03-11-2005

 

Online от 1 юли 2002

 

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

 

 

3 ноември 2004, 15:15

Денят на Реформацията

Доний К. Донев, Момчил Петров, Весела Илиева

Мартин Лутер

Ян Хус

Малцина са българите, които знаят, че датата 31 октомври по традиция е църковният Ден на Реформацията. Числото на осведомените би било от порядъка на около 150 000 граждани, според статистика на РЛ в Германия, посочила с него протестантите у нас през 1999. Но за онези българи, които са вече жители и граждани на протестантски и католико-протестантски държави - за имигриралите на Запад наши съотечественици - тази дата не би трябвало да е неизвестна. Постановен първоначално като Ден на Реформацията и Ден на всички светии 31 октомври става в немските протестантски графства през ХVІ век. Датата не е произволно избрана – това е денят, в който през 1517 Мартин Лутер заковава прочутите си 99 тези на вратата на Витенбергската катедрала. За всички останали евангелски църкви на Стария континент този ден приема значението на празник непосредствено след сключването на Вестфалския мир, с който се слага края на 30-годишната война в Европа между католици и протестанти. С договора от Мюнстер от 1648 европейските евангелски църкви се институционализират, стават независими от Ватикана, а като цяло графствата и държавите с преобладаващо протестантско население са признати за легитимни в правото им на суверенно съществуване, като неподчинени на римокатолическата църква територии.

За евангелските християни тази дата остава празникът на Реформацията и до днес. С течение на времето, под влиянието на католицизма и при процесите на секуларизация, се превръща в празника Хелоуин.

В периода на всички тези процеси в Европа – в периода на Реформацията и  Просвещението – родината ни се намира в пределите на Османската империя. Въпреки интензивните контакти на българските католици около П. Парчевич и П. Богдан с католическа Европа, национално-освободителните ни стремежи остават изолирани и неподкрепени отвън през ХVІІ и ХVІІІ век. А родината ни остава изолирана от онези процеси, които протичат в Европа – църковната и произходилата от нея обществена Реформация. Църковните и обществени процеси у нас се движат под масираните опити за хегемония от страна на гръцката църква и при активно елинизиране, особено в южните ни области. Стремежите на С. Врачански и П. Хилендарски да стимулират изграждането на църковна и национална идентичност не дават веднага успешни и видими резултати.  Българското възраждане протича като бавен, постепенно добил форма, идентичност и цел процес, който едва в последната си фаза, от 1800 до Освобождението придобива онази собствена и специфична интензивност, която го характеризира активен процес, произвел исторически резултати.

Около 1800 и в първите две десетилетия на ХІХ век се заражда и българският протестантизъм. Интересното и особеното в него като явление е началото му -  положено е като резултат от усилието на прогресивни православни българи за реформи в църквата и обществото. Т.е. не е внесен директно отвън или насилствено.

Това реформаторско усилие и начален православен реформаторски момент се изразяват в търсене на начини за изчистване на църквата от суеверие, от закостенялостта и ритуалността и в стремежите за служение на разбираем, модерен, говорим роден език, както и в желанието за един активен християнски живот, чиято етика и морал да служат за прогреса на обществото. Едва паралелно на тези процеси и след началната им фаза на територията на българските земи в Османската империя започва активна чуждестранна мисионерска работа. По-късно се развива общата българо-чуждестранна мисионерска дейност, докато накрая българският протестантизъм се еманципира и започва да строи традиции върху положения собствен стабилен богословски и етичен фундамент.      

Своето историческо място и значителен принос българските протестанти имат в последствие в борбите за национално освобождение, в борбите за освобождението на Македония, за развитието и обособяването на прогресивната култура и общественополитическо развитие у нас, както и в развитието на икономиката ни.

