27-10-2005

 

Online от 1 юли 2002

Подкрепете този проект!

Ново!!! Реклама в сайта!

 

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

 

 

27 октомври 2004, 16:55

Антифашизъм, политика и литература

Дискусия между Йордан Ефтимов и Атанас Попов*

За политиката на литературата

Реплика към “Професия “антифашист” на Атанас Попов

Йордан Ефтимов

В декемврийския брой на “Детонация” се появи една статия, която засяга толкова централни теми на българската литературна ситуация, че трудно може да бъде подмината с мълчание. Може би точно защото тя засяга няколко теми или пък защото е написана от млад човек под въздействие на непосредствен яд (подзаглавието й гласи “Представянето на Анжел Вагенщайн в Париж”), тя твърде наедро изследва своя предмет и  прави на места произволни връзки или обобщения. Дори само припомнянето на темите, засегнати в нея, обаче, би помогнало да видим колко много въпроси, свързани с развитието на литературата ни като социален инструмент стоят на дневен ред, но ние някак не смеем да посегнем към тях.

Първият, най-лесен за анализ кръг от въпроси, разгледан от г-н Попов, е около представянето на българската литература на Запад, в частност във Франция. Лесен, защото наблюдаваме феномените непосредствено и защото можем да сравним бързо българския литературен експорт с експорта на Ирландия, Египет или на самата Франция, а пък политиката на литературата да поставим в контекста на по-широкото политическо. Г-н Попов отбелязва, че романите на Анжел Вагенщайн “Сбогом, Шанхай” и “Далеч от Толедо”, спечелили две европейски награди – първата на името на Жан Моне, един от бащите на Европейския съюз, а втората за литературен превод на френски език, са посредствени и представят зле българската литература. Ето тук е първото смесване на понятията. – Лансирането на определени заглавия и автори, при това не само в случая с преводите им зад граница, но и когато става дума за отличаване в страната, зависи, на първо място, от статута на авторите, след това от идеологията на произведенията и едва накрая от достойнствата на творбите като произведения на изкуството. В това отношение българската политика на литературата не прави изключение. Но ако пишем за романите на Анжел Вагенщайн като за награждавани творби, чиито художествени достойнства са под въпрос, нека използуваме кутията с инструменти на литературознанието и онази на естетиката, после да сравним тези творби с други, които са печелили същите награди или са били номинирани за тях, но не са издържали конкуренцията и т.н.

Тази посока на анализ на различните видове селекция е от особено значение, когато говорим за политика на литературата. Макар да е по-скоро анализ по тъчлинията. Защото политиката зависи от други фактори. Знам, че мнозина от нас лесно се подведоха при обсъждането на кандидатурата на Иван Бориславов за директор на националното радио през 2001 г. да приведат като аргументи поезията му (за едни “европейска”, за други “епигонска” и “бледа”). Но връзката не е толкова директна. Не съм чел български анализи на наградата “Балканика”, най-подплатената финансово литературна награда на нашия полуостров, но предварително искам да подчертая, че и с просто око се вижда, че изборът на победител там зависи дори от това дали страната вече е излъчила победител в предишни години – т.е. заложена е бомбата на квотния принцип. И щом Антон Дончев я е взел вече преди шест години, следващият българин ще трябва да почака. Или друг пример: Les belles étrangères преди три години – литературният десант на българи във Франция. Тъй като бях попитан като експерт как трябва да изглежда българският литературен пейзаж (в крайна сметка почти нито един от съветите ми не бе взет под внимание) и тъй като знам от колко много лица и институционални зависимости следваше подборът, знам каква машинария стои зад един подобен мегапроект. Да не говорим, че дори издаването само на една антология с българска лирика примерно в Румъния става предмет на тежки схватки между родните фактори.

Като казва, че романите на Анжел Вагенщайн биха развалили представата за една все още непозната във Франция литература, г-н Попов не споменава чия представа. Защото със сигурност и във Франция мнозина биха оценили високо качествата на тези романи, включително и заради темата и сюжета им. Ако ли поставим въпроса дали те не представят по погрешен начин лика на литературата ни в момента, т.е. дали те не са изключение, представяно за правило, бих казал, че е истина, доколкото буржоазният роман не е особено добре развит в днешната ни литература (освен ако не решим, че Марко Семов и Леа Коен – писатели от категорията на Вагенщайн, но със сигурност по-слаби от него) и придаването на значимост на подобни творби е анахронизъм навсякъде в Европа, но че българската литература днес просто няма общопознаваемо лице и изборът на който и да е писател като репрезентивен е изложен на еднакъв риск от критично отхвърляне или заклеймяване като корпоративен.

