28-10-2005

Неделя сутрин е, циганското лято е в разгара си и аз изключвам компютъра.

Навън е приказно - слънчицето припича с ленива септемврийска мекота, двете комшийски котки са се настанили в градината ни. Всъщност те май повече живеят у нас, отколкото у тях си. Рижата е малко по-дива и ме наблюдава от кьошето, но другата - Мърамяу с тигровите ивици се приближава и гальовно ме поздравява: Мърррр... - Мър, писано - казвам й - още малко и ще свършат “чорбаджи-марковите” вечери на теферич. Кой ще ти дава мръвки тогава, а? - Мърррр - мърка тя - не идвам тук само за мръвките.

Братовчед му на Мърамяу

Което си е така, така си е - от сутринта се курдисва в двора и придружава Тервел до училището, после се връща и ме наблюдава от прага как си пия кафето и прелиствам вестника. - Отивам на разходка, Мърамяу - осведомявам я и отварям портата на дворчето. - Мърррр - мърка тя одобрително - крайно време беше... В Утрехт – народ. Днес е  т.нар. Uitfeest - откриването на новия театрален и музикален сезон. Още на гарата ни посреща духовия оркестър на холандските железници – NS Harmonie и то не с какво да е, а с J - Тия “кондуктори” свирят почти българска музика - забелязва Тервел.  Оркестърът е добър и музикантите свирят с настроение, но не ни се стои на гарата. Вземам програма и се започва голямото чудене - къде по-напред?

Културният сезон в Утрехт

- Тервел, на Ganzenmarkt (“Гъшия пазар”) има театър за дечица.

Тервел се разсмива:

- А гъски има ли?

- Какво искаш да гледаме – опера, театър, концерт или да се возим с корабче?

Тервел обаче едно си знае – иска в музея на влаковете. Оказва се,че и Spoorwegmuseum участва в откриването на сезона и се запътваме натам. Минаваме покрай Domplein.

Утрехт

Ориент Експрес

© Даниела Горчева

Слънчевата светлина ме изкушава и правя няколко снимки в градината на катедралата.

- Айде бе, мамо, имаш сто хиляда снимки - недоволничи, че се бавя Тервел.

Тръгваме към парка. Народът е насядал по тревата, дечицата тичат боси нагоре-надолу, по дърветата са подпрени десетки колела, на подиума има оркестър, а встрани от павилиона е сцената. Участват различни театри, играят се откъси от спектакли. Ще ми се и ние да поседим и да погледаме,но Тервел е нетърпелив. Тръгваме към мостчето. Слънцето прозира през дърветата, във водата се носят есенни листа.

- Toute la vie sera pareille à ce matin Aux couleurs de l'été indien... - припява в главата ми Joe Dassin.

Влизаме в Spoorwegmuseum. Не бях идвала, откакто го обновиха.

- А аз идвам за трети път - хвали ми се Тервел. - Сега ще ти покажа всичко!

Maliebaanstation е възстановена, както си е била. То не е гара, а произведение на изкуството. Светлината прозира през големите прозорци, човек се потапя в атмосферата на 19 век, когато никой за никъде не бързал и отиването до Константинопол само за три дни с Ориент експрес е било истинска революция.

“Не забравяйте куфара с мечтите” - предупреждава един надпис на гардероба, където са струпани стари куфари, сандъци и кутии за шапки.

Ако човек надникне в тях, ще види чудеса, но тайната си е тайна - няма да издавам всичко.

- Това е чакалнята на кралицата - осведомява ме Тервел.

 Има още чакални за трета класа и за първа и втора класа. Пътешествието започва. От La Belle Époque към Modern Times.

Парният локомотив изпуска пара, искам да се кача на Ориент експрес, мяркам стара фотография на Софийската гара. Тервел мърмори:

- Не бе мамо, първо с асансьора към старите мини. Там е открита парната машина.

Така е. Ред трябва да има. Тръгваме към началото - там, където всичко е започнало - от един чайник, чието капаче се повдига от парата. Всичко гениално е безкрайно просто.

Качваме се на машината на времето.

- Дръж се, мамо - предупреждава ме Тервел.

Асансьорът се разтриса и потегля. Бумти и се тресе много страшно, докато пропадаме 150 метра надолу, а стрелката се върти бясно назад във времето - 2005-1960-1942-1929-1890-1860-1827-1800...

Бум! Асансьорът се разтриса за последно и спира. Пристигнахме.

Не се вижда нищо, отвсякъде се носи пара. Най-после тя се разнася и виждаме стари каменни къщички, прашни прозорчета, чува се кучешки лай. Английско миньорско селище. Точно тук са се сетили как да изпомпват водата от шахтите като използват парата.

Боже, чудя се как ще се върнем обратно в нашия век. Може би ще си артисаме тук и ще трябва да живеем в тези романтични, но едва ли много удобни къщи. И да носим вода от кладенците. Ауу... какви миризми - на животни, на село, на въглища. И навсякъде - прахоляк. Е, за прахоляка поне можеше и да не се връщаме чак до 1800 година.

Изведнъж чуваме възторжения глас на първия холандски машинист John Middlemiss – каква чест - самият той ще ни придружава.

А, ето и къщата на Джордж Стивънсън (George Stephenson) – вижда се и макет на световно известния му локомотив “Ракета”, който през 1829 е развивал страховитите 24 км/ч.

Прозвучават фанфари. Ама ние сме се озовали в Холандия и пред нас е първият холандски парен локомотив, а гарата е празнично украсена.

- Хубаво е, нали? – Тервел подскача въодушевено до мен.

Много е хубаво даже. Случват ни се още куп приключения. Но за това - друг път. На излизане минаваме отново през парка, купонът си тече. Запътваме се към центъра на Утрехт. Време е за по една бира.

Вкъщи котките ни чакат на двора.

- Мърррр. - пита Мърамяу - как беше?

Супер – отговарям. И вадя рибката от хладилника.