Протестантите взимат дейно участие в организирането на младата българска държава. Много наши министри, държавни служители, общественици и учители са възпитани в прочутия Роберт колеж в Цариград – евангелското учебно заведение със забележителна репутация. Първият български вестник е именно протестантски – в. „Зорница”. Приносът на протестантите в България по време на Възраждането ни е свързан, разбира се, преди всичко с пълния превод на Библията (1871) на модерен български език, както и с разпространението на християнска и духовна книжнина. Процесът продължава с мащабна книжовно-просветителска работа, създаването на училища от модерен западен тип, които изместват окончателно килийните, изграждането на култура и архитектура, които доближават или по-скоро връщат родината ни в Европа, към която е принадлежала исторически до Османското робство.

Наред с ролята им на цивилизационни, прозападни фактори, мисионерите и българските протестанти съдействат активно за запазването и укрепването на българското народностно съзнание. По време на погромите на Априлското въстание 1876 именно протестантските мисионери и българските протестанти ще предизвикат с петициите и делегациите си в Западна Европа и САЩ внимание към трагичните събития в България. Изнасянето и разгласяването на фактите за кланетата и самото въстнание води до основно преразглеждане на европейското отношение към страната. Вследствие на това само година и половина по-късно западните сили подкрепят окончателно политически каузата на българите за национално освобождение и независимост, макар да се съобразяват с руските и турски интереси при договорите от 1878 в Сан Стефано и Берлин (Тук отново опираме до необходимостта от ревизия надългогодишните заблуди кои са били възловите европейски актове в българската история от онова време.В Сан Стефано и в Берлин Европа е принудена да ревизира собствените си доскорошни решения. Цариградската посланическа конференция от декември1876-януари 1877 и Лондонският протокол от април 1877, с който външните министри от континента обявяват с консенсус, решенията от Цариград, обямяват автономията ни в границите на Екзархията – включтелно Моравско с Ниш и Северна Добруджа до делтата на Дунав. Само че след две седмици руснаците отварят войната, обявена кой знае защо за освободителна, за да се стигне до окупационния за България от страна на Русия Санстефански договор, който бил ревизиран в Берлин не в ущърб на българите, а за да се спре руската експанзия на Юг към Източното Средиземноморие, където след прокопаването на Суецкия канал преминава две трети от световния търговски трафик – бел. ред.)

Социалната дейност е област, в която отново протестантите у нас правят пионерни крачки – първите детски градини и сиропиталища с училища за деца и юноши до 16 години, гимназиите по западен модел са отново протестантски. Болници и домове за бедни се изграждат и ръководят от протестанти. Икономическото и банковото дело се развиват под благотворното влияние на западния и българския протестантизъм, като финансистите и предприемачите ни следват преобладаващо в протестантски страни – в швейцарски, немски и английски учебни заведения за целта.

Хенри Ливс, Бенджамин Баркер, д-р Елаяс Ригс, д-р С. Хамлин, Чарлз Морз, д-р Алберт Лонг са само едни от известните имена на западни протестанти, които в мисията си на Балканите остават завинаги свързани с историята ни. С д-р Ригс и д-р Лонг над превода на Библията работят Петко Р. Славейков и Христодул К. Сечанов. Качествата на този превод нашите интелектуалци и творците на българската литература и култура оцеиняват високо.

Пенчо Славейков пише: „Преводът на Библията туря край на езиковата безредица и на боричкането на разни наречия за първенство.“ Ст. Михайловски е не по-малко директен: „Българският превод на Библията – протестантското издание – е най-грамотната книга, що имаме в езика си.“ А проф. Ив. Шишманов, големият български културолог и литературен историк, като признава изключителните заслуги на протестантските мисионери в културно-просветно отношение, отбелязва неведнъж трудолюбието и скромността им. И публично отправя призива си до младия мисионер Ригс: „Най-сетне няма ли сам г-н Ригс да се насърчи и опише нам (на широката общественост - бел. ред.) своята толкова плодовита и многостранна дейност? Пред вратата на вечността скромността – тази толкова висока и рядка добродетел за всеки един млад обществен деец – се превръща в порок“.

