Защо е трябвало да се съединява България? Защото е била преди това разделена. Още с руската окупация след войната от 1977-78 признатите от всички европейски държави граници на българския етнос за нарушени. Решенията на Цариградската посланическа конференция (декември 1976-януари 1977) и последвалият Лондонски протокол, подписан от европейските външни министри (април 1977), приемат волята, изразена от населението на Османската империя при допитване за неговото религиозно, а в последствие и национално самоопределение. Български са земите на българската Екзархия. Това решава Европа. Степента на автономност, която са получили тогавашните Търновска и Софийска България, е горе-долу като тази, каквато е имала след Берлинския конгрес Източна Румелия. И ако Русия не беше се намесила с апетитите си да владее Босфора и Дарданелите, щеше да последва едно друго Съединение. Само че в границите на международно признатата българска етническа територия (с Македония, Северна Добруджа, Беломорска Тракия, Моравско...).

Бъркотията настъпва след мълниеносно разпалената от Петербург руско-турска война, която още със Санстефанския си финал започва да ревизира европейските решения. Първом руснаците обявяват безсрочна окупация на тези земи, добили пълноправна автономия в Турция с общоконтинентален консенсус година по-рано, после раздава български земи на Сърбия и Румъния за сметка на все още окупираната от тях част от Османската империя. Берлинският конгрес поставя край на това безредие, но – за съжаление – като наказва Русия, Европа наказва окупираната от нея България. Това са обстоятелствата, предшествали знаменателните събития от 1885, чиито герои представяме тук.

(Бел. ред.)

Алекасандър Батенберг - Български княз от 1879 до 1886  (05-04-1857, Верона, Италия  -  17-11-1893, Грац, Австрия). Германски офицер, син  на австро-унгарски генерал. В неговите вени се смесва благородническата кръв на няколко европейски владетелски двора.  Племенник на руската императрица, в тесни роднински връзки с английската кралица, в личността му се кръстосват интересите на почти всички велики сили, съперничещи си в борбата за влияние над бъдещата свободна българска държава. Получава военно образование в Потсдам. Участва като офицер доброволец в Руско-турската война от 1877/1878. Още в хода на войната руската дипломация прави с него своя избор като евентуален кандидат за българския престол. Избран за княз на Третата българска държава от Първото Велико народно  събрание на 17.04.1879, Александър  І Батенберг се оказва най-подходящата в политически смисъл фигура и е подкрепен от държавите, подписали Берлинския договор. Възкачва се на престола на двадесет и две годишна възраст, без държавнически опит, но с доказана войнска доблест, получил "Георгиевски кръст за храброст". Князът не е чужд на националните стремления на българите. Попаднал в чужда страна, непознаващ историята и езика, той става убеден привърженик на национално-обединителната програма на българския народ. Недоволен от ограничените правомощия, които му предоставя Търновската конституция, княз Александър І извършва държавен преврат и въвежда режим на пълномощията през 1881-1883. Името на българския княз Александър І Батенберг остава завинаги свързано с две от най-славните събития в новата ни история - Съединението и Сръбско-българската война. Князът се ангажира с външната подготовка на Съединението чрез дипломатически сондажи в Лондон и Виена. Съединението е обявено на 6-ти септември1885. На 08-09-1885 князът пристига във Велико Търново и издава Манифест, в който заявява: "Азъ признавамъ съединението за станало и приемамъ отъ сега нататъкъ  да бъда и се поменувамъ Князъ на Северна България ". На 09-09-1885 е посрещнат тържествено в Пловдив от Временното правителство с председател Георги Странски. Населението на града  с въодушевление и възторг посреща своя княз. В телеграма до Султана князът гарантира "реда и тишината  на тези две страни и защитата на населението, безъ разлика на народност и религия". Княз Александър І обявява военно положение и всеобща мобилизация. В обявената на 02-11-1885 от сръбския крал Милан война на България, княз Александър І е главнокомондуващ българската армия. В решителните сражения на Сливница е на бойните позиции. Присъствието му повдига духа на войската , а младите командири оправдавават доверието  на своя военачалник. След сключване на примирието със Сърбия, князът напуска Пирот  и се завръща в София. Посрещането му се превръща в истинско народно тържество. Издигнати са триумфални арки. Градската управа и населението посрещат сърдечно сливнишкия герой. Князът е приветстван от министри и духовенство, от дипломатически агенти и турски делегати. За Европа името на княза е синоним на блестящата победа на българския дух и оръжие в Сръбско-българската война. Като главнокомандуващ българската армия основна негова грижа е изграждането на българската армия като гарант за сигурност и обединение. Инициатор за създаване на следосвобожденската ни символика, която дава външна лигитимност на държавата - ордените "За храброст","Св.Александър"и "За заслуги". При управлението на княз Александър І България не прави външен дълг, въпреки че разходите по осъществяване на Съединението и Сръбско-българската  война са големи, строи се железницата Цариброд-София-Вакарел, изграждат се шосета, обществени сгради, училища. На 09-08-1996 княз Александър І Батенберг е детрониран от офицери-русофили. Абдикира на 26-08-1886г. В началото на 1889 в Южна Франция се венчава с Йохана Лайзенгер.Тъй като няма право да носи името, с което е български княз  започва да се именува граф Хартенау. Двете му деца носят българските  имена Асен и Цветана. През 1891 постъпва в австро-унгарската армия със седалище Грац. Повишен е в чин фелдмаршал- лейтенант и дивизионен генерал.Умира само на 36 години  на 05-11-1893 в Грац, Австрия. По инициатива на Стефан Стамболов тленните му останки  са пренесени в България на 13-11-1893. През целия път на влаковата композиция през австрийската, сръбската и българската  територия му са отдавани  военни почести. В знак на признателността на българския народ  през 1897 по план на архитект  Майер е построен Мавзолей на българския княз. През 1938 съпругата му графиня Хартенау дарява вещи и документи на княз Александър І, които днес се съхраняват в Националния Военно-исторически музей .

