Online от 1 юли 2002
Краят на политиката
В края на 1989, когато рухването на комунистическата система в СССР и Източна Европа стана неизбежно, американският политолог от японски произход Франсиз Фукуяма публикува своя култов труд “Краят на историята”. Според Фукуяма краят на историята трябваше да настъпи поради това, че моделът на западния тип демокрация и свободният пазар са доказали своето превъзходство и остава само малко – народите и политиците да осъзнаят този фундаментален факт. И тогава историята каквато я познаваме – поле на схватки между идеологии, икономически модели и политически воли, просто ще изчезне. И ще се замени от нещо друго. Нещо като дълго прокламираната пълна и окончателна победа на комунизма, но с обратен знак. Защото според комунистите историята също трябваше да свърши с настъпването на комунизма.
Скоро след като Фукуяма разви сензационните си тези стана ясно, че историята не само няма да свърши, но че едва ли не тепърва започва. Просто беше изчезнала една от формите на комунизма – съветската. Но бяха останали, например, китайската и северно-корейската. Или, напоследък, венецуелската. И даже кубинската, макар че на нея вероятно скоро ще й се види краят. Краят на историята не настъпи, и няма да настъпи, не само защото след 1989 демокрацията успя да се наложи само в европейската част на бившата съветска империя, а някои от комунизмите си останаха, че и нови се нароиха. А и защото стана ясно (не че преди не се знаеше), че за един милиард мюсюлмани западният тип демокрация е нещо лошо и те няма да го допуснат. Нито в Саудитска Арабия, съюзник на САЩ, нито в размирен Ирак, нито, разбира се, в Иран.
Затова историята няма да свърши сега и в обозримото бъдеще. За Европа, обаче, дойде краят на политиката. На политиката, каквато я знаем поне от 60 години. На политиката като мръсна работа, но с ясно очертани идеи, противници и някакви елементи на почтеност. На политиката като сблъсък на лявото и дясното, колкото и условни и размити да са тези понятия.
Краят на политиката настъпи в Европа и естествено в България. До 2001, а донякъде и до 2005, българските избиратели можеха да се идентифицират с нещо или поне да си представят, че има “добри” и “лоши”, и че предпочитаните от тях партии и политици са от “добрите”. Днес е очевидно, че такова нещо няма. Няма леви и десни идеи, няма съответно леви и десни партии. Разделението между идеи и ценности по вертикала някак си се превърна в разделение по хоризонтала: между управляващи и народ, между мутро-политиците и обикновените хора, между “тях” и “ние”. В момента това ново разделение го усеща поне половината от народа. Ще бъде интересно какво ще стане, когато го усетят всички. И не само интересно, може и опасно да стане. И наистина, какво правителство ни управлява в момента? Ляво? Либерално? Турско? Мутантът засега изглежда устойчив. Ще видим докога.
Голямата лъжа, която уби класическата политика, не започва и не свършва в България. В продължение на десетки години в Австрия управляваше някаква абсурдна ляво-дясна голяма коалиция, която само си разменяше премиерите. Дълго австрийците не реагираха на наглата подмяна на народния вот. Докато Йорг Хайдер, губернаторът на австрийската провинция Каринтия, не реши да влезе в голямата политика и не разбута австрийската политическа хранилка със своята Партия на свободата. На Хйдер, обаче, скоро му намериха цаката и той пак си е губернатор на Каринтия. Формално Хайдер го накараха да се оттегли поради некоректно политическо поведение. Другата причина, истинската, е че той беше на крачка от това да разбие статуквото. А това вече не се прощава. И най-малкото не се допуска.
От 2005 Германия се управлява от не по-малко абсурдна дясно-лява коалиция. Щото германският народ бил решил така. Което е чиста лъжа, защото именно това нещо германският народ не е решавал. Поне през 2005.
Малко преди случката в Германия държавата Чехия четири години се управляваше от подобна коалиция, в очевидно противоречие с минимално допустимата доза морал. И с явно пренебрежение към волята на чешките избиратели. За пълнота ще отбележим, че подобни практики не са чужди и на южната ни съседка по Европейски съюз – Гърция.
Имаме ли право, на този фон, да се възмущаваме от хамелеонщината на българските политици? Имаме, защото политическият цинизъм в една богата страна все някак се понася, докато в бедната и раздирана от корупция България цинизмът е равен на мародерство.
И така, с класическата европейска политика е свършено. Засега и политиците, и избирателите в Европейския съюз не изглеждат много разтревожени от този факт. Но това спокойствие е измамно. Палежите в Париж и Страсбург, а и в някои немски градове показват, че проблемите не могат да се решат чрез замитане под килима. И че животът без визия (защото увеличеното плюскане и голият икономически растеж не са визия) и със само четиригодишен хоризонт, колкото е времето до следващите избори, не води до добро. А и не може.