Като един от най-важните процеси в историята на Българското възраждане се развива борбата на българското общество за създаване на независима национална църква. Множество исторически изследвания разглеждат различни аспекти на този ключов момент в изграждането на съвременната българска нация. Но един слабо известен и недостатъчно изследван епизод от събитията, свързани с борбата за суверенна българска църква, е дейността на протестантските мисионери и оказаната помощ за добиване независимост на православната ни църква. А тя не е малка.

3 април 1860 остава в българското национално съзнание като Българският Великден. На този ден, при тържествената Великденска служба на българската общност в Цариград, Иларион Макариополски провъзгласява независимостта на Българската православна църква от Цариградската фанариотска патриаршия. Тази решителна стъпка на водачите на движението за независима българска православна църква предизвиква яростна реакция от страна на Цариградската патриаршия. Тя се обръща към Високата порта с искане Иларион Макариополски и всички, свързани с акцията от 3-ти април, да бъдат заточени.

Протестантските мисионери на Балканите с внимание и съчувствие следят усилията на българския народ за църковна независимост. През ноември 1860 д-р Елаяс Ригс неколкократно настоява пред американския пълномощен министър в Цариград Джеймс Уилямс да се застъпи пред Високата порта в защита на българската кауза. Посланик Уилямс поема ангажимент заедно със своя британски колега Хенри Бауър да предприемат общи действия в защита на Макариополски и българските православни водачи. Дейците на българското църковно православно движение от своя страна оценяват високо позицията на протестантските мисионери. Практически в онзи момент протестантите се явяват единственият външен фактор, симпатизиращ на българската кауза.

Към Евангелския съюз в Цариград е отправена молба за преговори с крайна цел присъединяването на Българската православна църква като самостоятелна част към Евангелския църковен съюз. Тодор Ст. Бурмов, Никола П. Тъпчилещов и д-р Захари Струмски са излъчени като представители на българското църковно-православно движение. От страна на мисионерите е излъчен комитет за преговорите  в състав д-р Мюлинген, п-р Сахаджян и д-р Е. Ригс. Двете страни изпитват истински симпатии помежду си. В отхвърлянето на фанариотското господство мисионерите припознават Реформаторски дух, а българите искрено ценят независимата и безкористна позиция на мисионерите. В резултат на преговорите е изготвен  меморандум, подписан от епископите и свещениците, както и от видни членове на българската православна църква, изпратен от Евангелския съюз  до посланиците на протестантските държави в Цариград: Великобритания, САЩ, Холандия, Швеция, Дания и Норвегия.

