11-01-2007

 

Online от 1 юли 2002

 

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

 

 

11 януари 2007

Защо Бог печели

Тимоти Самуел Шах и Моника Дъфи Тофт*

от новия брой на Media Times Review

Очаквайте Media Times Revew и на хартия със своя страница в новия седмичник "ОЩЕ"!

Предполагаше се, че когато глобализацията и свободата се разпространят достатъчно, религията ще загуби почва. Вместо това навсякъде по света тя процъфтява и нерядко решава кой ще спечели изборите. Това е само началото на божествената намеса. Демокрацията дава на хората глас, а те все повече искат да говорят за Бога.

След като “Хамас” спечели решителна победа на януарските избори в Палестина, техен поддръжник замени развяващото се над парламента национално знаме със смарагдовозеления флаг на “Хамас”, на който пише: “Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк.” Малцина във Вашингтон очакваха победата на религиозната партия. “Не познавам човек, който да не остана изненадан”, каза американският държавен секретар Кондолиза Райс. Последваха други изненади. Дни след като знамето на пророка се развя в Рамала, хиляди мюсюлмани започнаха бурна и понякога агресивна защита на неговата чест в градове, разположени на огромни разстояния един от друг – например Бейрут, Джакарта, Лондон и Ню Делхи. Разгневени от карикатурите на Мохамед, които първоначално бяха публикувани в Дания, ислямски групи, правителства и отделни граждани организираха демонстрации, бойкоти и нападения над посолства.

Гледани извън контекст, тези събития изглеждат като внезапни изблици на мюсюлманска ярост. Всъщност те са най-новите прояви на дълбоко подводно течение, което набира сила вече десетилетия и се разпростира далеч отвъд мюсюлманския свят. Световната политика е все по-силно белязана от нещо, което може да се нарече политика на пророците. Гласове, представящи се за носители на авторитет, идващ от висша сила, изпълват публичните пространства и печелят важни политически надпревари. Тези движения придобиват различни форми и използват най-различни средства. Но независимо дали бойното поле са демократичните избори или по-задкулисната борба за световното обществено мнение, религиозните групи са все по-конкурентноспособни. И в надпревара след надпревара, ако хората могат да избират между свещеното и светското, първото побеждава.

Господ преживява период на триумф. Доказателство за това бяха иранската революция от 1979, възходът на талибаните в Афганистан, възраждането на шиитите и религиозните конфликти в следвоенен Ирак, както и скорошната победа на “Хамас” в Палестина. Не всички гръмотевици обаче се пращат от Аллах. Борбата срещу Апартейда в Южна Африка през 80-те и началото на 90-те години бе стимулирана от видни християнски водачи като архиепископ Дезмънд Туту. Хиндуистките националисти в Индия изненадаха международната общност, когато през 1998 свалиха от власт управляващата партия и след това направиха опити с ядрени оръжия. Американските евангелисти продължават да изненадват американския външнополитически елит със своя активизъм и влияние по редица въпроси, като например религиозната свобода, секс трафика, Судан и СПИН в Африка. Евангелистите набират такава сила, че на президентските избори в САЩ през 2004 религията се оказа по-силен електорален признак от пола, възрастта или класата.

Разпространението на демокрацията не само не овладява мощта на войнстващите религиозни активисти, но и дори разширява периметъра на пророческите политически движения, повечето от които стават по-организирани, по-популярни и по-легитимни в рамките на демократическия процес, но и не по-малко агресивни. Демокрацията дава на хората по света сила на техния глас, а те искат да говорят за бога.

