22-09-2005

Online от 1 юли 2002

 

Начало

Либертариум

Знание

Мегалити

Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

 

22 септември 2005 12:55

60 години от сталинизацията на Източна Европа

Дмитри Хмелницки

Руският журналист Дмитри Хмелницки представя за читателите на «Още Инфо» своя статия за насилственото налагане на съветската система преди 60 год. в Източна Европа.

Дмитри Хмелницки е роден през 1953 в Москва. Завършва архитектура, емигрира през 1987 г. в Западен Берлин, където живее и до днес. През 2002 защитава дисертация на тема «Сталинската архитектура. Психология и стил». От 1982 г. пише статии на културологични и исторически теми. Издава книги. Негови работи излизат в многобройни руски и немски печатни медии. В момента е редактор на берлинския рускоезичен вестник «Европа Експрес». Дмитри Хмелницки е познат на българския читател между другото от

публикувани негови интервюта с автора на «Ледоразбивача» Виктор Суворов, както и с емгриралия на Запад бивш полковник от ФСБ Александър Литвиненко.

Статията на Дмитри Хмелницки е интересна за

Судоплатов с всичките му медали и дрънкулки

българския читател преди всичко с цитатите от все още непревежданите у нас мемоари на генерал Судоплатов. Един от организаторите и извършителите на най-кървавите престъпления зад граница на съветската комунистическа система безцеремонно разказва за решението на Георгий Михайлович Димитров преди 60 години да ликвидира целия политически елит на стара България. В този случай на стария чекист наистина може да се вярва. 

«Използвахме вашия опит и унищожихме всички дисиденти...»

 «Червената армия навлиза в Германия за да спаси света от фашизма». Тази традициона формулировка въздейства до ден днешен утешително на носталгични съветски патриоти, но тя съвършено не съответства на действителността. Няма нищо, което да интересува Сталин по-малко от спасяването на света – той е напълно погълнат от стремежа да го завладее и да създаде на завладяните територии съвсем не антифашистски режими. Както през 1939 при преговорите с Хитлер, така и през 1945 г. при преговорите със западните съюзници Съветският Съюз преследва една и съща аморална цел.

През август 1939 Сталин води преговори с Хитлер, политик от неговия тип, също устремен към война, към агресия и чужди територии. През 1944–1945 Сталин има насреща си западни демокрации, чиято цел е предотвратяване ескалацията на възможен конфликт със СССР и намаляване до минимум на комунистическото влияние в окупираните вече от него територии.

Парадоксът е в това, че през 1945 Сталин получава от Запада много повече, отколкото през 1939 г. от Хитлер. Наистина и съотношението на силите вече е съвсем друго. През 1945 Сталин се намира с най-мощната на света армия в центъра на Европа. Той е значително по-силен и по-опасен за Европа, отколкото Хитлер през 1939.

Наличието на атомно оръжие у Америка предотвратява съвсем вероятната възможност за въоръжен конфликт със Сталин, но не може да предотврати «студената война» и да спаси окупираните вече от него страни. Американците са готови да използват атомната бомба за спасяването на Западна Европа в случай на съветска агресия, но напълно изключват нападение над СССР с цел преместване границите му на Изток. На Сталин това му е съвършено ясно, ето защо той си позволява да води всички преговори с изключителна наглост и настойчивост.

Немският историк Йорг Фридрих разказва в интервю за «Радио Свобода»: «Още през 1944 американското посолство в Москва разполага с информация за начина, по който се осъществява освобождаването на Полша от Червената армия. Посланикът на САЩ Хариман пише, че армията и ГПУ по нищо не отстъпват на Гестапо. При завоюването на Полша през 1944, съюзникът на Запада Сталин действа също както Сталин – союзникът на Хитлер от 1939 – като организатор на масови убийства и насилствени преселвания, като върховен шеф на ГУЛАГ, където изчезва полският офицерски корпус. Така че всички дебати на конференцията в Ялта, както и преди това в Техеран са на една основна тема – какъв характер ще има властта, която ще се изгражда на освободените от нацистите територии. И Рузвелт, и Чърчил, а по-късно и Трумън, и Атли са обезпокоени от това, че в Източна Европа ужасното господство на хитлеризма ще бъде заменено от ужасното господство на сталинизма. Те се опитват да настояват пред Сталин,  в Полша да се допуснат поне псевдодемократични отношения и норми.

Сталиновата окупация на половината от Полша, за чието спасение западните страни всъщност влизат през 1939 г. във Втората световна война, вече е свършен факт. Същото става и с останалите съветски придобивки, произтичащи още от пакта Молотов–Рибентроп. Отказът на западните страни да признаят официално окупацията на балтийските страни от страна на Съветския Съюз остава декларативен жест и няма никакво практически последствия. В периода 1945–1946 западните съюзници отчаяно се опитват да спасят онова, което все още изглежда възможно – страните от Източна Европа, оказали се в съветската окпуационна зона  през 1945.