В неговите десет точки се описва историята на борбата за самостоятелна българска църква, обхвата и справедливостта на исканията за такава, като се призовава за неотложни общи действия в защита на една евентуална, новосъздадена българска независима църква, подслонена в Съюза на Евангелските църкви. За пореден път, както сочи развитието на историята на Балканите, съчувствието на протестантските мисионери се разминава с политическите стратегии на правителствата на изброените западни протестантски страни. Въпреки изказаните симпатии към българската църковна кауза, конкретни политически действия от страна на западните протестантски държави пред Високата порта през есента и зимата 1860 не са предприети.  Очевидно принципите на дипломатичност и невмешателство във вътрешнополитическите проблеми на една суверенна държава, не позволяват на протестантските страни да съучастват на стремежите за национална и църковна независимост в рамките на Османската империя чрез политически натиск.  Протестантските мисионери изпращат петицията си и до централния Евангелски съюз в Лондон, чието ръководство незабавно я публикува, а председателят му Колинг Ърдли изготвя изложение до Британския външен министър Джон Ръсел.  За съжаление и тези усилия на мисионерите остават без политически последствия. Междувременно натискът върху българските водачи на движението достига връхната си точка. На 24-02-1861 Цариградският патриарх Йоаким II свиква църковен събор, на който се отнема епископския сан на българските владици Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Веднага с този акт е отправено и искане дo султана за тяхното заточaване. И този път на страната на българските православни владици са само протестантските мисионери. На застъпничеството им за живота на Макариополски, Авксентий и Паисий откликват този път британският, пруският и датският посланици и заточaването на тримата православни владици временно е избегнато. Преговорите между българските православни дейци и протестантските мисионери навлизат от този момент в решителната си фаза. Политиката на Високата порта представлява де факто категоричен отказ от създаването на нов християнски “милет” (в Османската империя съществува така наречената “милетска система”, приравняваща народите с тяхното религиозно самоопределение), извън вече съществуващите в империята православен, католически и протестантски. Българските православни дейци са готови да сключат договор с Евангелският алианс, който да ги обяви за част от протестантския милет, като в този договор виждат един формален акт, обезпечаващ независимостта на Българската църква. Може би един феномен в протестантството като Англиканската евангелска църква, която запазва обрядност и е държавна, помага да се постигне обща визия. Други примери са били налице с институционализираните като държавни скандинавски лутерански църкви, при които известна обрядност също е налична. Протестантските мисионери на Балканите идват обаче преобладаващо от свободните  евангелски, методистки и конгрегационни (конгрешански/презвитериански) църкви. И държат при преговорите на основната формулировка в договора за съюза с православните църковни представители. В която изрично се казва, че “Светото Писание на Стария и Новия завет е единственото правило на вяра и дела”. С този параграф от договора де факто се изключват като средство за спасение ритуалите, допълнителните писания и предания, житията на светците и молитвеното застъпничество и посредничество на светци и Богородица. Българските православни водачи не се решават на такова окончателно изповядване единствено на авторитета на Светото Писание и съюзът не се сключва. В препятствие се превръща всъщност онова, което представлява фундаментът на протестантството, на културата и манталитета на протестантските страни – признаването и позоваването единствено на Библията като валиден авторитет – и от тук произходилите протестантска лична и социална етика и морал, двигателите на прогресивното обществено-политическо и икономическо развитие на Запад.

Борбата за независима българска православна църква продължава още десетилетие - до издаването на официален ферман за признаването й от Високата порта. Протестантските мисионери всъщност са били на прага на изключителен успех на своята дейност сред българите – формално целият български народ би станал част от протестантското вероизповедание, вероятно със своя църква, от типа на посочените вече англиканска евангелска или държавно-лутеранските евангелски скандинавски. А може би добра възможност, добро решение би представлявал просто един общ съюз от автономни църкви.

Очевидно е обаче, че само един номинален резултат, без еднозначното и единствено позоваване на авторитета на Светото Писание, не отговарял на ценностите на протестантските мисионери. Двете страни продължават да се отнасят с уважение една към друга, но православните представители също не са били готови да се решат на окончателната реформа – т.е. постигане не само на църковна независимост, а на истинска реформация в богословски и църковно-институционален аспект. Протестантските представители респектират, разбира се, в тази сложна ситуация традицията на българските християни. Евангелските църковни дейци виждат преди всичко изключителен смисъл в основните учения на протестантската реформаторска кауза за християнската вяра и живот, и не са готови да пренебрегнат посланието, на което били служители. От тук нататък обаче те не спират с подкрепата си, а усърдно продължават да подпомагат усилието на православните българи за независима църква, паралелно на мисионерската си грижата за отделните, обособили се вече и разрастващи се български протестантски общности и църкви.

Открит остава историческият въпрос и до днес - както пред протестантите в родината ни, така и пред прогресивните православни християни - с какво съдбата на българския народ, неговото национално, културно, икономическо и политическо развитие биха били различни през последните 145 години, ако през онези драматични събития православните църковни водачи бяха взели друго решение. Може би едно разумно решение днес за максимално сближаване и сътрудничество, за търсене в междуцърковен диалог на библейско-богословско общото и преодоляването на исторически възникналите разлики ще даде отговор за следващите 145 години. За църквите и обществото, за духовните, икономическите и политически процеси у нас. За българската Реформация.

home    top


© 2002 Още Инфо