15 ноември 2004 20:05

Апти Бисултанов:

Масхадов мечтаеше за победа с помощта на международната общност

Интервю на Даниела Горчева и Милен Радев с Апти Бисултанова*

Аслан Масхадов

е роден на 21 септември 1951 в Казахстан, където семейството му е депортирано през 1944. През 1957 се завръщат в Чечения.

Завършил е Тбилиското висше артилерийско училище и с отличие. След това . Ленинградската артилерийска академия. Служил е като офицер в Далечния Изток, в съветския контингент в Унгария и в Прибалтийския военен окръг. Като командир във Вилнюския гарнизон участва в превземането от съветските войски на телевизионната кула във Вилнюс през януари 1991. Разказва, че едва по-късно в Чечения разбрал

стремежа към независимост на литовците, които служели под негово командване. Напуска армията през 1992 като полковник и се завръща в Чечения.

От март 1994 е началник на Генералния щаб на Ичкерия (обявилата независимост Чеченска република). Ръководеше отбраната на президентския дворец при първата руска инвазия в края на 1994. Масхадов проведе операцията по превземането на Грозни през лятото на 1996. Водеше преговорите с ген. Лебед и подписа с него през август 1996 Хасавюртските мирни споразумения. През януари 1997 спечели президентските избори в Чечения, проведени под контрола на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, с близо 60 % от гласовете в реална конкуренция с други чеченски командири. На 12 май 1997 в Москва Борис Елцин и Аслан Масхадов подписаха мирен договор, което беше признаване де факто на независимостта на Чечения.

В периода между двете войни -1996-1999, Масхадов все повече се превръщаше в трагична фигура в опита си да стабилизира и обедини Чечения при международна изолация, опасност от нова руска интервенция и сблъсък с част от полевите командири. Той опита да се пребори с уахабитските центрове и да разгроми бандитските групи, които отвличаха хора за откуп и се смяташе, че са свързани с руските специални служби. Но напрежението между него и радикалните командири нарасна и се стигна до открита конфронтация. В опит да изземе някои от лозунгите на опозицията в началото на 1999 Масхадов въведе шериатско управление.

През лятото на 1999 отряд на Шамил Басаев нахлу в Дагестан, въпреки позицията на Масхадов, че Чечения не бива да се намесва в дагестанската криза. Масхадов осъди нахлуването на Басаев, но не предприе практически действия, за да му попречи. Това нахлуване по-късно стана един от поводите за втората руска инвазия в Чечения. Изоставен от Запада, притиснат между Русия и радикалното крило на чеченската съпротива, изключителният военен командир Масхадов, спечелил войната срещу руската армия, загуби битката за възстановяването на Чечения.

След превземането на столицата Грозни Масхадов премина в нелегалност и остана в Чечения, като оглави партизанската война. Той последователно осъждаше използването на терор срещу невинни. Предлагаше след приключване на военните действия да бъде създаден международен трибунал, който да разследва престъпленията, извършени и от двете страни. Многократно предупреждаваше, че продължаването на войната ще доведе до нарастване на тероризма и заявяваше, че конфликтът може да бъде разрешен само с преговори при международна намеса и гаранции.

Аслан Масхадов беше убит в село Толстой-Юрт в Чечения на 8 март 2005 при военна спецоперация на руските сили. Тялото му не беше върнато на неговите близки.

Масхадов осъди взимането на заложници в училището в Беслан и обеща на журналистката Анна Политковска да отиде на място и да съдейства за мирното разрешение. Политковска обаче беше отровена в самолета на път за Беслан.
Аслан Масхадов беше убит в село Толстой-Юрт в Чечения на 8 март 2005 при военна спецоперация на руските сили. Тялото му не беше върнато на неговите близки.

Жена му Кусама е учител, има дъщеря Фатима, син Анзор и двама внуци.

Апти Бисултанов

Снимки: © Милен Радев

е роден през 1959 в с. Гойчу, Чечения, - село с 5600 жители, което през март 2000 година бе унищожено от руските войски. При депортацията на чеченския народ, извършена от съветските власти през 1944, семейството му е изселено в Казахстан и се завръща в Чечения през 1957. Апти Бисултанов е филолог и е работил като редактор.

