Не можем да подминем този въпрос – „България – Далечният Изток на Европа” – това заглавие провокира читатели, историци и критици – и въздейства двузначно, негативно. Защо избрахте именно него? - Може би намерението ми е да провокирам. Днешна България е била 500 години под турско владичество. Влиянията на онова време все още се усещат в страната. И, разбира се, България стои географски, териториално на „границата на Ориента”. Много германци, които са живели в България, възприемат страната като ориенталска, каквото и да влага всеки за себе си в това. Между другото, аз не влагам нищо негативно в понятието

„Далечен Изток”.  Непринуденост и импровизация характеризират живота в България и са част от нейния чар.

Успяхте ли да изградите за себе си един комплексен образ за България преди и след 1944?

- България е държава с велика култура, с множество съвременни, начетени и мили хора. Колко тясно е била свързана в историята си с Германия, знаят малцина или само експерти в днешна Германия. Целта на моята книга е да възбуди итнерес и любопитство към България. И да даде на вече интересуващи се за България германци информация, която не познават.

Изследователската ви работа в България не беше лека, на какво се дължи това?

- По принцип работя задълбочено и това изисква своето време. За тази книга изследвах интензивно архивите в Германия една година. Следваха дълги пътувания и изследвания в българските архиви. За мен беше важно да си изградя представа на място за миналото и настоящето на България, да опозная страната и жителите й. И тази картина беше силно положителна, що се отнася до старата култура и днешните български граждани. Големи проблеми имах само с инстанциите, но и там попадах на изключително мили хора, които ми помагаха при работата. Най-големите проблеми бяха на правителствено ниво – там стоях при изследванията ми пред заключени врати.

Анализирате прецизно процесите и типично българските феномени на комунистическата диктатура. Какво отличава режима у нас в сравнение с другите комунистически страни – по време на Сталинизма и Живковизма? 

- Комунизмът в България е кървава система. Превратът и налагането на комунистическата диктатура протичат по-брутално отколкото в други страни в Европа. В България се разчистват „стари сметки” по особено жесток начин. Загиват хиляди абсолютно невинни хора. При това Георги Димитров не носи сам отговорността -  напр. Червенков, Югов и всички от кръга им са само някои от имената, които могат да се споменат.

Живковият режим се отличава със специфичността на управление на клана на фамилията Живков и приближението му. Можем да го наречем управление на едноличен владетел, на късносредновековен тиран, който в архаичен модел на управление елиминира всички в обкръжнеието си, които му се сторят опасни или изпаднат в немилост. Мога да сравня тогавашния комунистически модел на диктатура със севернокорейския днес. Разбира се, развит в неазиатски условия. Северна Корея, например, е аналогично на България брутално комунизирана, откъсната от корените на историята си след Втората световна война и след Корейската война от СССР и Китай - с всички последици на сталинистката идеология и практика.

Разбира се, ние всички сме деца на своето време, да се прави сравнение изисква задълбочено изследване на каузалността и особеностите на всеки режим в съответните исторически условия. Интересен е паралелът с династиите – Живков също има своите проблеми в клана си, избира дъщеря си за свой наследник. Вероятно самоубийството на Людмила Живкова е бил голям удар за диктатора. Интересно беше за мен да констатирам, че неговата дъщеря се радва и днес на особен респект в широки прослойки.

Комунистическите концентрационни лагери в България и българската система на Държавна сигурност – къде са аналозите със структурит в останалите страни от комунистическия блок и къде се различават?

- Същата лагерна система съществува в СССР по време на Сталинизма. След Втората световна война в завзетите от Червената армия държави, напр. ГДР, се изграждат подобни лагерни мрежи. Но те не просъществуват дълго. В България, за разлика, лагерната мрежа се развива и просъществува много дълго. Няма специални екзекуционни лагери – масовите убийства в България не се извършват в специални екзекуционни лагери какъвто е Куропати край Минск, например. Но концентрационните лагери, лагерите за наказателен труд изпълняват и тази цел – да се елиминират хора, врагове на режима или случайно попаднали  в тях. При тежките условия на труд и следствие на насилието над затворниците измира огромно число български граждани, затворени за превъзпитание в българския ГУЛаг.

