15 Март 2007

Ромео и аз

Белчо Дончев

Понеже ми беше крайно интересно и още по-крайно неясно, а в известен смисъл и крайно страшничко - като как ще се осъществи практическата трансформация, не само моята, а на цял един народ, от балканец в европеец, та съм станал осторожен, зорък, на щрек, тоест внимателен от ранна утрин. По тази причина ставам от леглото безкрайно внимателно. Апропо, така ставам вече от няколко години и това няма нищо общо с Европа. Имам дископатия и както се казва, не питай евростарuло, питай дископатuло... Следват петнайсетина минути на обичайната игра със Съдбата. Няколко пъти съм губил. Веднъж, обличайки риза, останах с една опната надясно ръка няколко дни. Но това е нищо в сравнение със случая, когато се наведох да си вържа обувките и стоях в тази поза  две седмици...

Обаче днес всичко върви на шест. Жена ми, бюджетен служител, рано става, рано отива при бюджета, щото бюджетът е строг, но за сметка на това несправедлив. Слагам каишката на стария кокер шпаньол Ромео и правим ритуалната обиколка из квартала. Вече четиринадесета година. В началото аз водех Ромео, но с помъдряването – неговото, разбира се, той ме води. Веднъж сутрин и веднъж вечер.

Както винаги, още на входа Ромео ме финтира. Вдига крак на стената до стъргалката, аз се хващам, дърпам го и го поучавам за неколкохиляден път, че куче не бива да пикае пред входа си. Човек може, но човекът е животно неразумно, не е куче, кучето никога няма да изхвърли торбата си с боклук от балкона в така наречената зелена площ, кучето няма да се напие като свиня и да потроши входната си врата, щото не може да си намери ключа за нея, затова да не ми се прави на човек и да пикае там, където пикаят кучетата, а не хората. Ромео ме поглежда със съжаление и снизходителност и поема по маршрута. Както винаги, първо ми показва полузаровените, полуизгнили, дамски ботушки.

Аз живея в този квартал от трийсет и четири години. Ромео от четиринадесет. Ботушките от дванадесет. В началото си бяха едни нормално изхвърлени ботушки. Собственичката им ги е обичала, не ги е хвърлила вътре в кофите, а ги е оставила отстрани, та някоя по-бедна и от нея  жена да ги поноси още малко. Но ботушките са нямали късмет. Някой ги е погледнал, не са му харесали и ги е хвърлил небрежно на ничията територия, наричана в София неясно защо „зелена площ”. После дойдоха едни пияници да ни ремонтират парното и от тогава ботушките си стоят полузаровени в ничията земя.

Ромео естествено знае всички тези неща. Спира се, помирисва както всяка сутрин остатъците от ботушките, препикава ги, както се полага на едни остатъци и невъзмутимо за разлика от мен опъва каишката към следващия междуквартален обект. Ромео ми показва жалоните на своя живот! „Ето тази счупена клозетна чиния, обрасла с буренак, е от времето, когато бях на две години и три месеца, казва ми навярно той. Препикавал съм я около осем хиляди пъти и ако кучешкият Бог ми даде здраве, още ще я препикавам.” После ме завежда до стърчащия като поникнал изпод един камък счупен крак от евтин пластмасов стол - като тия в кръчмите без чалга. Завиваме на ъгъла и овлажняваме полуизгоряла буренясала автомобилна гума, свалена от обращение преди две петилетки. Спираме за малко до стоманобетоново изделие - нещо като буквата „Ш”, обаче тримерно, навярно останало от споменатите по-горе пияници или от неспоменати още по-големи и пресичаме улицата. Защото от другата страна с оглед отдръпването на осемнайсететажния съседен блок, набедената за зелена полумъртва площ е със значителна квадратура. Тук разходката е сред истински вернисаж на изхвърлен парачовешки инвентар. И в момента, в който търпеливо обяснявам на Ромео, че организираната човешка среда се състои от два елемента - блокове и междублокови пространства. В блоковете би трябвало да живеят хора. Между блоковете... на това място, както винаги, Ромео ми показва, че знае за междублоковите пространства далеч повече от мен като ме повлича към Дюшека.
Дюшекът стои не между, а направо под едни сключени над него храсталаци навярно от сътворението на света. Спомням си, че при едни свои добри летни месеци се беше сдобил дори с разкривена ръждясала креватна пружина от преди девети, но за кратко. Циганите я отнесоха за старо желязо минута и десет секунди след като я зърнаха. Около Дюшека винаги е гъчкано с предмети, говорещи за интензивен живот. Разкъсани кашони, пластмасови бутилки от бира в различен обемаж, празни по дефиниция. Опаковки от вафли. Пуловери, поли, палта последна употреба, тъжни бивши двестаграмки от водка „Флирт”…

Никога не съм виждал около и върху Дюшека презервативи, сутиени и хора... Ромео му отдава дължимото. Между Дюшека и раздутата Врата от неизвестна баня кокерът решава да си свърши и основната работа. Правя се, че не съм с него. Когато преди няколко години казаха, че собствениците на кучета следва да почистват след тях, излизах известно време с найлонови торбички, мъничка лопатка и разни аксесоари за събиране на кучешки акита. Дори два дни ги събирах, въпреки съчувствения в малка и подигравателен в много по-голяма степен поглед на Ромео. На третата сутрин, когато пак почиствах терена след песа, един комшия, минавайки край мен, попита ехидно: ”А тоалетна хартия що не си взел?”… И бях до тук.

В България ти се подиграват, когато вършиш нещо по правилата. Минаваме край скелети на столове от различен материал и епохи, руло стар мокет, слепена дограма с изпотрошени донякъде стъкла, скъсани главички, ръчички и очички от кукли, разглобен сешоар, платки от компютър, кутии от кока кола, опаковки от чипс, счупени умивалници, плот от кухненско обзавеждане с дупка за мивка, поредицата на „Жената днес” от шейсет и четвърта, употребявани найлонови торбички от всички размери и разцветки, и стигаме до бетоново струпило, изсипано от някой бетоновоз един Бог знае кога.

После се връщаме обратно. Потънали в мислите си...

Защо не можем и ние като Ромео - щом срещнем боклук, да го препикаваме и да продължаваме напред? А не да го избираме за депутат, да го правим кмет, президент, премиер или министър, да му даваме ордени, медии и социологически агенции, куфарчета с долари, които други боклуци са взели назаем от наше име, да им строим атомни електроцентрали и други боклучиви играчки. Защо не само позволяваме, но едва ли не молим някакви случайно минаващи Парвенюта* на всекидневието да опростачват, опропастяват и ограбват единствения ни живот? Защо....”, бих могъл еврооптимистично да се запитам аз.

Страх ме е да си помисля какво би могъл да се пита Ромео, водейки ме към къщи...

---
*Парвеню - забогатял некултурен човек, влязъл в по-висши среди на обществото, новобогаташ (Речник на чуждите думи в бълг.език, изд. БАН, 1982)