Да калкулираме лятото. Българското лято на 2005 от нашата гледна точка, на всекидневните българи. Тези, които не са в топ 100 на най-богатите източноевропейци, нямат хотели по Черноморието, нито братя с такива, не са в туристическия бизнес, нито в политическия. Тези, които, ако попаднат по обед на “Петте кьошета”, е по-вероятно да са в тролея (живи), отколкото в "Мерцедес 320С" (застреляни).

Ами да започнем оттук, осчетоводявайки очевидното. Това лято постигнахме един твърд ритъм на показните убийства - средно по веднъж месечно. Разпределението е както следва - две морски през летните месеци юли и август и едно столично през септември. Изводът е, че с приключването на сезона тенденцията ще се пренесе трайно в столицата. Не е трудно да се нарисува предварително портретът на убития за месец октомври. Вероятно ще бъде човек с няколко висящи дела, с две-три самоличности, с невлязла в сила присъда, замесен в трафика на синтетична дрога и пр. Всичко това естествено ще бъде разкрито едва след инцидента. Днес той е още жив и никой от т.нар. органи на реда не подозира за неговото съществуване.

Да оставим настрана тази мрачна картина и да вървим към по-безобидните неща от приключилия сезон. Случи ми се това лято да видя морето за няколко дни. Ако и на вас ви се е случило, не може да не сте забелязали бавното, но сигурно връщане на една много позната отпреди петнайсетина години мила родна грубост и безпардонност по кръчми и магазини.

Келнерите и продавачите са се уморили да се усмихват и любезничат (възпитанието наистина е усилие). Лошият поглед и мълчаливата мрачнота са си дошли пак на мястото. Спомних си забравеното усещане на клиент от 80-те, който понася цялата вина на света, ако се осмели да попита защо се бави поръчката. Онова, което една хърватска писателка в свое есе за София определи като non smiling culture, отново броди из страната. А мислехме, че законите на бизнеса ще пречупят тези на манталитета. Големият мит за българското гостоприемство най-често свършва в обикновената българска кръчма.

Както впрочем другият мит за българския футбол свършва на стадиона или в съблекалнята. Все по един и същи начин, като на селски мач - губиш, псуваш съдията, сърдиш се на всички и все пак се уповаваш на българския дух. Забелязах, че след последния мач с Исландия най-популярната фраза в устата на треньори и футболисти беше именно “българският дух” в отбора. Винаги съм си мислел, че в един анализ след мач се говори за тактика, треньорски решения и пр. Тук не. Сякаш става дума за априлско въстание, за бунт, за метеж, а не за нещо, което има правила и стратегия. Винаги съм се чудел откъде българският патриотизъм черпи своите основания. И това лято не ми даде отговор.