Петко Каравелов (24-03-1843, Копривщица - 24-01-1903, София). Държавен и политически деец  Следвал в Историко-филологическия факултет на Московския университет. През 1878-1879 е вицегубернатор на Видинска губерния. В Учредителното събрание през 1879 е идеолог и водач на Либералната партия в Княжество България. От март 1880 е министър на финансите, а от декември министър-председател. След установяване на режима на пълномощията 1881-1883 емигрира в Източна Румелия. Тук издава в. Независимост и допринася за издигане престижа на Либералната партия. През 1884-1886 е министър –председател на България.

Стефан Стамболов (30-01-1854, В.Търново – 06-07-1895, София)- Революционер, политически и държавен деец. Отрано се включва в революционното движение, през есента на 1874 е определен от БРЦК в Букурещ за заместник на Васил Левски. Участва в Старозагорското въстание, а по време на на  Априлското въстание е определен за апостол на І -ви Търновски революционен окръг. По време на Руско-турската освободителна война 1877/78 е ангажиран активно в събирането на храни и продоволствия за руската войска. Става един от основателите на  търновския комитет "Единство" и развива активна дейност за подготовката на Кресненско - Разложкото въстание. Член на Либералната партия. От края на юни 1884 е избран за председател на ІV Обикновено народно събрание. Ако трябва да се нарави една условна тематична периодизация на заслугите на Стамболов за Българското Съединение, може да се разграничат три основни етапа:  Първият - до избухването на войната със сърбите, който включва дейността на Стамболов в комитетите "Единство" и приноса му за реализиране на съединистката акция, когато той в качеството си на председател  на българския парламент  успява да преодолее колебанията у монарха и министър председателя. Вторият - от избухването на  Сръбско-българската война до подписване на  Топханенския акт от април 1886, когато чрез авторитета на своя пост и на своето име Стамболов  е както на бойното поле в шинел без пагон, така и инструктиращ, и наблюдаващ  действията на българската дипломация. Третият период - обхваща времето от април до юни 1886, който завършва с неговата знаменита реч пред Народното събрание от 10 юни 1886.