Все в същия план на обсъждане на представянето на българската литература във Франция г-н Попов засяга важната тема за посредниците – главно преводачи и издатели, но също и дипломатически представители. Портретът на един много активен спрямо българските автори издател, Ерик Ноло, ме озадачи с неприкритото учудване на г-н Попов от неговото сервилно поведение спрямо Вагенщайн при едва ли не свръхрадикалните му атаки на френския литературен истаблишмънт. Бих казал, че едното не противоречи на другото. Дори обратното – ако водиш вътрешни войни, логично е да търсиш подкрепа отвън. А като издател Ерик Ноло е принуден да се съобразява и със списъците на авторите, за чието издаване би получил подкрепа от българското външно министерство. Ако искаме да сме критични докрай, би трябвало в случая с издаването на български книги във Франция да отчетем поведението на френските издатели като по-маловажно от политиката на нашите институции. Въпросът за преводимостта и преводачите също е част от по-едрия – за политиките на представянето. Тук само бих подхвърлил, че българистите по света са в трудната ситуация на неконкурентност – те могат да получат поръчки за определени книги и ако искат да се занимават с работа по специалността си, трябва да свирят по тази гайда. В добавка са изложени на изкушението да “изработят” поръчителя – ако започна да изреждам трикстерите сред преводачите на българска литература в чужбина, няма да ми стигнат 1001 нощи.

Централният момент в статията на г-н Попов обаче все пак е темата за идеологическия вътък на литературата. Той смята, че успехът на Анжел Вагенщайн се дължи на “еврейската връзка” и на “антифашизма” му. И ако за първото мога да говоря само доколкото ме интересува как темата за холокоста веднага се “осребрява” – и мнозина, сред които най-вече еврейски писатели и социални мислители, са критикували дори шедьоври като “списъкът на Шиндлер” или романите на нобелиста Имре Кертес, то за антифашизма бих споменал само, че той е един от моментите на несподелимост между Източна и Западна Европа. На Изток антифашизмът се корумпира и днес малцина приемат този етикет доброволно за разлика от съхранения образ на антифашиста като хуманист на Запад. Това обаче също е голяма и сложна тема.

Статията “Професия “антифашист” поставя много проблеми на масата и се надявам искрено дискусията върху тях да продължи. Тя съдържа и линкове към много други дискусионни точки – “професията” борец за мир, “странните” обрати в политическата позиция на ангажираните писатели (да споменем само Блага Димитрова, Радой Ралин, Йордан Радичков), преводимостта/непреводимостта на нашата литература, поведението на българските писатели на световни форуми. Но нека се опитаме да избегнем теориите на конспирацията (не бих се питал дали Вагенщайн е “агент на три разузнавания” и дали е бил агент провокатор, внедрен в СДС, ако знам точно какво значи “агент”, какви са формите на сътрудничество на Държавна сигурност, как се вербува, в крайна сметка – какви са възможностите на социалната роля на писателя в различни политически ситуации).

Реплика на репликата “За Политиката на литературата” от Йордан Ефтимов

Атанас Попов, Париж

Във февруарския брой на “Детонация” се появи статия от литературния критик Йордан Ефтимов, от която останах изключително приятно изненадан. За съжаление я прочетох едва през месец юли (“Детонация” няма сайт), като се има предвид, че изобщо не подозирах, че моята статия “Професия антифашист” за Анжел Вагенщайн ще бъде публикувана и хонорувана в такъв престижен вестник, в който пишат най-големите дясномислещи културни величия. Г-н Ефтимов де факто направи приятелски жест към мен без да ме познава, като ми осигури поприще, което все още може би не заслужавам. Дори само от неговите рецензии в Интернет се вижда, че той е един от най-добрите млади критици и културолози на България. При все това, в репликата си Йордан Ефтимов се отнася към мен почти като към колега. Затова отправям искрени благодарности към него. Имало е и добри хора в България.