Погрешно е да се смята, че там са затваряни „асоциални” лица. 15 години след налагането на комунизма достатъчна причина да бъдеш завлечен в неизвестност и се озовеш в трудовопоправителен лагер е облеклото (къси поли, джинси), прическата (символ на западен уклон) или музиката и книгите, с които те открият. Българската държавна сигурност държи в ръцете си държавата. Всъщност тази структура се радва на особени привилегии. Тя е като октопод, който достига с изнудване, подслушване и своеобразни механизми за манипулация много по-широки прослойки от населението, има по-развити механизми в това отношение от ЩАЗИ. Българските комунисти не пропускат нищо, за да се докажат пред Големия си брат в Кремъл – те са по-бързи, по-батални във всяко отношение. Не случайно КГБ предпочита да работи с ДС.

Срещнахте ли една реформирана България през 2001, когато посетихте за първи път страната като изследовател?

- Изглеждаше по-скоро сякаш промяната е настъпила не през 1989, а едва по време на управлението на ОДС, осем години по-късно от останалите източноевропейски държави. Разбира се, през 1989 промените са въведени от висшите функционери на БКП и то с цел да се свали Живков от власт. Този факт може да се интерпертира по-скоро като тайна операция, бягство напред в бъдещето за наследниците на БКП, за семейните им кланове – и тук откривам асоциации с аферата Волфганг Шнур в ГДР.

Дойдох в една държава, в която във всички области имаше някакви тайни, но нямаше книги със състоятелна информация, които да позволят разбиране за държавата и хората. Жаждата да науча повече за България  ме подтикна да започна с изследванията ми. По-късно научих, че след 1944 в комунистическа България е унищожена изцяло историята ви, а след това и преформулирана, фалшифицирана. Този факт ме направи още по-любопитен. От друга страна исках да разбера, какви следи са оставили германците, живели в страната ви, каква България са преживяли те. Беше изключително изживяване да изчитам стотици стари писма, в които се натъкнах на аналогични комуникационни проблеми между българи и германци, между дургото, каквито и днес съществуват на моменти в диалога между двете съвременни култури.

Старата система запазва все още властови позиции в различни области чрез различни методи. През последните 5 години се наблюдаваше интензивно реставриране и интегриране на стари политически актьори и протагонисти на семейните комунистически кланове обратно в обществото. Комунистическата аристокрация, с различните й структурни особености и йерархия, се позиционира окончатлено в европейския модел на България.

Опасно ли е това явление, което изглежда необратимо - и доколко това статукво ще въздейства на ервопейското бъдеще на България? Или тези стари-нови актьори в политика и "кланова" икономика ще се приспособят, за да запазят статуса си и ще останат неразделна част от българския капитализъм?

Много точно назовавате нещата – вие сама ми давате отговора. Клановата икономика – едно много уместно понятие – е наистина основен проблем в България. Принципът на удовлетворяване и протектиране на „наши хора” е силно развит в тези структури. И той се среща из всички нива на обществения, икономически, политически и дори академичен живот – от Софийския университет до което и да е министерство или до службите за градоустройство и комунални услуги, примерно. Това прави невъзможнна конкуренцията на пазара, намалява качество на услугите и стоките. В административен, обществен и икономически аспект в България се онаследяват позиции, не се печелят при равнопоставени условия между равноправни конкуренти. В това отношение наследниците или елитът на комунистическите и комсомолски организации и семейни кланове са в преимуществена позиция.

Това статукво се отразява зле и на политическата култура. Ненаказването на нито едно престъпление на реалния социализъм оставя впечатление за положителности и ненаказуемост на комунистическата система. Демокрацията в България е всъщност един вакуум. Който се появи след срутването на системата и няма с какво да се запълни. Тепърва ще се изучава демократичната традиция, ще се преосмислят и прилагат модели на практика. Поради тази причина политическата образованост и култура е от основно значение. Възпитание в демократичност.

