04-07-2005

Начало

Либертариум

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

“Революцията беше извършена преди войната да започне.

Революцията беше в сърцата и в умовете на хората.”

Президентът Джон Адамс, 1818

налагане на промени. Свикнали отдавна да бъдат до голяма степен независими, колониите изискват повече, а не по-малко свобода, особено след като френската заплаха е отстранена. За да въведе нова система и да засили контрола, Парламентът трябва да наложи волята си над колонисти, които са се научили да се самоуправляват и не търпят намеса отвън.

Едно от първите неща, с които англичаните се опитват да се справят, е заселването и развитието на вътрешните територии. Завладяването на Канада и на долината Охайо налага да се води такава политика, че да се избягват конфликти с френски заселници и с индианци. Тук обаче Короната засяга интересите на колониите. Тъй като увеличават бързо населението си и се нуждаят от повече земя за заселване, колониите твърдят, че имат право да разширяват границите си на запад чак до река Мисисипи.

Английското правителство, което се страхува, че навлизането на заселниците в новите земи ще предизвика многобройни индиански войни, настоява земите да се усвояват постепенно. Ограничаването на движението на запад е също така начин да се упражнява правителствен контрол върху съществуващите колонии, преди да се даде разрешение за основаване на нови колонии. Кралската Прокламация от 1763 запазва цялата западна територия между Алегените, Флорида, река Мисисипи и Квебек за коренните жители на Америка. Така правителството на краля се опитва да отхвърли всички претенции за земя на 13-те колонии и да пресече експанзията на запад. Макар че тази мярка никога не е ефективно наложена, в очите на колонистите тя е израз на властническо незачитане на тяхното елементарно право да се заселват в западните земи.

С по-сериозни трудности се сблъсква новата финансова политика на английското правителство, което се нуждае от повече пари, за да поддържа разрастващата се империя. След като английските данъкоплатци не могат да осигурят всички средства за военните нужди на колониите, постъпленията трябва да дойдат от самите колонисти; това е възможно, ако ги управлява по-силна централна власт, която да отслаби колониалното самоуправление. Първата стъпка към въвеждане на новата система е заменянето на Закона на меласата от 1733, който определя високи вносни мита за ром и меласа от неанглийски владения, Закона за захарта от 1764. Този закон забранява вноса на ром от чужди земи; налага умерено високи мита за внос на меласа от всякакви територии и облага с данъци търговията с вино, коприна, кафе и с много други луксозни стоки. Целта е чрез намаляване на данъка върху вноса на меласа да се ограничи контрабандната търговия с холандски и френски владения на Антилските острови, от където меласата се превозва до Нова Англия и се преработва в ром. За да се спазва Законът за захарта, от данъчните служители се изисква да бъдат по-енергични и строги. На британските военни кораби в американски води е наредено да залавят контрабандисти, а кралските служители, които имат “съдебни пълномощия” или заповеди, могат да претърсват помещения, по подозрение, че в тях се върши незаконна дейност.

Както данъкът, наложен със Закона за захарта, така и мерките, предприети за спазването на закона, предизвикват ужас сред търговците на Нова Англия. Те смятат, че дори невисокият данък ще се отрази пагубно на бизнеса им. Търговци, законодателни органи и колониални събрания протестират срещу закона, а колониалните юристи откриват в преамбюла на Закона за захарта опасност, че може да бъдат наложени “данъци без представителства” – това е опасението, което кара много хора да издигнат каузата на Америка и което ги настройва срещу родината майка.

През 1764 Парламентът приема Закона за парите, който лишава всички колонии от правото да емитират банкноти. Тъй като в колониите търговията е затруднена и твърда валута никога не достига, този закон допълнително затруднява и икономиката на колониите. Също толкова неприемлив от колониална гледна точка е Законът за разквартируването от 1765, който задължава колониите да осигуряват храна и подслон за кралските войници.

Закон за гербовия налог

Последната от законодателните мерки, с които се въвежда новата колониална система, е повод за най-голяма организирана съпротива. Така нареченият Закон за гербовия налог въвежда облагането с данък на всички отпечатани в колониите вестници, брошури, памфлети, лицензи, разрешителни и други юридически документи, като приходите (събирани от американски данъчни служители) трябва да се използват за “защита, отбрана и охрана” на колониите.

Законът за гербовия налог засяга всички, които се занимават с бизнес. Той настройва враждебно най-влиятелните и организирани групи сред американското население: журналисти, юристи, духовници, търговци и бизнесмени, Севера и Юга, Изтока и Запада. Скоро видни търговци започват да оказват съпротива и се сдружават, за да бойкотират вносните стоки.

Търговията с Англия рязко спада през лятото на 1765 г., когато видни колонисти се обединяват в “Синове на свободата” – тайни организации, които се противопоставят на Закона за гербовия налог, често с насилствени действия. Законът е отменен в много колонии, от Масачусетс до Южна Каролина, а злощастните данъчни чиновници са принудени да отстъпят, когато тълпите започват да унищожават омразните документи.