На 5 март 1946 Уинстън Чърчил произнася станалата знаменита реч във Фултън. Там той за пръв път през шестте години «дружба» със СССР открито изказва опасенията, които не дават покой на западните политици: «Никой не знае, какво ще се опитат да извършат в най-близко бъдеще Съветска Русия и нейната международна комунистическа организация, нито какви са границите, ако въобще има такива, на техните експанзионистки и пропагандистки стремежи... Аз не вярвам, че Съветска Русия жадува война. Но тя жадува плодовете на такава война и неограниченото разширение на своята власт и идеология».

В Съветския Съюз  по традиция смятат Фултъновата реч на Чърчил не само за начало, но и за причина на «студената война». С други думи, ако Западът не бе поел по курса на конфронтация, всичко щеше да си е най-благополучно.

Ето обаче едно свидетелство на изключително компетентен човек, генерал Павел Судоплатов – основател на службата за диверсии и тероризъм на НКВД, от началото на лятото 1945 г. ръководител на отдел «Ф» на НКВД, в чиито задачи влиза работата на окупираните територии, а от август – ръководител на отдел «С», ангажиран със завладяването на западните атомни тайни. Судоплатов ръководи задграничното разузнаване и разузнавателното подсигуряване на външнополитическите акции на Сталин. След смъртта на Берия е арестуван и излежава 15 години. Мемоарите на Судоплатов, издадени в края на 90-те години – са рядка по рода си книга. На преклонна възраст той се отнася без особена сантименталност и симпатии към режима, на който е служил като главен терорист, ето защо в мемоарите си рядко се опитва да лъже и доста често нарича нащата с истинските им имена. Като че ли никой от неговите колеги по служба не се оказва способен на такъв анализ (ако не смятаме бегълците зад граница).

Судоплатов понякога използва хладнокръвно крайно болезнени за съветското историческо съзнание формулировки. Например той пряко посочва двусмисленноста на съдържанието на Ялтенските и Потсдамски съглашения и сходството им с пакта Молотов–Рибентроп:

«Ожесточено критикуват Сталин за това, че е предал принципите и нормите на човешкия морал, подписвайки пакт с Хитлер. При това обаче се изпуска от внимание, че Рузвелт, Чърчил и Труман (Ялта, Потсдам) подписаха със Сталин тайни съглашения и протоколи за разделянето на Европа и за предаването на Советския Съюз на емигрантите и бегълците, потърсили убежище от съветския режим на Запад».

Судоплатов е не само свидетел, но и пряк организатор на «студената война». Той пише:

«Прието е да се смята, че «студената война» започва с известната реч на Уинстън Чърчил във Фултън... За нас обаче конфронтацията със западните съюзници започна веднага след навлизането на Червената армия на територията на страните от Източна Европа. Конфликтът на интереси бе вече налице. Принципът за провеждане на многопартийни избори на освободените земи и формирането на коалиционни правителства (с фактически прозападна ориентация), както бе предложил президент Рузвелт в Ялта, можеше да бъде приемлив за нас само за един преходен период след поражението на хитлерова Германия. Помня коментара на министъра на външните работи Молотов и на Берия: коалиционните правителства в Източна Европа няма да изкарат дълго».

Чисто тоталитарният механизъм на управление на следвоенна Европа е разработен от Сталин дълго преди Фултъновата реч на Чърчил, в самия разгар на демонстративната дружба между союзниците. В Москва откровено се смеят над западните надежди да върнат в Полша и Чехословакия намиращите се в изгнание правителства и да организират там демократични избори. Судоплатов: «Исканията, които Рузвелт и Чърчил издигнаха в Ялта, ни се сториха крайно наивни: от наша гледна точка съставът на полското следвоенно правителство щеше да бъде съставен от онези структури, които имаха поддръжката на Червената армия... Ние можехме разбира се да проявяваме гъвкавост и да се съгласим с провеждането на демократични избори, тъй като правителството в изгнание не можеше да противопостави нищо на нашето влияние. Бенеш, например, беше избягал от Чехословакия в Англия, беше прехвърлил там с пари на НКВД нужните му хора и се намираше под силно наше влияние. Станалият по-късно президент на Чехословакия Лудвиг Свобода се ориентираше винаги според Съветския Съюз. Ръководителят на чехословашкото разузнаване полковник Моравец, в последствие генерал, от 1935 година сътрудничеше със съветските разузнавателни органи... Ситуацията в Българии се нареждаше изключително благоприятно за нас, пред вид присъствието и голямото влияние на легендарния Георги Димитров... Още по време на Ялтенската конференция ние вече подготвяхме тайния износ на уранова руда, добивана в Бухово, Родопа планина в България (уранът беше нужен за нашата ядрена програма)».