В България програми в тази насока се провалят, тъй като хората, включително от демократичните партии са някак си прекалено горди да приемат опита от чужденци. С това се пропускат според мен големи шансове. Да вземем например мъжете и жените, които работят в държавната администрация. Те щяха да научат, че държавата, служители на която са, не е магазин за самообслужване. А че демократичните структури, вкл. администрацията иамт за цел да служат на гражданите и това е единственият им ангажимент, единствената им задача. Корупция и рецесия в администрацията са не нещо абстрактно неправилно, а по принцип нещо абсолютно чуждо на модела на една развита демокрация.

Българската мафия – в книгата си разглеждате и нея под лупа. Къде са корените й, какъв е генезисът й, кои са лицата на балканските Горгони? Какви възможности има за борба срещу организираната престъпност в ЕС? От помощ ли ще бъдат опитът и примерите с италианските системи на неаполитанската и сицилианска мафии?

Това е една много комплексна тема, с множество трудни въпроси. Корените и генезисът на мафиотските организации са в народната република, в България преди 1989. Бандите за организирана контрабада на автомобили съществуват цели 20 години  със съгласието на Живков, например. Същото се отнася до наркотрафика и проституцията. Прави впечатление, че много от българските глави на мафията са били служители на МВР и ДС преди 1990/91. Също отличителен белег представляват структурите от състезатели и спортисти в мафиотските организации. Сравнение между българската мафия и руската е също удачно. Лично аз се надявам на силна политическа воля в ЕС относно борбата срещу организираната престъпност в България.

Старата система на Държавна сигурност пази своите тайни добре. Разбира се, сега имаме новия закон за архивите на службите, който позволява относително широк достъп до документите, но въпреки това този закон не е желаният от българската демократична общественост и от ЕС.  Той спира пътя до главни фигури и отговорни лица на ДС, които и по време на прехода, а и днес заемат политически и дипломатически постове.

А разлика, само седмици преди да се приеме българският закон, в Германия се разшири  достъпът до архивите на ЩАЗИ. Какво имат да учат още българските парламентаристи? Ще остане ли ЕС задоволен от настоящия български закон?

- По отношение на бивши работници на службите за сигурност в бившата ГДР е възможно да се получат данни и през официалните страници в интернет на съответната служба за работа с архивите на ЩАЗИ.  Съществуват дори публикувани листи с каталожни номера на документите, по азбучен ред и т.н. Достъпът е широк. Както сама знаете, той е широк за изследователи,  жертви, граждани. Понастоящем подобна прозрачост в България е немислима. Българските документи трябва да станат напълно достъпни. Няма да бъде възможно България да се демократизира и интегрира в ЕС, докато престъпления се замитат под килима, а престъпници остават не само ненаказани, но заемат и актуални постове в политика, икономика, дипломатически среди. Това, от което се нуждае България, е една независима служба, подобно немската. Разбира се, с новата ситуация в ЕС рамковите условия се променят, но България е тази, която трябва да покаже, че има волята за реформи. Тук е от особено значение как се занимават с този проблем опозицията, гражданските организации и свободните медии.  

Вие сте социалдемократ, от дълги години сте член на ГСДП и като политолог се занимавате интензивно с историята, проблемите и програмите на работническото движение. Като партиен изследовател как преценявате Българската Социалистическа Пария – преименуваната пряка  наследница на тоталитарната Българска Комунистическа Партия?

- До днес БСП не е провела сериозна рефлексия над миналото си. 17 години вече не е поета отговорността отстрана на БСП за престъпленията на комунизма и комунистическата партия. БСП се дистанцира от тоталитарното минало, за да се оневини. Структурно и идеологически тя е неразделена от него – старите кадри са в нея, старите идеологеми съществуват.

Няма работа над миналото, няма извинение към българския народ, няма извадени на светло престъпления. Няма осъждане от БСП на тоталитарния режим. И няма компенсации за жертвите, съд за престъпниците. Аз бях шокиран, когато научих за приемането на БСП в социалистическия интернационал – в БСП стоят и днес необезпокоявано мъже и жени, служили с пълно съзнание на диктатурата на комунизма, стари живковисти или тогава по-млади функционери, протежета на клановете в йерархията. Да не говорим за децата на номенклатурата, вкл. децата на Живковия клан и тези на комунистическата дипломация по време на Студената война. Днес те се представят за реформаторите на тези среди. Но не са. Те пренасят своите послания и на запад. Когато чета, че в София имало социално-либерално правителство всичко в мен се бунтува – това е възможно най-голямата трагедия – размиването, фалшифицирането на понятия и категории.  Чета как описва един Анжел Вагенщайн, например, битието в България преди и след 1944 – това е страшно – ресоциалистическа фразеология, която обаче се налага и на Запад – защото лобитата на тези хора са силни – те не са се променили, те само запазват с всички средства позициите си при нови условия.