Увлечени от делегата Патрик Хенри, заседателите в Върджиния Хаус ъф Бърджис приемат през месец май няколко резолюции, в които се изтъква, че облагането с данъци без представителство е заплаха за свободата на колониите. Представителите заявяват, че жителите на Върджиния имат правата на англичани и следователно могат да бъдат облагани с данъци само от свои представители. На 8 юни Събранието на Масачусетс отправя покана към всички колонии да изпратят делегати на така наречения Конгрес срещу Закона за гербовия налог в Ню Йорк, който се свиква през октомври 1765, за да се обсъди какви мерки за облекчения да бъдат поискани от краля и парламента. Двадесет и седем представители от девет колонии използват възможността да мобилизират общественото мнение в колониите срещу намесата на парламента в американските дела. След продължителни дебати Конгресът одобрява пакет от резолюции, в които се отстоява правото, че “никакви данъци не могат да бъдат конституционно налагани освен гласуваните от съответните колониални събрания”, и се заявява, че Законът за гербовия налог представлява “открит стремеж към отнемане правата и свободите на колонистите”.

Няма данъци без представителство

Очерталият се проблем се свежда до въпроса за представителството. От гледна точка на колониите, не е възможно те да са представени в английския парламент по друг начин, освен чрез свои представители в Камарата на общините. Тази идея обаче противоречи на английския принцип на “фактическото представителство”, според който всеки член на Парламента представлява интересите на цялата страна, дори на империята, независимо от факта, че електоралната база може да се състои само от малък брой земевладелци от даден район. Смята се, че останалите членове на общността са “представени” по силата на това, че всички жители споделят еднакви интереси със земевладелците, които са излъчили членове на Парламента.

Повечето висши представители на английската власт смятат, че Парламентът е върховен орган, който представлява и упражнява същата власт над колониите, както и над родната страна. Но водачите на американските колонии твърдят, че не съществува “върховен” парламент; те са законно обвързани единствено с Короната. Кралят е този, който се е съгласил да се създадат колонии отвъд океана, кралят е този, който е дал управление на колониите. Те приемат, че кралят е крал както на Англия, така и на колониите, но твърдят, че английският парламент няма никакво право да приема закони за колониите, както и никоя колониална легислатура няма право да приема закони за Англия.

Английският парламент не е склонен да приеме твърденията на колониите. Английските търговци обаче, които усещат последиците от американския бойкот, се обединяват около идеята, че законите трябва да бъдат отменени и през 1766 Парламентът отстъпва, като отменя Закона за гербовия налог и внася промени в Закона за захарта. За да удовлетвори обаче поддръжниците на централния контрол, Парламентът прокарва Обяснителния акт. Този документ утвърждава правота на Парламента да приема закони, задължителни за колониите “във всички случаи”.

Закони на Таунзенд

През 1767 се приема нов пакет от мерки, които отново възбуждат недоволство. Чарлс Таунзенд, министър на финансите на английското правителство, е призован да изготви нова финансова програма. В стремежа си да облекчи английската данъчна система, като осигури ефективно постъпление от приходи от американската търговия, той налага строга дисциплина на данъчната администрация и едновременно с това въвежда данъци върху внасяни от Англия в колониите стоки като хартия, стъкло, олово и чай. Тези мерки, известни като данъците “Таунзенд” се предприемат, защото се смята, че мита, налагани върху стоки, които колониите внасят отвън, са законни, докато вътрешните налози (като Гербовия налог) са незаконни.

Данъците “Таунзенд” целят да увеличат приходите в колониите, за да може с част от тях да се поеме издръжката на колониални губернатори, съдии, данъчни служители и на английската армия в Америка. В отговор на предприетите мерки Джон Дикинсън, адвокат от Филаделфия, разпространява брошурата си “Писма на един фермер от Пенсилвания”, в която обяснява, че Парламентът има право да контролира търговията на цялата империя, но няма право да налага данъци на колониите, независимо дали митата са външни или вътрешни.

Вълненията, породени от приемането на законите на Таунзенд, не са толкова бурни, колкото при въвеждането на Закона за гербовия налог, но все пак са силни, особено в градовете по Източното крайбрежие. Търговците отново се споразумяват да прекратят вноса и населението трябва да се задоволи с месни стоки. Колонистите се обличат с домашно тъкани дрехи и изнамират заместители на чая. Използват хартия, произведени при домашни условия и оставят къщите си небоядисани. В Бостън налагането на новите мерки води до прояви на насилие. Когато се опитват да съберат данъците, данъчните служители си спечелват гнева на хората, които се нахвърлят върху тях. Заради това нарушение на закона в града са изпратени два английски полка да пазят митническите пълномощници.