Статията “Професия антифашист” първоначално бе предназначена за емигрантска употреба, а тонът й - провокиран не от “яд”, а от чувството за необходимостта да се изобличава тесногръдието и пошлото в нашата действителност, но по конструктивен начин, а не само като си чешем езиците. Между впрочем изобщо не очаквах, че ще получа много други поздравления, някои от тях още по-хвалебствени. Никой не се намери да ме наплюе по форумите, сякаш дори комунистите бяха донякъде съгласни с написаното. Ще отговоря на повдигнатите от репликата въпроси, защото, цитирам, “Статията “Професия “антифашист” поставя много проблеми на масата и се надявам искрено дискусията върху тях да продължи”. Най-напред, фамилиарняит тон на статията бе подтикнат от фамилиарното поведение на главните протагонисти – Анжел (“Джеки”) Вагенщайн и Кирил Кадийски -, с които се сблъсках в Париж. Г-н Вагенщайн се държи точно тъй, сякаш е хванал дядо Господ за шлифера. Ако го слуша човек, той познава цялата европейска история като дланта на ръката си, и следователно нямало разлика между България и Западна Европа, където крайно-левите интелектуалци са традиционни антифашисти в истинския, а не в българския смисъл на думата. Всеизвестно е, че в България именно комунистите са използвали и използват тоталитарни методи, а не десните политически сили[1]. За един мислещ човек като Йордан Ефтимов, антифашизмът е “един от моментите на несподелимост между Източна и Западна Европа - На Изток антифашизмът се корумпира и днес малцина приемат този етикет доброволно за разлика от съхранения образ на антифашиста като хуманист на Запад”. Нужно е едно малко уточнение, защото не е вярно, че малцина приемат етикета “антифашист”. Попаднах на цяла страница във в. “Дума”, в която се твърдеше, че г-н Вагенщайн пише шедьоври на съвременната “антифашистка класика”, и по всичко личеше, че абонатите на този вестник се изживяват и те като антифашисти. Като антифашисти се изживяват и читалите на в. “Нова Зора”, които пък съставят една голяма част от избирателите на партия “Атака”: според Илияна Велева, от броя за 20 септември на вестника, “Победата над монархо-фашизма е победа и на демокрацията, така, както влизането в ЕС означава и налагане на нов тоталитаризъм. Поне това го твърдят едни по-наблюдателни специалисти от развитите европейски демокрации...” (http://www.novazora.net/2005/issue38/story_08.html). Тоест един от основните козове на левите политици и интелектуалци в България е, че твърде много хора се връзват на лъжата им, че това, което те наричат комунизъм и социализъм винаги е било същото, което и левичарите на Запад са целели. Тъй като достоверната информация за България е кът, аз бях длъжен да изоблича лъжата на г-н Вагенщайн, който е написал на гърба на френските издания на своите книги, че миналото му било на идеалист, който се бил борил против фашизма в България. Благодарение на това, той събужда симпатии у непосветените френски читатели. Във Франция никой друг освен мен не посмя да напише, че г-н Вагенщайн е лъжец. А нищо не пречи дори на един активен член на БСП като Божидар Димитров да признае, че “Крайнодясна партия не беше създадена в България и през 30-те - 40-те години, когато страната ни беше съюзник на Хитлер. Всички т.нар. фашистки партии в България се ограничиха с членството на една кръчма. Дори и Хитлер ги усети и престана да ги субсидира (Интервю за в. “Новинар” от 7-и юни 2005 г.)”.