Защо бяха изоставени автентичните, старите български социалдемократи от европейските социалдемократи след 1989? За сметка на това европейски социалдемократи сключиха своеобразен пакт за подкрепа и реформиране на БКП и така легитимираха всъщност българските комунисти, чрез програми и фондове за политическо образование, например на  фондация „Фридрих Еберт”?

За разлика от вас, аз съм на мнение, че фондация „Фридрих Еберт” свърши въпреки всичко добра работа в България. Трябва да имате предвид, че и при подкрепата на БСП функционерите в БСП се пазеха и не позволяваха голяма намеса на фондациите във вътрешнопартийните им работи, специално на „Фридрих Еберт”. Другояче казано – БСП взима парите по програмите и се отказва от добрите съвети и модели на фондацията. Да се демократизира една подобна партия като бившата комунистическа е труден процес и ще отнеме още дълги години.

Въпреки неуспеха, считам за принципно правилно решението да се реформира бившата държавна тоталитарна комунистическа партия в модерна социалдемократична. Старите социалдемократи не бяха консолидирани. Това наложи решението. Моето лично желание е в бъдеще фондация „Фридрих Еберт” да протектира повече граждански проекти. И да изпрати в България свои служители, които да имат способността да анализират бързо и конструктивно действителността в политическата обстановка и в БСП. Да се запознаят и осветят биографиите на политическите актьори в социалистическите среди в новия член на ЕС. Надявам се и в това отношение моята книга да е полезна.

Какво успяхте да научите за убитите източногермански граждани по българските комунистически граници? Труден ли е изследователският път до множеството анонимни жертви? Кои са те, ще излязат ли от анонимност в следващата ви книга - „Смърт в България”?

Цел на изследователската ми работа е да дам  на жертвите конкретни лица, да им позволя да излязат от забвение и анонимност. Аналогично изследване трябва да се направи, разбира се, и за българските жертви – за съжаление такова няма и до днес. Втората ми книга „Смърт в България” ще съдържа голяма фотодокументация. Що се отнася до българските жертви, които загиват също на границите на НРБ – преобладават както при източногерманците млади хора. Непълнолетни, дори деца.

Често бегълците са двойки и млади семейства. Нормални хора – млади служители, студнети, учащи. Чието единствено престъпление се състои в това, че не желаят да живеят затворени в кафеза на тоталитаризма. Ще разкажа историите им, ще им дам и думата – чрез писмата им, спомените на близките и приятелите им. Това е трудна изследователска работа, емоционално силно изтощаваща. Надявам се и за вбъдеще да получавам подкрепата на фондация „Херти” в това начинание.

Допълнително в предстоящата книга ще дам думата на оцелели бегълци да споделят своите истории, да свидетелстват за всичко преживяно - за репресиите и причиненото им от българските комунистически служби и гранични войски, от чиито гаври и последици страдат и до днес. Немски бегълци ще разкажат как са успели да избягат въпреки всичко на запад. Силно се надявам да се свържат български очевидци, свидетели с мен – гарантирам им пълна дискретност и сигурност за самоличността им.

Къде срещнахте проблеми при изследователската ви работа? Различаваше ли се работата ви с архивите на Щази и ДС?

