Едва ли има левичарско сърце на Запад, което да не тръпне в сладкия приток на повишен адреналин, когато чуе или изговори своя слоган Петрол и Кръв.

Нещо религиозно-мистично има в начина, по който не един и двама леви интелектуалци го произнасят в околното ми пространство - в книжарницата и библиотеката, на концерт, по време на семинар, в разговор на улицата или в парка, в ресторанта, на пристанището, на съботния щанд за екологично чисти храни, на рибния пазар в сряда - сакралността на това левичарско клише е преодоляла отдавна всички граници на времето, пространството и материята. Комфортно се намества в диалектиката между битието и съзнанието, като владее и двете.

Петрол и Кръв. Изрекох тези думи и аз. Произнесох ги в частен разговор.

Който, както обикновено при срещи с представители на този особен постмодерен популационен вид – западните левичари, тръгва задължително от евъргрийн-темата за социалната справедливост и страните от Третия свят. Преминава последователно през теоретичния марксизъм, за да спре някъде между Чомски и Хънтингтън. В който пункт западният ляв интелектуалец се сеща носталгично колко отдавна е свалил протритите си от студентски sit-ins джинси. Но пак там, между Чомски и Хънтингтън, утешително се подсмихва - за компенсация на онова чувство на път за дома ще си пусне Бийтълс в мерцедеса. „Петрол и Кръв, да, за това именно иде реч...“ - думите ми очевидно пропукват рамките на тази задушевна картина - насреща ми ризата на Етерна и палтото на Бугати се опъват напрегнати, в очакване да преживеят пореден изкушен опонент. Но, не. Тук няма да стане дума за Ирак. И не за САЩ. Нито за тази война, която според едни се водеше заради икономически интереси, а според други донесе освобождението на иракчаните от режима на Садам, отнел най-малко един милион човешки живота.

С не по-малко дискусии за икономическите интереси и циничното безразличие към човешките жертви трябва да е свързана темата за Кръвта и Петрола, които текат повече от десетилетие в Подкавказието. При отварянето на тази тема обаче левичарските сърца около мен обикновено притихват като останали без пулс. Сякаш тази тема е мъртва за тях или по-скоро - те за нея. Така и сега.

Но не е тайна и за съвременните западни леви интелектуалци защо се води войната в Чечения. Друг е въпросът защо не полагат моралния си аршин по хребета на Кавказ над Ичкерия, който иначе разтягат така загрижено из картата на свободен Ирак.

Петрол и Кръв. Или: руските интереси в Чечения. Които от векове образуват двете страни на една монета, хвърлена сякаш завинаги в Кавказ, за да решава сибирската мечка в анималните си игри на власт чрез произволен жребий съдбата на чеченците.Ези и тура на тази монета не предлагат избор. Хватката на Москва държи региона: по нищо не се различават претенциите за собственост над някога нападнатата и завзета стратегически важна територия и претенциите днес над откритите в Чечения огромни залежи на петрол. По данни на канадски изследователи от 2004 те не съперничат дори на новооткритите в щата Алберта.   

От 170 години кръвта, която пролива Чечения, е цената за залежите от руда и сол, за дърводобива, за висококачествените памук, коприна и тютюн, а дори за стадата животни. Преди всичко - за построените от чеченците пътища през Кавказ, по които царска Русия навлиза в Грузия и получава достъп до Близкия изток и до Черно море през Абхазия.

Толкова ли е била богата тази страна, пита ме моят събеседник? Много повече. Още в античността Язон и аргонавтите търсят тук Златното руно - на територията между днешен Дагестан на Каспийско море и Абхазия на Черноморието – тези земи днес се наричат Ичкерия (Чечения, Ингушеция и Осетия) и са в сърцето на Кавказ: Тук е била Колхида, убедени са ориенталистите.

Византийци и генуезци оценяватт високо изключителната култура и стандарт на живот, които правят сигурна търговията в региона. Тук се намира централният възел на Копринения път между Китай и Европа. Тук отсяда, според не един и двама изследователи, Марко Поло. А в хрониките на пътешественици от Европа, Персия и Далекоизточна Азия се откриват записки за красотата на природата, уникалното раннохристиянско изкуство и местната архитектура. В долините през Средновековието се отглеждат памук, цитрусови плодове, превъзходни сортове чай и тютюн. Те са засадени в уникални по рода си плантации.

Знае ли някой гражданин на Оксидента днес, че предците на чеченците са един от народите в Кавказ и Покаспието, които приемат християнството от византийски мисионери още през ІV-V  век и развиват култура, гражданско право и обществено устройство, с които малко етноси могат да се похвалят не само по това време, а изобщо? Че отстояват етническата си и религиозна идентичност дори пред набезите на Златната орда на Чингиз хан? Но не успяват да отблъснат експанзивната ислямска политика и асимилацията през ХІV-ХV век, проведена от Османската в региона? Не. Кой се интересува от Кавказ изобщо?