Апти Бисултанов е един от основните инициатори на чеченското движение за независимост и участва в организирането през 1990 на Чеченския национален конгрес. През 1994 осъжда руската военна интервенция в Чечения и сътрудничи на ръководството на чеченската съпротива. През 1999 е назначен от президента Аслан Масхадов за вицепремиер по социалните въпроси в правителството на Чеченска република Ичкерия. През 1999-2002 воюва в редиците на чеченската Съпротива и е един от нейните командири. Залавян е и е изтезаван от руските окпуатори. Освободен е по настояване на международния ПЕН. От пролетта на 2003 живее в Европа.

Апти Бисултанов е един от най-известните и обичани чеченски поети. Много от неговите стихове се превръщат в песни на чеченския народ. Носител на Националната поетична награда за 1992 за поемата си "В Хайбах написани". Автор е на книгите "Дом, плуг, огън", "Единствената песен", "Сянката на мълнията". През 2004 книгата "Сянката на мълнията" е издадена от австрийско издателство на немски и чеченскиМасхадов, полковник от Съветската армия, дойде в Чечения през 1993 година

Господин Бисултанов, бихте ли направили кратък портрет на президента Масхадов

- Аслан Масхадов е третият президент на Чечения, убит от руските служби през последните 9 години.

и, както се оказа, дойде завинаги. Дойде да живее тук, да се бори за свободата на Чечения и да загине за нея и нито веднъж да предаде повярвалия му чеченски народ, който го избра за свой президент. За петте години на тази чудовищна война Масхадов нито за миг не напусна страната си, остана на своя президентски пост дори когато беше тежко ранен. През 2000 година той състави завещание, в което призова най-близките си съратници да не го изнасят и на метър извън територията на Чечения, дори и в случай на най-тежко раняване.

Аслан Масхадов беше блестящ тактик и стратег, той издигна партизанската война на съвършено ново ниво. Аз съм убеден, че много от военните операции, разработени от него ще се изучават във военните академии.

Преди всичко обаче той бе човек, за когото думите Чест и Достойнство наистина имаха значение в този свят на преобърнатите ценности.

Добре го познавах, бяхме съратници. Познавах го като президент, като военачалник и като човек. Бях вицепремиер в неговото правителство, бях командир на специално военно подразделение на негово непосредствено подчинение. Виждал съм го и съм общувал с него в съвършено различни ситуации и мога да свидетелствам, че той никога не измени на висшите човешки ценности.

Искрен и беззащитен като дете пред цинизма на “реалната” политика, но мъжествен и непоколебим като скала по въпроса за свободата на чеченския народ, той винаги беше готов на разумен компромис, ненавиждаше войната и мечтаеше да осъществи най-заветната си операция – да победи тази война с помощта на международната общност. С тази си неосъществена мечта и загина.

Времето тепърва ще покаже, кой в действителност загуби тази битка – Масхадов, Русия или Западът, който така цинично го предаде. Загубиха я може би всички заедно. Възможно е, загубилите да сме всички ние, освен Масхадов.

Масхадов бе убеден привърженик на европейското развитие на чеченското общество и най-надеждният партньор на Запада не само в Чечения, но и в цял Кавказ.

И неговата мъченическа смърт, както и мъченическата съдба на целия чеченски народ, остават на съвестта на Запада, на съвестта, продадена срещу нефт и газ.

Още много пъти на Запад ще се обръщат към паметта на Аслан Масхадов, когато пожарът на войната, който вече се разгаря из целия Северен Кавказ, стане наистина катастрофален. А Масхадов предупреждаваше многократно за това.

Западът се намеси срещу режимите на талибаните в Афганистан след 11 септември и срещу режима на Садам в Ирак, намеси се срещу етническите чистки на Милошевич в Косово, но Тибет, Чечения са изоставени. Как да си обясним този двоен стандарт, нерешителността да бъде подкрепен Масуд срещу талибаните, отказът да бъде наричан Масхадов президент, борец за свободата на своя народ?

- Западът е също нееднозначен.

Съществува Европа, доволна в своята ситост, безволева и бояща се случайно да не наруши съня си чрез някое невнимателно движение. Не познавам нито един проблем, в чието решение Европа да е проявила принципност, воля или инициатива, в това число Балканите, Афганистан и Ирак, и още повече Чечения и Кавказ.

Съществува Америка – пасионарна* държава, която принуди Европа да се съгласи с нейните действия в споменатите региони. Америка диктува своята воля и това е очевидно за всички. Не познавам тайните на американската политика и не мога да знам техните по-нататъшни планове в Кавказ, но едно е ясно: засега те не считат чеченския проблем за толкова важен, та да форсират заради него неизбежен конфликт с Русия. Усеща се една своеобразна негласна договореност, че противостоенето ще преминава по Кавказкия хребет. Това е “техническата” страна на въпроса.