Със съжаление трябва да призная, че в България все още съществува страх, атмосфера на несигурност владее широки прослойки, що се отнася до разкриването на престъпленията на комунизма. От официални места не се дава нужната информация. По високите етажи на институциите се мълчи – сблъсках се с бетонни стени мълчание. А обикновените хора из граничните райони се страхуват да говорят и днес за онова време. Преди една година успях чрез бивш министър да се свържа с вътрешния ви министър. Румен Петков получи от мен по свое собствено желание имената на всички до тогава известни ми убити източногерманци в България. Трябваше да ми бъде разрешен безпроблемен и пълен достъп до архивите и документацията за тези хора. И до днес не съм получил и един документ. Междувременно подозирам, че листата с имената и началните данни на жертвите е използвана за укриване на документите, засягащи казусите им. Но следите не могат да се скрият дълго – следи остават винаги. В Германия работя отдавна в тясно и интензивно сътрудничество със службата за архивите на Щази. Там съществуват много запазени документации за българската ДС.  Миналото и престъпленията не могат да се изтрият. Не помага и фалшивият патриотизъм, с който българсктие служби и дори мин.-председателят г-н Станишев се опитват да оневинят работата и функцията на ДС в комунистическата диктатура.

Работите със свидетели в Германия и България. Какви разлики срещате в двете общества по отношение на работата над миналото?

- Разбира се, и в Германия има да се работи още много над един адекватен и пълноценен анализ на тоталитарното минало на ГДР. И у нас работата над миналото на Източна Германия, историческата рефлексия е в процес. Все още много функционери на Щази заемат и понастоящем обществени длъжности. Дори в службата за архивите на Щази работят хора на Щази като „експерти”. Не беше рядък случай и у нас, свързани с Щази бивши доносници да са сред най-искрените радетели за демокрация. Много тъжен факт, но това е реалността. От моя гледна точка - напълно неприемлива. Но въпреки всичко това, в сравнение с други, засегнати от комунизма страни, се прави много. В Германия се създаде и специална независима изследователска фондация за разследване и анализ на миналото на тоталитаризма в ГДР. Мисля, че създаването на такава фондация и в България ще допринесе много. Това би била сериозна крачка напред – и сериозна алтернатива на статуквото. Важно е такава структура да бъде независима от правителство и политически лобита.

Какво ще се промени, когато публикувате през идните месеци резултатите на изследването ви – какво очакват близките на жертвите? Ще има ли юридически и политически последици?

Много от семействата на жертвите са консолидирани около идеята да заведат дела – дори и в България. Близките са категорични в това отношение. Изследванията ми показаха, че става дума за екзекуции при чудовищни условия, без съд и присъда. Има случаи на ограбени бегълци и последвало ограбването им брутално убийство. В един случай са застреляни от упор спящи младежи, без предупреждение. Всъщност по принцип граничните части са инструктирани да стрелят на месо, без предупреждение. Съществува голяма нужда от инвестигативна работа. Някои семейства искат да издействат издирване и предаване останките на децата им, за да ги погребат в родните им места в Германия. Ние имаме и закон, който дава възможност жертви на тоталитарни  режими да бъдат погребвани в мемориални гробища, подобно Паметника на Незнайния воин. Близки на жертвите се позовават на него и ще се опитат да издействат и в България за източногерманските жертви да има подобен монумент.

С много ваши тези в първата част на книгата ви „България - Далечният Изток на Европа” не само аз не съм съгласна – критика има и ще има от читатели и историци, със сигурност. Въпреки добрия аналитичен стил, вие сте се ограничил в ползването на немски извори, по този начин образът на България до 1944 страда от едностранчивост, ограничена е историческата обективност, интерпретациите ви са контроверсни на места. Ако днес трябваше да започнете тази част, бихте ли се решил за други извори – бихте ли обърнал внимание на първични извори от българската, английска, френска, американска историография, за да гарантирате обективността, на която всеки сериозен изследовател е задължен?

- Какво е обективност? Може ли да има една „последна истина” в историята изобщо? Мисля, че историята в своята цялост е множество от пъзел-частици – а изследователят е задължен да ги събере и постави на местата им. С моята книга не целя да предложа на немските читатели за стотен път в смлян вид българската история. Във втората част на книгата ми, България след 1944 – диктатурата на комунизма и времето на прехода, до 2006 - ползвам американски извори, знаете. Но с тази книга се обръщам към немски читатели - и исках да представя преди всичко вашата история до 1944 през един немски поглед, почерпен от немските извори, свидетелства на тогавашните германци, оставени за днешните немски читатели. От друга страна, ако трябваше да ползвам споменатите от вас извори, книгата би надхвърлила 250-те страници. Тя е предназначена за широк кръг немски читатели, итнересуващи се от България  –  от обикновените туристи до търговски представители, политици и журналисти. Разбира се, полемичността е съзнателно избрана – ще се радвам на дискусии по книгата ми в България,  в които с готовност бих участвал.