Д-р Константин Стоилов (23-09-1853, Пловдив – 23-03-1901, София). Политически и държавен деец. Завършил протестантския български Робърт колеж в Цариград и право с докторат в Хайделберг. В края на Руско-турската освободителна война  се завръща в България и участва активно в движението против Берлинския договор 1878. Председател на пловдивския областен съд 1878-1879 , което му дава право да участва в работата на Учредителното събрание, където се проявява като  един от водачите на Консервативната партия. Член е на депутацията, натоварена да поднесе  на Александър Батенберг  акта за  избирането  му за български княз. Водач на Консервативната партия и политически секретар на княз Александър І. Министър на външните работи и на изповеданията по време на режима на пълномощията 1881-1883  и Министър на правосъдието 1883-1884. Взима дейно участие в съединисткото движение и участва като доброволец в Сръбско-българската война. В последващата му политическа кариера  заема важни държавни постове.  Министър председател е  28-06 -20-08-1887 и  18-05-1894 – 18-01-1899.

Захари Стоянов (29-11-1850, с. Медвен – 02-03-1889, Париж). Национален революционер, общественик и писател. Участва в организирането на старозагорското въстание, а по време на Априлското въстание се включва активно в неговата подготовка. След освобождението се установява в Русе. След суспендиране на конституцията от Александър І през 1881 написва изибличителното произведение "Искандер бей" 1882 и  емигрира в Пловдив. Пристига в града на 24.09.1882 и се настанява на квартира в дома на Петко и Екатерина Каравелови. На 25-09 поема редакторството на излизащия в Пловдив вестник "Независимост". На 15-10-1882 с постановление №40 на Директора на правосъдието в Източна Румелия е назначен за първоразряден писар в Канцеларията на Дирекцията на правосъдието. В началото на януари 1883 става редактор на в."Народний глас". На 31-03-1883 с постановление № 30 на директора на правосъдието е повишен в треторазряден секретар на канцеларията. През април 1883 в сп."Наука" публикува първи откъс от подготвяната за печат книга "Записки по българските въстания". На 18-05-1883 с приказ №73 на генерал-губернатора на Изт. Румелия Алеко Богориди, З. Стоянов е назначен за втори съдебен следовател при Пловдивския окр.съд. На 21-01-1884 вестниците известяват за излизането от печат на "Васил Левский, Дяконът“. На 10.02.1885 на тайно събрание в къщата на Ив.Андонов в Пловдив е създадена организация за освобождението на Македония под названието Македонски комитет, прерастнал  по-късно в БТЦРК. За председател на комитета е избран З. Стоянов, който със сабя и револвер подвежда под клетва останалите членове на ръководството: Иван Андонов, Тодор Гатев, Петър Зографски, Спиро Костов, Иван Стоянович, СпасТурчев, Ганю Атанасов, Тома Карайовов. През март 1885 написва от името на "Тайний комитет за обединението на българския народ" възвание към българите в Изт. Румелия. На 04-04-1885 излиза от печат книгата му "Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджа". През април изработва Пограмата и Устава на БТЦРК . Уставът е отпечатан в печатницата на Семерджиев в Пловдив. По нареждане на комитета Стою Филипов Комитата изработва нов печат на комитета с надпис „Централен български революционен комитет"- в средата лъв, а над него надпис "Свобода или смърт“. С този печат са подпечатани почти всички по-важни документи, излезли в резултат дейността на БТЦРК от април до края на 1885.   