Според мен очевидните причини за неучастието на Запада в решаването на тамошната ситуация са:

а) малодушие пред ядрената мощ на Русия,

б) страх от материални загуби (факторът газ и нефт),

в) безразличие към съдбата на един мюсюлмански етнос. Макар че, третата причина дори и да отсъстваше,

Западът едва ли би предприел нещо повече, отколкото прави сега. Да бъдат признати Масхадов и чеченците като борци за свобода, означава да се признае пълната несъстоятелност на декларираните от същия Запад международни закони и ценности, като човешките права и свободи или демокрацията.

11 септември промени ли нещо за вас? Каква е природата на тероризма и една ли е?

- От 1 септември 1959 насам, т.е. от деня, в който съм роден, за мен почти нищо на този свят не се е променило. А за моя народ не се е променило нищо от няколко столетия насам… Няма нищо по-страшно от държавния тероризъм, на който е подложен моят народ в продължение на столетия. Руската държава превърна моята страна в един общ концлагер и погребална яма. И това се нарича «борба с тероризма».

В края на ХVІІІ век първият имам на Чечения и Кавказ Шейх Мансур попада ранен в руски плен и му устройват лицемерно съдилище. Ето как отговаря той на разпитите:

“Мирът ще настъпи веднага, когато руските войници спрат да сеят смърт по нашата земя. Оставаше ни само един изход – да се защитаваме. Много късно разбрахме, че преди да пристигне вашата армия сме живели като в Рая. Цялата моя вина и вината на моите съотечественици е в това, че браним дадения ни от Бога живот и своята земя… Какъв ценен пример за добри нрави може да даде страна, в която хора се продават и изтезават?”

Светът се е променял, сменяли са се управници и режими в Руската империя, но терорът и геноцидът над чеченския народ продължава до ден днешен.

През XIX век чеченският народ намалява петкратно.

През 1920 Асламбек Шерипов, описва ситуацията, настъпила след покоряването на Чечения от Русия:

“Властта тероризираше народа, а абреките (абрек - народен отмъстител, хайдутин - б.пр.) тероризираха властта”.

През 1913 година Зелимхан Харачоевски пише до тогавашната Руска Дума:

“…Би било голямо нравствено удовлетворение за мен, ако народните представители разберат, че аз не съм се родил абрек, не са се родили като абреки и моят баща, братя и другите ми приятели...”

Извинявам се за изобилието от цитати, но прекалено обилно се е ляла кръвта на моя народ от столетия и по друг начин не може да се разбере борбата на чеченския народ, за пореден път обявена за престъпна в угода на истинските престъпници.

Чудовищен акт на държавен тероризъм е например депортацията на целия чеченски народ през 1944 година в Сибир, по време, на която загива всеки втори.

През последните 10 години “демократична” Русия продължава политиката на терор, наследена от руските царе, от болшевиките и Сталин.

Масовите убийства, арестите, изтезанията и отвличането на заложници станаха всекидневна реалност в моята страна. Чеченците са лишени от всички права и на първо място от правото на живот.

Този тотален терор отгледа в Чечения поколения, които не познават друго освен смърт и разрушения.

Но всичко, което върши Русия в Чечения, се възприема от Запада като участие на Русия в антитерористеската коалиция.

Затова ми се ще да запитам западните лидери: кои са всъщност терористите?

Онези ли, които, след като са ги лишили от всичко - от минало, от настояще и от бъдеще, от всички близки и роднини, са принудени да поемат пътя на партизанската война, бранейки живота и свободата си и опитвайки се, поне на тази цена, да заставят Русия да спре насилието?

Или може би все пак онези, които разстрелват колони от бежанци, които масово отвличат заложници и после търгуват с труповете на изтезаваните до смърт хора, които по заповед на Върховния главнокомандващ пускат хиляди забранени бомби върху главите на жени и деца, затриват от лицето на земята цели градове и села?

Не знаят ли на Запад как вероломно бе убит експрезидентът на Чечения, поетът Зелимхан Яндарбиев, не знаят ли, че руската дипломатическа поща бе използвана за терористичен атентат?

Не видяха ли как подло бе убит президентът на Чеченската Република Ичкерия Аслан Масхадов?

Дали им е известно, че многочислени роднини на Масхадов - в това число старци, жени и деца - се намират в ръцете на руските палачи?

Знаят ли, че жената на новия чеченски президента Абдул-Халим Садулаев бе отвлечена и зверски убита?