Наистина ли трябва да интерпертираме фигурата Стефaн Стамболов като тип диктатор? А участието на България във всички войни между 1877/78 и 1945 като импликация на своеобразен великобългарски шовинизъм? В България вие откривате вид фашизъм и говорите за окупация на Македония и Беломорието? И България трябва да носи историческа отговорност за депортацията на гръцките евреи от нацистка Германия, въпреки че българската администрация няма функцията да се намеси, тъй като те са гръцки граждани?

- С подобно редуциране на първата част на книгата ми не съм съгласен. Стамболов има, разбира се, своя голям принос и заслуга като български държавник. Но същевременно той е дете на своето време – а това е време на национализъм, колониализъм и империализъм в духа на Великите сили в Европа. Той не стои извън тези тенденции, не е някакво „висше същество”, опазено от тях. Поне така мисля аз. В моята книга читателят се запознава с човека зад политика Стамболов, с особеното му отношение към цар Фердинанд.

Разбира се, че глупавото понятие „монархо-фащизъм” е коварен конструкт на комунистическата фразеология. Но и извън него – факт е, че цар Борис Трети и по късно Богдан Филов управляват с изключителна бруталност и в България наистина има режим. Или да вземем друга фигура от историята ви, проф. Александър Цанков, когото без преувеличение наричам палач. За разлика, изпитвам към други фигури от историята ви голям респект – Димитър Пешев, митрополит Стефан Софийски. Именно те попречват на политически лабилния цар Борис Трети да предаде българските евреи. Трябва да се има предвид под какъв натиск се е намирал Борис. Според мен, предаването на гръцките евреи, които нямат българско гражданство, е един компромис. За самия Борис е било сигурно ясно, че формулата ‘да жертваме малцина, за да спасим мнозинството’ няма да му донесе слава.  

Всъщност Богдан Филов е този, според мен, който осъществява компромиса след отравянето и смъртта на Борис. Освен Димитър Пешев, смелост проявява проф. Методи Попов, който по това време връща всички свои немски отличия и ордени обратно на Германия и предупреждава за опасността от нацистката идеология за България. Но тези фигури, които са образци на демократичност, не могат да компенсират историческата отговорност на България. Да, става дума за окупирани области и за съучастие в престъпленията на нацистите. Разбира се, нещата трябва да се назовават по име. Опитвам се да правя това. Така например не трябва да се мълчи за депортациите и ограбването на българските евреи през първите години на комунистическия режим в България. Допълнително – кой знае днес за казуса 1955, когато два изстребителя на българската Народна армия бомбардират пълен с пасажери цивилен самолет на израелската компания Ел Ал?

Какви шансове и проблеми има България според вас в ЕС? Ще се промени ли балансът на сили на Балканите след присъединяването ни?

- България ще спечели много в позициите си на Балканите от членството си в ЕС. Страната ви принадлежи към ЕС и аз съм много радостен от този факт, въпреки че в много отношения тя не е зряла за това членство. БСП твърди, че е „вкарала” България в ЕС - това е неправдоподобно твърдение. И гротескно – „козата се мисли за козар”, казваме в нашия фолклор за такива случаи в политиката. Разбира се, възможно е и в БСП да има идеалисти, наистина желаещи реформи, но те са миноритарна група, както показва статуквото на нещата. Основното за страната ви е оттук нататък, в рамковите условия на ЕС да изгради модерно гражданско общество и да развие демократична политическа култура. Това се отнася до всички области. Включително до развитието на медийната система – както по отношение на практическата работа, техническия професионализъм, така и по отношение на медийната етика. Медиите играят съществена роля в гражданските общества, те имат контролна функция за демокрацията. Чуждите инвеститори също ще играят съществена роля за бъдещото развитие на страната ви. Допълнително страната ви ще е отворена за влиянието на Европа в редица области и то ще предизвика положителни ефекти в тях.

- - - - - -