Затова държа и самият г-н Вагенщайн да знае, че нямам нищо против него или неговото излъчване (дори му поисках автограф), а само и единствено против неговите лъжи, които се възприемат от много хора за чиста монета, защото той е лице на България и морален авторитет на страната ни пред света. По случай 80-десетия си рожден ден, Анжел Вагенщайн получи официални поздравления от Президента Първанов. По време на т. нар. “Възродителен процес”, той изпълняваше държавни културни поръчки, а сега описва “междуетническото” съжителство в България пред Западноевропейските медии. Бил е на държавна служба в Българския културен център в Берлин, където германските власти са го помолили да не кани ключови фигури на бившия режим в ГДР. По същия начин, редно е г-н Вагенщайн никъде да не представя страната ни, освен като частно лице. Това нещо може много лесно да се регламентира чрез закон. В този смисъл дано да е прав Йордан Ефтимов, когато твърди, че “би трябвало в случая с издаването на български книги във Франция да отчетем поведението на френските издатели като по-маловажно от политиката на нашите институции”. Ако беше само до институциите, достатъчно би било Иван Костов да бъде на враст, поне на теория. За съжаление не виждам ролята на културните аташета, за която се говори в репликата към моята статия. Когато г-н Вагенщайн бе награден, културното аташе в Париж изобщо не проявяваше интерес към българската книжнина, та камо ли да препоръчва автори. Дали г-н Ефтимов знае, че въпросното аташе бе буквално безкнижна и с невероятно измъчен френски; че тя служеше предимно за портиер и телефонистка ? Ако става дума за автори, които тя да познава, мисля, че тя би се сетила по-лесно за Слави Боянов, отколкото за Анжел Вагенщайн, поради простата причина, че я запознах с първия. Ако не се е намесил лично Президентът Първанов, за съжаление не виждам кой би могъл да повлияе на избора на издателя Ерик Ноло. В интервю за предаването “Другата Европа” по френското радио РФИ, той заяви, че си е избрал Вагенщайн съвсем сам. Преводачът твърди същото, споделяйки своето недоумение пред вкуса на издателя. Струва ми се, че положението е по-трагично, отколкото го описва Йордан Ефтимов – за жалост всичко идва от това, че комунистите в България са повече и по-активни от антикомунистите. Достатъчно е да се разгърнат най-четените вестници, за да се види кой пише най-много в тях. Затова изборът на Вагенщайн е продиктуван не от институциите, а от това, че многоуважаемият френски издател не познава българската литература чак толкова добре, а и от неговите предразсъдъци на френски ксенофил (Във Франция господства твърде погрешното схващане, че ксенофилите по правило са с леви убеждения). Дълг на всички емигранти и интелектуалци е да поправят лъжите за България в чужбина. Дълг на всички българи е да декомунизират обществото, за дадойдат честни хора на местата на “антифашистките” парвенюта и тунеядци.

Още няколко думи за преводимостта и естетическите качества на романите на Вагенщайн. Може би е достатъчно да се каже, че на представянето на последния том от еврейската трилогия, преводачът заяви пред Александър Градинаров и моя милост, че той самият не харесвал изобщо романа, който е превел, нито пък предишните два (друг е въпросът, че не си бил познал превода по време на официалното четене). Издателят обаче го харесва, защото Вагенщайн е българският писател, който се продава най-много във Франция.

Не е толкова въпросът дали Вагенщайн е представителен за българската литература или не, колкото е несправедливо да се поднася всичко на тепсия на хора, на които никога не им се е налагало да превиват гръб или да търпят унижения. Какво са няколко месеца затвор в царска България спрямо последвалите комунистически гнет и репресии срещу всичко некомунистическо? Френската масова публика не е никакъв критерий за академичен или справедлив вкус, и именно тома се опитва да обясни Ерик Ноло в многобройните си литературни памфлети. Вкусът се влияе от модата, медиите и образователната система, с една дума от парите. Не може ти да се бориш със зъби и нокти против силните на деня във Франция, а пък да боготвориш същите продажници в България. Йордан Ефтимов не вижда противоречие в тези за мен взаимоизключващи се два мирогледа. За всичко останало съм напълно съгласен, и съм му благодарен, че ми позволи да се обогатя и да науча много неща. Би било добре сега някой комунист да даде своето становище по темата.

- - - - - -

* “Детонация”, февруари 2005, рубрика “Полемика”

** Джордж Оруел много добре описва във “Фермата на животните” как комунистите правят черното – бяло. Как иначе да интрепретираме каноничното за България определение на антифашизма, който характеризирал единствено хуманизма на комунистите? (“Антифашизъм” – Демократично движение на народните маси, ръководено от комунистическите и работническите партии и пр., според “Речник на българския език”, том I, София, БАН, 1977.)

home    top


© 2002 Още Инфо