Руските окупатори и ислямските радикали. Те търгуват едни с други в региона. И си мият ръцете едни с други по необходимост. Колко гротескно звучат думите на Владимир Путин отпреди три седмици в пряко предаване по централната руска телевизия, когато на телефонните въпроси на млади слушатели от младежката организация на либералната партия „Яблоко“ президентът уж не издържа и призна публично: „Да, има нарушения на човешките права и свободи в Чечения, има случаи на насилствени акции и произвол от страна на наши военни части срещу цивилни граждани. Но срещу този произвол трудно се работи, условията в региона не ни позволяват ефикасност и контрол на морала в армията...“.

28-годишният Олег го прекъсва по телефона: „Ефикасност?! Ефикасна е тази война за Вас, Владимир Владимирович! Споделете за търговията с оръжие и заложници между нашите военни и ислямските кланове, за вноса на терористи.“ На видеострийма с удължен и струден поглед Путин говори за сложността на „проблема“.

Той е сложен, очевидно. И много дълбок този „проблем“. Дълбока е обвързаността на Кремъл с радикалните ислямисти, срещу които официално воюва. И толкова сложна и дълбока, че само дни след този публичен прецедент с признанието на Путин, Кремъл пак публично опроверга участието на чеченци в Налчик и нарече Басаев лъжец при опитите му с отворено популистко писмо да „поеме отговорността“ за нападенията над руските бази в столицата на севернокавказката провинция Кабардино–Балкария. И Путин държеше да се подчертава, че ислямистите, нападнали Налчик не са чеченци.

Каква е целта на цялата метаморфоза? Ню уейв в руската политика? Най-после дългоочакваният мир и изграждане на цивилна инфраструктура в автономна Чечения и може би дори независимост в близко бъдеще?

Нищо подобно. Монетата се върти между „ези“ и „тура“ в ръката на сибирската мечка.

На 27 ноември предстоят нови парламентарни избори. Те са критикувани като противоконституционни от руски и западни човекоправни организации. По този повод Съветът на Европа наивно реши в началото на октомври, че макар и от Москва да не му позволяват да наблюдава изборите, предколедно може да отпусне на администрацията в Чечения над 5 милиона евро като „логистична и хуманитарна помощ за изборите“. Каквото и да значи подобна „хуманитарна помощ“ за едни избори, които са оповестени демократични.

Поставеното условие от Страсбург да участват опозиционни партии и лидери на правителството в изгнание получи отговор от Грозни, предаден през Москва: „Може би, зависи, обаче и т.н.“. В края на тази седмица стана ясно, че опозиционни партии в страната все пак могат да участват. За лидери на правителството в изгнание не се говори нищо конкретно.

Политическо смутолевене с цел печелене на време за реорганизация на силите? Да, но не само това. Преди всичко икономическите интереси на Кремъл в региона стоят зад тази игра на цивилизованост.

Една от тях разиграва московската кукла на конци в Чечения, президентът Алу Алханов. Съветът на Европа коментира кои ще са участниците в парламентарните

Алиханов сега	Садам преди

избори, а паралелно същият този Алханов подготви де факто преди четири дни предаването лиценза за петролодобив чрез дъщерната фирма „Росснефт“ в ръцете на крупната „Росснефтгаз“, подчинена пряко на Кремъл. Заради интересите на Кремъл и приближените му в „Росснефтгаз“ бе разбита „Юкос“ на Ходорковски -междувременно пратен преди три дни в неизвестен трудово-наказателен лагер в Сибир.

С този контракт, пред сключването на който няма никакви очевидни препятствия, Москва ще владее ¼ от газта в света и 1/6 от ресурсите на подземен петрол.

И окончателно – Чечения.

Легално, и то според легални, издържани юридически договори. Сделката предстои да се сключи преди 27 ноември, макар съветници на Путин да му предлагат да изчака резултатите. Но те са предварително известни – и Путин е прав, защо да губи излишно време.

А през четирите седмици до изборите, парите от Европа за „необходимата хуманитарна помощ и логистична организация“ ще достатъчни, за да се проведе този фарс. И да кулминира трагедията.

„Но не се ли открива именно тук шанс - да спре да се лее кръв, след като ще се добива безпроблемно петрол“ – моят събеседник решава да изрази поне формална съпричастност по темата.

Не, напротив.  Ще се лее повече кръв. Много повече. Пропорционално на петролодобива. Защото в продадена Чечения проблемите остават. Остава и съпротивата на опозицията и правителството в изгнание срещу окупатора - или бъдещия собственик.

Но най-вече в сърцето на страната остават инфилтрираните арабски и местни радикализирани ислямисти, остават и преди всичко заигралите се с Москва ислямски кланове. Всички те ще имат не малко претенции. Спрямо Петрола и Кръвта.