Online от 1 юли 2002
Да познаваш Любо Данчев...
Преди няколко дни бях на опелото на Любо Данчев в църквата „Свети Георги”, Горни Лозен, вляво от автобусната спирка. Ходя на погребалните церемонии, поради важния факт, че те ни връщат понякога на земята, а по-често и под нея. За човек на повече от шейсет години, при изключително нездравословен начин на живот, това, че попът каканиже полуразбираемия си речетатив над някой, който не съм аз, си е чиста случайност, и не винаги щастлива. Освен това, има една изключително важна причина, поради която не приемам религиозната, светска и чисто човешка теза, че погребвайки някого, ние, живите, го изпращаме по неговия последен път...
Ето какво мисля аз:
През целия си живот ние посрещаме, изпращаме, съветваме, осъждаме, псуваме, обичаме, изобщо стреляме напосоки, създаваме и унищожаваме възможности и надежди, лъжем се и се мразим... и всичко до онзи момент, в който някой, в случая Любо Данчев, каже „Стоп! Финита ла комедия! Дойде време за истината!”. А истината срещу теб е много проста. Просто е дошло времето и тази душа да се слее с твоята. Дошло е време не да изпращаш, а да приемеш. Завинаги.
Първият, когото приех в душата си, е мой братовчед. Почина на трийсет и три години. Казва се Дончо. Приех го, не защото го познавам кой-знае колко - той е баща на Николай, с когото сме расли заедно, но просто човек не трябва да умира на тази възраст. Често си мисля за него...
После почина баща ми. Мнозина не го обичаха, не знам причините. Аз пък известно време се срамувах от него, защото другарката в училище го наричаше „частник”. Беше шивач. Разказа ми всички български народни приказки. Преди да тръгна на училище, и преди изобщо да се науча да чета, знаех наизуст с всички подробности и с пряката реч три книги - „Граф Монте Кристо”, „Парижката Света Богородица”, и, разбира се, - „Клетниците”. Той ми ги разказваше вечер преди заспиване... Никога никъде не съм го изпращал!
После почина майка ми. Никъде не съм я изпращал, дори не съм си го и помислял. Посрещнах и нея в душата си. Човешката душа е невероятно широка. А майка ми заема толкова мъничко място... Тя иска само да е при мен. Аз също искам... всички познаваме майките.
Не знам, дали си давате сметка, но всеки ден умират десетки, стотици, а понякога хиляди човеци. Ние не сме съпричастни към всички, както и не всички са съпричастни към тези, за които ни боли. Това е естествено. Може би количеството щастие, което може да понесе един човек да е неизмерима величина. Не така стои обаче въпросът с количеството нещастие, струпало се на глава от населението. В щастието си човек е хаотичен. В нещастието - избирателен. Защитна реакция.
Приех в себе си майката, бащата и братът на жена си. Нося в себе си Николай - мъж на сестра ми, сиреч мой зет, страхотен приятел, повече от брат. А аз имам трима братя и една сестра. Най-големият от нас - също Дончо, приех преди две години. Преди няколко месеца посрещнах Кинг. Преди няколко дни - Любо... Душата на човек може да е безкрайна, но сърцето много често не издържа...
Да познаваш Любо Данчев означава да се запознаеш със себе си. Което е най-трудната практическа задача за всеки човек. Всъщност единствената практическа задача, която Животът поставя на всеки един от нас - да се опознаем. Да се заобичаме или намразим. Да разберем кои сме, защо сме, докога сме, сме ли въобще?!
Защото истинският въпрос на въпросите не е „Да бъда, или да не бъда?”.
Истинският въпрос е ”Съм или не съм?”
Защото, ако не съм днес - няма как да бъда утре, нали така?
А Любо просто е!
За хора, които живеят в мен, никога не пиша и говоря в минало време.