съвсем скромни с оглед „нарасналото доверие“ към него. Въобще ситуацията започна да напомня известния виц „Не си бил купил кола, ами го бил блъснал мотоциклет“, но в огледален вариант.

Единствено от БСП подкрепиха ДПС в тази театрална поза на незаслужено обидени - може би защото не са им сърбали попарата. От „Позитано“ 20 заявиха, че движението винаги е било „лоялен и предсказуем“ партньор. Твърдението е частично вярно – във втората си част. Ако поне малко опреснят паметта си, социалистите би трябвало да отбележат, че Ахмед Доган има за какво да си връща и на тях, така че би трябвало да прогнозират какво ще им се случи при едно съвместно управление.

Разбира се, фактите от последните 15 години са съвършено категорични. Проблемът обаче не е главно в това, че ДПС е нелоялен и алчен за власт субект, който категорично отказва да поеме каквато и да било отговорност. (Достатъчно е да видим критиките за поведението на правителството по отношение на природните бедствия.) Още по-лошо е, че това е съзнателна, обмислена и последователно прокарвана стратегия на Ахмед Доган. По цял свят такива партии и политици биват подложени на бойкот и елиминирани от управлението. У нас им се подлагат.

Е, какво да се прави - както би казал безсмъртният герой на Илф и Петров: „Да, това не е Рио де Жанейро..."