Иван Андонов (29-06-1854, с. Мурсалково – 18-12-1937, Пловидв). Участник в националноосвободителното движение от 1872 в Старозагорското и Априлското въстание, един от организаторите на Съединението, виден общественик и деец на Народно-либералната партия в Пловдив. 1861-1871 Получава образование в Чирпан и Пловдив. 1872-1874 учителствува в с. Евджилери, Чирпанско. 1872-1874 е член и секретар на Чирпанския революционен комитет. 1875 участва в Старозагорското въстание. 1876 активно се включва в подготовката на Априлското, осъден е на доживотен затвор. 1876-1878 Иван Андонов е в Пловдивския и Цариградския затвор. 1878- 1879 учи в Пловдивската семинария. 1885 става един от основателите на комитетите "Единство",  активен член и секретар на БТЦРК  за подготовка и осъществяване на  Съединението. 1887 започва адвакатска практика. 1886- 1919 става председател на Околийското и Окръжно бюро на  Народно-либералната партия в Пловдив. 1886–1907 е народен представител в ІІІ-то и  ІV-то  ВНС, V-то, VІ-то ОНС и на ІV-то ВНС. 1892-1893 редактира в. "Малък вестник". 1908 редактира в." Шести  септември". 1904-1936 председател на Поборническо-опълченското дружество в Пловдив. 1923-1929 председател наАрхеологическото  дружество в   Пловдив. 1927-1929 пише книгите "Из спомените ми от турско време" в две части и "Съединението".

Въльо Стефов (1858, с. Медово – 1902, Пловдив, починал – неизвестно кога). Роден в Старозагорско в будно и родолюбиво семейство. Завършва прогимназия в родното си село. След завършване на училището помага на родителите си и служи в църквата като певец. По това време църквата е седалище на революционния комитет и на Въльо Стефов са възлагани различни поръчения. Покрусен от решенията на Берлинския конгрес той с група съселяни постъпват в Източнорумелийската гвардия. По време на службата показва добри качества и е изпратен от във военното училище в София. По време на подготовката и провеждането на Съединението той служи скато адютант на командира на Втора дружина на Източнорумелийската милиция майор Данаил Николаев. В началото на август 1885 той вече е член на БТЦРК и му се възлагат отговорни задачи по привличане на войската към идеята за Съединението и укрепване на комитетите в редица села и градове. Той посещава всички гарнизони - Хасково, Ямбол, Айтос, Бургас и др. като спечелва офицерския състав и войсковите части в подкрепа на идеята за Съединение. На 22 август той вече е в Пловдив и докладва на комитета за извършената работа. Захари Стоянов и други членове на комитета  заминават за различни градове да подпомагат подготовката на съединението. Но събитията се развиват стремглаво и подлагат на изпитание комитетските дейци. Панагюрище въстава на 02-09-1885, а Захари Стоянов е арестуван. Той е освободен от симпатизиращи на комитета  офицери, но преминава в нелегалност. Обстановката изисква бързи действия. Начело на комитета застава Въльо Стефов и под негово ръководство се взема решение  Съединението да се обяви на 5 срещу 6 септември. В съответстие  с новия срок е съставен нов план, за изпълнението на който Въльо Стефов има първостепенна  и решаваща роля. Това се вижда от издадените  през тези съдбоносни дни документи от комитета, които са подписани от него в качеството на "Председателствующий". Той организира и ръководи въстаническите сили в ноща на 5 срещу 6 септември 1885 по овладяване на резиденцията на Главния управител. Той дава сигнала за присъединяване на войската към въстаническите сили.Той поканва Захари Стоянов и Иван Андонов да влязат в покоите на Гаврил Кръстевич, да обявят свалянето му и да провъзгласят Съединението. През 1886 В. Стефов е преместен на служба в Русе, а след това в Казналък. Достига до войнско звание подполковник. През 1891 преминава в запаса и се преселва в Пловдив. През 1901 е е избран за народен представител от името на Либералната партия. Умира внезапно от сърдечен удар през 1902.

Ганьо Атанасов  (26-10-1860, с. Брестовица – 01-05-1935, Пловдив). Първоначално учи в родното си село, след това в "Жълтото училище" в Пловдив, 1877. По време на Освободителната война се включва в чета, преследваща отстъпващите турски войски в родопите. През 1879 завършва Първия випуск на Военното училище в София. Със заповед на военното управление е произведен н прапорщик и е назначен в румелийската милиция на 10 май 1879. При пристигането си в Пловдив е произведен със заповед №40 на Главния управител в подпоручик и е записан в Първа пловдивска дружина като дружинен адютант. На 9 юни 1881 е произведен в чин поручик и като такъв е помощник прокурор и изпълнява длъжността военен прокурор на Изт. Румелия (14-02-1882 – 20-05-1885). Той е един от първите офицери, които пропагандират идеята за Съединението сред военните. Участва при вземане решението за издаване на в."Борба" с редактор З. Стоянов. На 20 май 1885 плводивският полицмайстер Коростелев пише изложение до Директора  на вътрешните дела по повод вълнения сред пловдивското население.След този доклад следват уволнения на чиновници. Сред освободените от служба е и Г.Атанасов. На 27 юли 1885 е уволнен от войската и е зачислен в числото на резервните офицери на І Военно пловдивско окръжие. Военният му чин е възстановен на 6 септември 1885. Поручик Г. Атанасов конвоира сваления главен управител Г.Кръстевич. Ганю Атанасов участва като офицер в Сръбско-българската, Балканските и Първата  световна война.