Божествена намеса

Нещата не са изглеждали винаги по този начин. През април 1966 списание “Тайм” публикува водеща статия под заглавие “Мъртъв ли е Бог?”. Задаването на този въпрос тогава си беше оправдано. Секуларизмът доминираше световната политика в средата на 60-те. Конвенционалната мъдрост, споделяна от множество интелектуални и политически елити, бе, че модернизацията неминуемо ще задуши виталността на религията. Но, ако 1966 бележи зенита на секуларната самоувереност, следващата отбелязва началото на края на тази глобална хегемония. През 1967 лидерът на светския арабски национализъм Гамал Абдел Насър претърпя унизителен разгром от израелската армия. Към края на 70-те години световната сцена е доминирана от иранския аятолах Хомейни, “отново родения” в християнството американски президент Джими Картър, от телевизионния евангелист Джери Фалуел и папа Йоан Павел II. Едно десетилетие по-късно размахващи броеници членове на профсъюза “Солидарност” в Полша и въоръжени с автомати “Калашников” муджахидини в Афганистан помогнаха да бъде разгромен атеистичният съветски комунизъм. Дванайсетина години по-късно 19 атентатори с вика “Аллах е велик” на уста промениха световната политика. Днес светският панарабизъм на Насър е отстъпил на миленистичния панислямизъм на иранския президент Махмуд Ахмединеджад, чийто религиозни тиради срещу Америка и Израел отекват в душите на милиони мюсюлмани – както сунити, така и шиити. “Все по-очевидно става, че хората по цял свят се събират около една пресечна точка – всемогъщия Бог”, заявява Ахмединеджад в неотдавнашно писмо до американския президент Буш.

Всъщност модерния свят се оказа гостоприемен за религиозните вярвания. А светът наистина е по-модерен: радва се на повече политически свободи, повече демокрация и по-голяма образованост, отколкото вероятно по което и да било друго време в историята. Според “Фрийдъм хаус” броят на “свободните” и “частично свободните” страни е скочил от 93 през 1975 до 147 през 2005. ЮНЕСКО пресмята, че между 1970 и 2000 нивото на грамотност сред възрастните се е удвоило в Африка на юг от Сахара, в арабските страни и в Южна и Западна Азия. Средният дял на хората в развиващите се страни, живеещи с по-малко от долар на ден, паднал от 28% на 22% между 1990 и 2002  според статистиката на Световната банка.

Можем да предположим, че ако хората са по-заможни, по-образовани и се радват на повече политически свободи, те ще стават и все по-атеистични. Това обаче не е така. Всъщност в периода на най-голяма интензивност на икономиката и политическата модернизация – последните 30-40 години, се наблюдава скок в жизнеспособността на религиите по целия свят. Най-големите религии се разрастват с темпове, които надхвърлят растежа на световното население. Вземете двете най-големи християнски вероизповедания – католицизма и протестантството, заедно с двете най-големи нехристиянски религии – исляма и хиндуизма. Според “Световната християнска енциклопедия” през 2000  по-голям дял от населението на света изповядва тези религии, отколкото столетие по-рано. В началото на XX век католиците, протестантите, мюсюлманите и хиндуистите съставляват малко над 50% от населението на света. В началото на XXI век почти 64% принадлежат към тези 4 религиозни групи, като техният дял може да достигне 70% до 2025 . Световната анкета за ценностите, която обхваща 85% от населението на света, потвърждава нарастващата жизненост на религията. Според учените Роналд Ингълхард и Пипа Норис “в момента в света като цяло има повече хора с традиционни религиозни убеждения, отколкото когато и да било в миналото и те са нарастващ дял от световното население”.

Религиозните вярвания по света не само имат по-голямо разпространение, но и се отличават с все повече отдаденост. Страните с най-голямо и най-бързо растящо население, включително САЩ, преживяват подчертано засилване на религиозността. В Бразилия, Китай, Нигерия, Русия, Южна Африка и САЩ между 1990 и 2001  религията е станала много по-жизнена. Проведени от Times Mirror Center и Pew Research Center изследвания за периода 1987-1997 показват увеличение с 10% или повече в дела на американците, които “са убедени категорично”, че Бог съществува, че ще трябва да отговарят за греховете си пред него, че Бог твори чудеса и че молитвата е важна част от тяхното ежедневие. Дори в Европа иначе крепост на атеизма, се наблюдава изненадващо засилване на религиозните вярвания.