Присъствието на английски войски в Бостън действа като постоянно предизвикателство. На 5 март 1770 нетърпимостта между гражданите и английските войници прераства отново в насилие. Безобидният бой със снежни топки се превръща в нападение на тълпата срещу английските войници. Някой дава заповед за стрелба. Когато димът се разпръсва, на снега лежат мъртви трима жители на Бостън. Този инцидент, известен като Бостънското клане, е използван най-драматично като доказателство за английската жестокост и тирания.

Изправен пред такава опозиция, Парламентът решава да предприеме стратегическо оттегляне и премахва всички данъци “Таунзенд” освен митото върху чая, който в колонията е луксозна стока, консумирана само от малка група хора. За повечето хора действието на Парламента означава, че колонистите се спечелили важна победа и кампанията срещу Англия до голяма степен е преустановено. Колониалното ембарго върху “английския чай” продължава, но не се спазва особено строго. Благосъстоянието се повишава и повечето колониални водачи искат да видят какво ще покаже бъдещето.

Самюъл Адамс

През три годишния период на спокойствие недоволството се поддържа енергично от сравнително малък брой радикали. Според тях чрез плащането на данъци се налага правото на Парламента да управлява колониите. Те се страхуват, че в бъдеще по всяко време може да бъде приложен принципът на парламентарен контрол върху всички колониални свободи, което да доведе до ужасни последици.

Основна фигура сред радикалите е Самюъл Адамс от Масачусетс, който се бори неуморно за постигането на една-единствена цел: независимост. След като завършва колежа Харвард през 1740, Адамс заема различни държавни служби – инспектор по поддържане на комините, данъчен агент и организатор на градски събирания. Адамс, който постоянно се проваля в бизнеса, се проявява като далновиден и способен политик, изявяващ се на сцената на градските събрания в Нова Англия.

Целта на Адамс е да накара хората да се освободят от страхопочитанието си към висшестоящите в социалния и в политическия живот, да осъзнаят собствената си сила и значимост и така да ги подтикне към действие. За постигането на тези идеали той публикува статии във вестници и държи речи на градски събрания, които водят до приемането на резолюции, отразяващи демократичните настроения на колонистите.

През 1772 той предлага в Бостън да се създаде Комисия за кореспонденцията, която да оповестява какви са правата на колонистите и от какво се оплакват те. Комисията се противопоставя на решението на Англия заплатите на съдиите да се изплащат от данъчни постъпления; опасенията са, че ако доходите на съдиите не зависят от легислатурите, съдиите няма да са отговорни пред законодателния орган, което ще доведе до възникването на “деспотична форма на управление”. Комисията поддържа връзка с други градове по този въпрос и иска тяхното становище. Такива комисии са създадени на практика във всички колонии и на тази база започват да се развиват действени революционни организации. въпреки това Адамс няма достатъчно сериозен повод да превърне искрата в пожар.

Чай по Бостънски

През 1773 Англия предоставя на Адамс и поддръжниците му повод, който възпламенява искрата. Мощната Източноиндийска компания, озовала се в критично финансово положение се обръща за помощ към английското правителство и получава от него монопол върху целия износ на чай за колониите. Правителството също така разрешава на компанията да изнася стоките си директно в колониите, заобикаляйки колониалните търговци, които дотогава са били нейни посредници в продажбата на чай. След 1770 контрабандната търговия процъфтява до такава степен, че по-голямата част от чая, консумиран в Америка, се внася от чужбина незаконно, без да се облага си мита. Като продава чая чрез свои агенти на цена доста по-висока от обичайната, Източноиндийската компания обезсмисля контрабандната търговия и в същото време заплашва да разори независимите колониални търговци. Възмутени не само от това, че ще бъдат изместени от търговията с чай, но и от налагането на монопол, колониалните търговци се присъединяват към радикалите, които агитират за независимост.

Агентите на Източноиндийската компания са принудени да се оттеглят от пристанищата на Атлантическото крайбрежие и новите пратки чай или се връщат в Англия, или се експедират в складове. В Бостън обаче агентите се противопоставят на колонистите и с подкрепата на английския губернатор се подготвят да разтоварят стоката на корабите, без да обръщат внимание на протестите. Вечерта на 16 декември 1773 група мъже, преоблечени като индианци от племето мохоки и водени от Самюъл Адамс, се качват на трите английски кораба, които стоят на котва, и изхвърлят чая в Бостънското пристанище. Те предприемат тази стъпка, защото се страхуват, че ако сандъците с чая бъдат свалени на сушата, колонистите ще се примирят с наложения данък и ще изкупят чая. Адамс и неговата група радикали не вярват, че сънародниците им ще отстояват една принципна позиция.

Англия е изправена пред криза. Източноиндийската компания е действала в изпълнение на един парламентарен закон и ако унищожаването на чая остане ненаказано, това означава, че Парламентът признава пред света, че няма контрол върху колониите. Почти единодушната официална реакция в Англия е, пиенето на чай “по бостънски” трябва да бъде осъдено като вандалски акт, а с разбунтувалите се колонисти да се действа като със закононарушители.

Следва продължение >>

- - - - - -

* Из "Кратка история на Америка"