В крайна сметка Сталин успява с помощта на терор и шантаж напълно да подчини страните от Източна Европа. Сериозен проблем за него представлява обаче «планът Маршал» за оказване помощ на разрушените страни в Европа.

Судоплатов: «Според «плана Маршал», реализацията на всички проекти на задграничната икономическа помощ трябваше да се намира под международен, фактически американски контрол... Британското и американското правителства искаха с помощта на «плана Маршал» да спрат репарационните плащания на Съветския Съюз и страните от Източна Европа и да предоставят международна помощ не на основата на двустранни съглашения, а на международен контрол. Подобна ситуация бе абсолютно неприемлива за нас, тъй като тя би възпрепятствала нашия контрол над Източна Европа. Което пък щеше да означава, комунистическите партии вече утвърдили се в Румъния, България, Полша, Чехословакия и Унгария да бъдат лишени от икономическите лостове на властта. Знаменателно е, че половин година след като ние отхвърлихме «плана Маршал», многопартийната система в Източна Европа бе ликвидирана с нашето активно участие».

Судоплатов споделя и някои екзотични епизоди от това «участие:

Полша: «Ние оказахме най-сериозна организационна и техническа поддръжка на правителството на Берут в хода на предизборната кампания. В Полша на няколко пъти пътува заместник министърът на Държавна сигурност Селивановски с голяма група наши работници... По линията на разузнаването и службата за диверсии в Полша бе отправена оперативна група начело с Героя на Съветския Съюз полковник Мирковски. Тя оказа съществена помощ на полската служба за сигурност в борбата с партизански формирования от остатъци на Армия Крайова и при организацията на дезинформационни операции против английското и американското разузнавания, които продължиха чак до 1952».

България: «Знаейки каква заплаха могат да представляват монархически кръгове в емиграция, Димитров реши да унищожи цялата политическа опозиция вътре в страната: всички ключови фигури от бившия парламент и царското правителство на България бяха подложени на репресии и бяха ликвидирани. В резултат на тази акция Димитров стана единственият комунистически ръководител в Източна Европа, който нямаше насреща си организирана опозиция сред емиграцията, реално претендираща за властта. Приемниците на Димитров се възползваха от плодовете на това положение в течение на повече от 30 години. Генерал Иван Винаров, един от ръководителите на разузнаването в България, работил под мое началство в IV управление през войната, ми каза по-късно, когато се срещнахме с него през 70-те години в Москва: ние използвахме вашия опит и унищожихме всички дисиденти, още преди те да успеят да избягат на Запад.

Но въпреки това обстановката в България понякога ставаше много напрегната. В критически дни на изостряне на политическата криза през 1947 ние изпратихме на разположение на Димитров голяма група от сътрудници на нашата служба начело с полковник Студников. Задачата на нашите хора се състоеше в оказването на всестранно съдействие на българската служба за сигурност и в неутрализацията, а при необходимост и в отстраняването на политическите противници на Димитров. Непосредствената координация на действията на нашата и на българската спецслужби в случай на необходимост трябваше да възглави членът на българското ръководство Червенков, който освен това беше и роднина на Димитров...»

Судоплатов участва лично в организацията на комунистическия преврат в Чехословакия. Той пристига в Прага през януари 1948 едновременно с бригада за специални задачи – 400 души, преоблечени в цивилни костюми, – за да поискат, съгласно получената инструкция на Молотов, от президента Бенеш мирно предаване на властта в ръцете на комуниста Клемент Готвалд:

«За да напомня на Бенеш неговите тесни неофициални връзки с Кремъл аз трябваше да му представя квитанцията за десет хиляди долара, подписана от неговия секретар през 1938, когато тези пари бяха нужни на Бенеш и хората му за прехвърляне във Великобритания. В противен случай, бях инструктиран да му кажа, че ние ще намерим начин да се организира изтичането на слухове за обстоятелствата на неговото бягство от страната и за оказаната му за целта финансова помощ. Също така за тайната спогодба за сътрудничество на чехското и съветско разузнаване, подписана още през 1935 в Москва и за секретния договор за предаването на нас на Карпатска Украйна, както и за участието на самия Бенеш в подготовката на политическия преврат през 1938 и на покушението срещу премиер-министъра на Югославия... Бенеш изглеждаше сломен, болен човек, който е готов да направи всичко, което е по силите му, за да избегне взрив на насилие и безпорядък в Чехословакия... След един месец Бенеш мирно предаде юздите на управлението на Готвалд».

Публикацията подготви Милен Радев

Начало    Горе


© 2002 Още Инфо