Завръщането на Бога в немалка степен се дължи на глобалната експанзия на свободата. Благодарение на третата вълна на демократизация между средата на 70-те и началото на 90-те години на XX век, както и на по-малки вълни на освобождаване оттогава насам, хората в редица страни получават право на обществена изява по начин, немислим през 50-те или 60-те години. При упражняването на новите политически свободи се очертава следният модел: в страна след страна политически овластените групи започват да оспорват светските ограничения, наложени от първото поколение лидери модернизатори след получаването на национална независимост. В много случаи, както беше и в комунистическите страни, прокрустовото ложе на атеизма е наложено единствено чрез насилие; а в други случаи, като например в Турция на Кемал Ататюрк, Индия на Джавахарлал Неру и Египет на Насър, секуларизмът запазва своята легитимност, тъй като елитите го смятат за основа на националния интегритет или модернизацията, или просто поради харизмата на бащите основатели в тези страни. В Латинска Америка местните диктатури, понякога със съучастничеството на католическата църква, налагат мерки, които рязко да ограничат влиянието на местните религиозни групи, особено ако принадлежат към т.нар. теология на освобождението и протестантските секти.

Либерализирането на политическия живот в страни като Индия, Мексико, Нигерия, Турция и Индонезия в края на 90-те години води до драматично засилване на религията върху политиката. Дори и в САЩ евангелистите упражняват нарастващо влияние върху Републиканската партия през 80-те и 90-те години, отчасти защото процесът на номинирането на президента зависи повече от общите първични избори и по-малко от решенията на традиционните партийни лидери. Там, където политическите системи отразяват ценностите на населението, те обикновено показват наличието на силна религиозна вяра.

Много наблюдатели са склонни прибързано да изобличат навлизането на религията в политиката като дело на елитите, манипулиращи свещенни символи с цел мобилизиране на масите. Всъщност бракът на религията с политиката често се приветства, дори се изисква, от хората по цял свят. В едно изследване на религиозните схващания в света, извършено през 2002 в рамките на проекта Pew Global Attitudes, 91% от анкетираните нигерийци и 76% от анкетираните бангладешци споделят, че религиозните лидери трябва да участват по-непосредствено в политиката. Изследване от юни 2004  в шест страни отчита, че повечето анкетирани араби желаят духовенството да играе по-значима роля в политиката. Според същото изследване преобладаващата част от населението на Мароко, Саудитска Арабия, Йордания и Обединените арабски емирства посочват исляма като своя основна идентичност, по-силна от националността. Разгромът на квазисветската баасистка диктатура в Ирак освободи религиозните и етническите общности и даде възможност на исляма да играе доминираща роля в политическия живот на страната, включително в наскоро приетата й конституция. С оттеглянето на левите и десните кандидатури в Латинска Америка и разширяването на демократизацията евангелистите се превръщат във влиятелен електорален блок в редица страни, в това число Бразилия, Гватемала и Никарагуа.

Новата правоверност

Без изобщо да изличи религията от лицето на света, модернизацията ражда нова генерация от обиграни и отворени към технологиите религиозни движения, включително евангелисткото протестантство в Америка, “Хиндутва” в Индия, салафитския и уахабитския ислям в Близкия изток, петдесетничеството в Африка и Латинска Америка, както и “Опус деи” и харизматичното движение в католическата църква. На-динамичната религиозност днес е не толкова “старовремската религия” – тя е по-скоро радикална, модерна и консервативна. Религиозният разцвет се дължи не толкова на връщане към религиозната правоверност, колкото на експлозия не неоортодоксалисти.