Знаят ли на Запад, че бащата, майката, братът, жената и едногодишното бебе на вицепрезидента на Чечения Доку Умаров се намират като заложници в ръцете на окупаторите?

Разбира се, всичко знаят, но отговорът е само един - лицемерно мълчание.

Мълчанието на Запада го превръща в съучастник на истинските терористи, превръща го в съучастник на геноцида на чеченския народ, превръща го в помощник и покровител на Путин, който целият е окървавен в тази чудовищна война.

По един или друг начин сте имали сблъсък със съветската империя. Как гледате на тържествата за края на Втората световна война в Москва на 9 май тази година, когато лидерите на демократичните страни аплодираха участници в съветската интервенция в Афганистан, участници във войните в Чечения, червените знамена със сърп и чук, с лика на Ленин, който създаде концлагери много преди Хитлер?

- Моят баща е воювал в Съветската армия против фашизма и почина, когато аз бях на шест години от тежките рани, получени край Ленинград. За подвизите си във войната той беше награден от Съветския съюз с депортация в Сибир, по време на която от глад умират баща му и пет от децата, негови братя и сестри.

Войници от армията, чиято победа неотдавна честваха на Червения площад, през 1944 година взривяват дома на моите прадеди, за един час лишават моите близки и целия чеченски народ от всичко, и като добитък го подгонват към Сибир.

По време на изселването тази армия разстрелва хиляди хора, да не говорим за това, че в буквалния смисъл на думата бива разграбена цяла Чечения.

В същата година войници от армията-освободителка изгарят живи 700 души във високопланинското село Хайбах, между които 150 бременни жени.

В село Урус-Мартан войници от същата армии закопават живи в земята всички болни от районната болница - не по-малко от 100 души.

Примери за подобни «доблестни» дела на армията-победителка могат да се привеждат до безкрай …

Така и аз, поет, не служил в армията по принципни съображения, нямал до четирийсетгодишната си възраст абсолютно никаква представа за това, какво е оръжие, бях принуден да воювам против съветско-руската армия, унищожаваща моя народ и моята страна.

Тази съветско-руска армия превърна през 2000 година моето родно село Гойчу (Комсомолское) в прах и пепел, а след това цял месец ограбваше пепелищата, извозвайки оттам с цели колони военни машини остатъците от имуществото на жителите.

Войници от тази армия 10 дни са държали на снега на открито поле без храна и вода моята майка, 86-годишна болна вдовица на ветеран от същата тази най-велика победа над фашизма.

С танкове те са изравнили гробовете на моите покойни съселяни, в това число и гроба на баща ми, оценявайки с това за последен път заслугите му в постигането на тази победа.

Ето такива са моите отношения със съветско-руската армия.

Затова гледах с презрение всичко, което се случваше в Москва на тазгодишния 9 май.

Там липсваха само Ленин, Сталин и Хитлер. А Муамар Кадафи, впрочем, не беше ли там?

Виждаме след краха на идеологиите на насилието на XX век, едно използване на религията като идеология на ненавистта. Има ли опасност от сблъсък между религиите и цивилизациите, изградени върху тях?

- Не се съмнявам, че съвременните лидери могат да сблъскат, каквото си искат, с когото си искат, както и когато им се прииска. Още повече, че в света не останаха повече сдържащи механизми. Трагедията на съвременната епоха е там, че президентът на Америка и лидерът на Китай не се отличават съществено по своите ценности, а лидерите на водещите европейски държави са по-лицемерни дори от Путин.

Запомних само един президент, който успя да остане дисидент в съвременната политика – това бе Вацлав Хавел.

Какви са днес реалностите в Чечения? Как виждате отговорността на Запада към тях?

- Чечения, както вече казах по-горе, днес е безкраен концентрационен лагер и погребална яма.

Така че, ето, това е тя - степента на отговорност на Запада.

Г-н Бисултанов, вашите стихове се пеят в Чечения като песни. Чувството и поезията имат ли своето място и сила във времена на война?

- Колкото повече емоции, толкова по-малко цинизъм. Най-талантливите чеченски творци (поети, певци, живописци) воюваха на страната на съпротивата, бяха мои съратници в тази война. Някои от тях вече загинаха.

Сивотата и бездуховността успешно оцеляват при всяка катастрофа, а истинският талант е винаги на страната на свободата и справедливостта.

- - - - - -

* пасионарност - характерологична доминанта, необорим вътрешен стремеж към осъществяването на определена цел, въведен като понятие в етногенезиса от Лев Гумильов - б.пр.