Генерал Данаил Николаев (18-12-1852, Болград, Бесарабия – 29-08-1942, София). Доброволец в Сръбско-турската война 1876. Участва в Руско-турската война 1877-1878 като командир на рота, взима участие в боевете при Шипка и Шейново. След Освобождението служи в Източно-румелийската милиция като командир на Втора Пловдивска дружина. Оглавява войската в Пловдив при провъзгласяване на Съединението и свалянето на главния управител Г. Кръстевич. Член на Временното правителство.  Главнокомандуващ Източнорумелийската  милиция и жанадармерия. Един от най-опитните български офицери. На 11-09-1885 е повишен в чин подполковник и на 09-11-1885 е назначен за  началник на Източния корпус. Под негово ръководство е разработен план  за отбрана на Южната граница. В Сръбско-българската война след боевете при Сливница (5-7.11.1885) е назначен за командир на  Западния корпус, с който участва в сраженията при Цариброд и Пирот. На 17-11- 1885 става първият полковник и след това генерал от българската войска. Награден е с орден "За храброст - ІІ степен".

Майор Райчо Николов (01-06-1840, Райковци – 06-09-1885, Пловдив): Роден във Великотърновско. 14 годишен отива в Русе да учи кожухарство. По време на Кримската война 1853-1856 преплува Дунава, обстрелван от турски патрули, за да предаде ценни сведения на руското командване в Гюргево. След войната е удостоен с титла потомствен дворянин и постъпва във военно училище в Русия. През 1857 получава първото си офицерско звание прапорщик. Участва като доброволец в Сръбско-турската война през 1876. По време на Руско-турската освободителна война е командир на рота от българското опълчение. За проявен героизъм при зашитата на Шипка е награден с орден „Св.Анна“.  През февруари 1879 пристига в Пловдив- столицата на изкуствено създадената  от Берлинския договор автономна област и служи в Източнорумелийската милиция и жандармерия с чин капитан. През 1880 е назначен за командир на Пловдивската окръжна жандармерия. На 5 май 1882 е произведен в чин майор. Активно се включва в подготовката и осъществяването на Съединението. Заедо с д-р Странски се грижат, ръковоството на войската да остане в ръцете на съзаклятниците. С ротата си майор Райчо Николов е сред участниците в свалянето на Главния управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич на 6 септември 1885. В избраното Временно правителство  е и майор райчо николов , назначен за комендант на града. В деня, когато Съединението е свършен факт, той е застрелян  коварно в гръб от директора на пощата Костадин Тодоров, отказал да предаде управлението на пощата на Временното правителство. На 7 септември 1885 в присъствието на 20 000 души с военни почести и топовни гъпмежи тялото на героя е положено в Пловдивските гробища.

Продан Тишков - Чардафон Велики (1860, Габрово- 22.11. 1906). Участник в националноосвободителното движение. Участник в Руско-турската война 1877-1878. След Освобождението е сержант-майор (фелдфебел) от Източно-румелийската милиция в Голямо Конаре. Като  член на Тайния революционен комитет  за Съединение в Голямо Конаре  участва в тържествата в памет на Хаджи Димитър. Демонстрация на Бузлужджа. Предвожда Голямоконарската чета на 5 срещу 6 септември 1885 и участва в арестуването на Главния управител. След Съединението е майор в кавалерията.

Публикацията подготви Весела Илиева