Общ знаменател в различните видове нова правоверност е създаването на интелигентни и политически способни организации. Тези модерни организации ефективно използват специализирани институции, както и най-съвременни технологии, за да набират нови членове и да засилват връзките между съществуващите, да осигуряват социална защита и да налагат своята програма в общественото пространство. Основаната през 1964 “Вишва хинду паришат”, чийто символ е тъмножълтият цвят на шафрана, шафранизира големи части от Индия посредством своя религиозен и социален активизъм, като поставя основите на изборните успехи на партията “Бхаратия джаната” през 90-те години. Подобни групи в ислямския свят са “Ислямското братство” в Египет и Йордания, “Хамас” в палестинските територии, “Хизбула” в Ливан и “Нахдлатул Улама” в Индонезия. В Бразилия петдесетниците организират своя собствена политическа фракция, съставляваща 10% от членовете на Конгреса. Религиозните общности развиват и забележителен международен потенциал, търсейки съдействие от чужди правителства и международни организации, които симпатизират на тяхната клауза.

Днес новата правоверност може ефективно да използва инструментите на модерния свят, но доколко е съвместима тя със съвременната демокрация? Религиозните радикали могат в крайна сметка да заобикалят демокрацията, като вземат властта и след това изключат неверниците от нейното упражняване. По същия начин опасно политизираната религия може да подплати граждански конфликт. От 2000 насам 43% от гражданските войни са религиозни (през 40-те и 50-те години само четвърт от тях са били религиозно вдъхновени). Екстремистката религиозна идеология е, разбира се, и основната мотивация при повечето трансгранични терористични нападения.

Но досието на религията не е изцяло отрицателно. Тя мобилизира милиони хора да се противопоставят на авторитарните режими, освещава демократични преходи, поддържа човешките права и намалява човешкото страдание. През XX век религиозните движения подпомагат да се сложи край на колониалната власт и да се установят демократични режими в Латинска Америка, Източна Европа, Африка на юг от Сахара, в Азия. След Втория ватикански събор (1962-1965) католическата църква играе основна роля при противопоставянето на авторитарните режими и легитимирането на надеждите за демокрация на много хора.

Днешните религиозни движения обаче едва ли са толкова успешни в трайното налагане на граждански свободи. Високо централизираният и организиран характер на католицизма го направи ефективен конкурент на държавата, като неговата институционална традиция му помогна да се адаптира към демократичната политика. Обратното на това, ислямът и петдесетничеството не са централизирани под едно общо ръководство или доктрина, за да могат да реагират адекватно на бързо изменящите се социални или политически обстоятелства. Местните религиозни авторитети често са изправени пред изкушението да се радикализират като компенсация на слабата си позиция в сравнение с държавата или да се противопоставят на по-утвърдени политически фигури. Траекторията, измината от младия религиозен деятел Муктада ас Садр в следвоенен Ирак, не е нещо необичайно. Липсата на по-високопоставена власт от религиозните елити може да обясни защо повечето от религиозните граждански войни от 1940  насам – 34 от 42 – са свързани с исляма, като девет от тях противопоставят едни мюсюлмани на други мюсюлмани. Няма нужда да гледаме по-далеч от Ирак днес, за да видим как религиозните власти успешно се противопоставят на силите на секуларизма, но също така се конкурират чрез насилие. Дори и в стабилна демокрация като Индия политическата траектория на хиндуисткия национализъм показва как демократичните институции невинаги са в състояние да обуздаят тези инстинкти: при всички случаи, в които радикалните хиндуистки националисти са разполагали с подходящо съотношение на възможности и мотивация, те са използвали религиозното насилие, за да печелят избори, както това стана особен драматизъм в щата Гуджарат.

Убеждението, че огнищата на политизирана религия са временни отклонения от пътя към секуларизация, звучеше достоверно през 1976, 1986 или дори 1996. Днес то вече не изглежда приемливо. Секуларизмът е все по-нестабилен като система за обяснение и предсказване на курса в глобалната политика. В нея печели Господ. А модернизацията, демократизацията и глобализацията засега само го правят по-силен.

- - - - - -

* Тимоти Самуел Шах е старши сътрудник по религиозни и международни въпроси в Pew Forum on Religion & Public Life. Моника Дъфи Тофт е доцент по публична политика в John F. Kennedy School of Government и помощник-директор в John M. Olin Institute for Strategic Studies в Harvard University.

Статията е публикувана за първи път на български във Foreign Policy - България, август/септември 2006

home    top


© 2002 Още Инфо