Online от 1 юли 2002
Понякога не знаем дали се променяме
В., мъж на около 50 години, висок, слаб, леко прегърбен, със сини очи и бледо лице, бързо се изкачи по стълбите към апартамента си на предпоследния етаж. Асансьорът, както обикновено, беше повреден. Но за него стръмните стълби не бяха препятствие, защото харесваше физическите усилия.
Пристигна задъхан в антрето, остави чантата на масичката, отвори със замах вратата на хола и се хвърли на дивана. Веднага пусна уредбата си и я усили до допустимите за часа децибели. Винаги съжаляваше, че не живее в къща, за да пуска колкото иска високо музика. В. беше меломан, от години събираше музика. Музиката бе основна част от живота му и това не беше декларация. След работа се втурваше из любимите дебри на класиката или рока, които най-много обичаше.
В. презираше новата, неприятна вълна на масова музика, която заливаше страната му. Мнозинството от хората се предадоха на лесните ориенталски мелодии. Те можеха да бъдат харесвани, дори обичани без никакво усилие. Наричаха тази музика популярен фолк или чалга. В. се дразнеше, когато от съседите се разнасяше чалга, усилена от мощните уредби. Тази музика беше в противоречие с всичко, което В. обичаше. Считаше, че едва ли има нещо по-жалко и примитивно от пискливите звуци и празните текстове на чалгата.
От няколко седмици в апартамента във високия блок съвсем близо до него се появиха нови наематели. Изглежда, не бяха състоятелни – бащата се губеше някъде, навярно зает с тежък труд, а майката превиваше гръб по цял ден пред шевната машина. Шивашкият труд в страната бе непрестижен и завладян от чужди безмилостни фирми. Двамата имаха дете – слабо малко момче, което често седеше до прозореца и гледаше напрегнато пред себе си. Или така му се струваше на В.
Един горещ летен ден той излезе на балкона, протегна се и се загледа с усмивка към сивосинята планина, която изпълваше хоризонта. В. беше благодарен за тази гледка и често казваше, че никога няма да му омръзне. Сведе очи и на отсрещния балкон видя момчето на съседите, което седеше там, както обикновено. Приятелски му махна и извика:
"Здравей! Как си?"
Момчето обърна глава и го погледна безмълвно, втренчено, немигащо, въпреки че бляскавото юлско слънце светеше право в очите му.
В. си помисли с внезапна болка, че сигурно е страшно да гледаш в този жив огън.
И в следващия миг разбра каква е причината:
"Но той е сляп!" – прошепна и се хвана за железния парапет. Сетне се отпусна на стола.
"Добре съм, господине. Грея се на слънцето" – долетя отговорът на детето. И добави:
"Аз съм незрящ, затова рядко излизам навън. Мога ли да ви помоля за нещо?"
Въпросът бе плах, несигурен. В., който се колебаеше дали да не влезе вкъщи, отговори неохотно:
"Да, разбира се, малкия."
"Моля ви, опишете ми какво точно има пред мен!" Мъжът обърна глава към планината, погледна часовника си и рече:
"Има планина, но сега бързам и не мога подробно да ти я опиша."
И веднага съжали за думите си, защото на детското лице се изписа разочарование и сякаш тъга. В. не можа да определи това, тъй като очите на детето останаха тъмни и безизразни. Понечи да влезе в стаята, но без да разбира защо, не го направи, обърна се, облегна ръце на железните перила и рече:
"Ами добре, ще ти разкажа."
Изминаха около двадесет минути, през които В. разпалено описваше планината пред тях. Разказа за това, което вижда и не вижда. Описа на сляпото дете зелените хълмове, блеснали като изумруди в летен ден пред изморения пътник, острите, назъбени върхове, които мечтаеш да изкачиш, посивелите от скръб есенни полета, искрящите многоцветни поляни под снежните куполи. Момчето седеше безмълвно, постепенно бавна усмивка се появи на лицето му. В. продължаваше да говори и ръкомаха, вече без да гледа към планината.
"И всичко това ти си го видял. Как искам и аз да го видя!" – изведнъж възкликна детето.
В. млъкна, погледна надолу и бързо влезе в стаята си, защото почувства, че в гърлото му се надига буца.
В следващите седмици мъжът разказваше на детето за света около тях. Описа му вечно запътените някъде минувачи, шумните автобуси, изпускащи миризлив черен дим по пътищата, купищата боклуци около блока им, дори и цвета на бездомните кучета. Разказа му за зимните села, забулени в тайнствена, синя мъгла, за нощните улици, оградени от притихнали хора и сгради, за белите брегове и ленивото, теменужено море.
Между тях възникна неочаквана близост. Веднага след работа той излизаше навън и там, на отсрещния балкон, го очакваше детето. Чрез очите на застаряващия мъж момчето опознаваше света. Двамата, увиснали на стотици метри във въздуха, говореха за книги, филми, картини. В. му разказваше за работата си, за живота си - и обикновен, и интересен. Като на всеки друг.
Така измина лятото. Един ден В., който току-що се беше прибрал от работа, с неудоволствие се ослуша. С все по-засилващи се приливи отнякъде в апартамента му нахлуваше чалга. Насеченият, първобитен ритъм, примесен с мазни ориенталски напеви, постепенно се превърна в нетърпимо кресчендо. Крясъците и неравният вой на певачката изпълниха до пръсване малкото жилище. Ужасният, противен шум никога досега не бе дразнил толкова В.
"Що за наглост!" – изкрещя вбесен той. "Що за отвратителна, гнусна наглост!"
Отвори рязко вратата и излезе на балкона, за да избяга на въздух. И там, на едно ниво с него, високо над земята, видя малкия си приятел, който с леки подскоци, равномерно се поклащаше и извиваше ръце над главата си. Чалгата, която загърмя още по-силно, извираше точно от техния апартамент. На сляпото детско лице бе изписано небесно блаженство, по бузите му от мъртвите очи се стичаха щастливи сълзи. В съгласие с ритъма от гърлото на момчето се разнасяха глухи викове.
Светът за него беше завинаги в мрак, но той вече бе избрал своята музика.
В. се обърна и тихо затвори вратата. Седна машинално на дивана и се загледа без мисъл пред себе си:
"Е да, изборът е само негов. Звуците, музиката са единствената му връзка с живота, затова нямам право да го разубеждавам в нищо."
И тогава се случи нещо много странно. Кресливите подвиквания и ориенталските ритми вече не изглеждаха толкова отвратителни на В.
Някак спокойно си каза, че след като тази музика може да предизвиква такъв възторг и наслада в едно сляпо човешко създание, което живее само чрез звуците, може би тя, тази примитивна музика, има някаква стойност? И ако прави щастлив дори само един човек, защо тя да няма право на живот?
В този миг, без да съзнава, той се промени. Волята не беше негова, но той и това не знаеше. За него противният шум вече имаше значение. От човек, който мрази нещо, той се превърна в човек, който го приема.
Необикновени са пътеките на душата. Казват, че се променяме на всеки пет години. Ако това е вярно, на всеки пет години ние сме различни хора. Може би заради това на старите снимки се гледаме с почуда и си казваме с печал колко сме други.
И понякога не знаем дали се променяме.