|
Есето
"Папата и
смъртта" на нашия постоянен и активен сътрудник
Огнян Дъскарев бе публикувано преди два дни в официалния сайт на
Ватикана под заглавието
«Йоан
Павел ІІ и смъртта». Миналата неделя той бе гост в
предаването "Студио България" на "Нова Европа" с водещ Румен Янев.
Темата на разговора беше антиамериканизмът в България и по света,
тероризмът и войната в Ирак.
След като се утвърди като коментатор във вестник
«Дневник», Огнян превзема и нови медийни територии в полза на
истината и красотата.
Още инфо
Спомням
си много есенни дни в различни страни. В Нигерия има време, подобно
на есен, което е по-хладният от двата сезона. Тогава се извива
вятър, местните жители се обличат с шуби, слагат ушанки. Започват
пясъчни бури, всичко побелява от ситен пясък. Когато живеех там,
копнеех за истинска есен, с жълти листа, оловно небе и кална земя. В
Америка есента е по-разнообразна от българската, защото има повече
дървесни видове и цветове.
В нашата
част от света есента е кратка и прекрасна. Човек не е подготвен за
нея, след слънчевото и вълнуващо лято. Моята есен е тъжна. Това е
най-важното за есента. Тя е тъгата на хората, които знаят, че е
краят на зеленото великолепие на Божия свят. Не случайно заникът на
човешкия живот се нарича есен.
Есента,
за която искам да разкажа, е зелено-кафява в началото и сетне
неусетно се превръща в кафява и влажна. Започват протяжните, скучни
дъждове, които изпълват с чернота късите дни и дългите вечери.
Безутешната есен е приятелка на самотата. Като състояние на
човешката душа самотата е най-силна именно през есента. Единствено
вечно зелените борове и мури и колебливите, омърлушени есенни цветя
се противопоставят на златно-кафявото настъпление на каещите се
листа.
Но
есента е и острият, странно-уханен въздух привечер, ранният,
замайващ залез зад тъмната планина, сладкият мирис на печената
тиква, орехите, които капят неуморно в жълтата трева, бедните, пияни
от студ мушици, медът на мокрите кошери, кестените, които мислех, че
са ценни камъчета и обичах да събирам в детството си, завесата от
дюли, малки слънца в моят двор.
И
червеното вино!
Есента е
завладяла безбройните пътеки из любимата ми Плана*
и превитите от влага и скръб гори по навъсените хълмове, които тихо
и примирено очакват настъпващата зима.
В една
есен, преди много години, през гъста джунгла от бодливи храсти се
изкачих до големият дъб, могъщ и неизменен знак на близкия хоризонт.
Там, в подножието на стареца видях тайнствен, каменен кръст, нечие
погребение отпреди стотици лета. Осъзнах с детският си ум, че точно
това е споменът за отдавна изтлелият, отдавна забравен човек. И аз
бях този, разбудил споменът, за което трябваше да изминат векове. В
онзи есенен следобед, под мрачният вятър, едно дете се срещна със
смъртта и един от символите й.
Обичам
октомврийската есен, защото тогава съм роден. Един нереален ден - на
рождението ми, когато съм на върха на света и сякаш всички са
съгласни с това.
Ден,
който е претъпкан с щастие, усмивки и вълнение. Винаги някак
неуверено минавам през него и недоверчиво очаквам краят му, защото
знам, че
щастието
е винаги кратко. И то неизбежно свършва в следващата сива утрин на
всекидневието, когато се будя с тежка глава.
Да,
спомням си и за една древна, отдавнашна есен. Тогава те видях за
първи път.
- - - - - -
*
Плана и Лозенската
планина ги дели само руслото на река Искър между едноименния язовир
и околовръстното шосе на София |
