10-07-2004

Източните Родопи са едно изключително бедно откъм поминък място. Малко тютюн, малко картофи в каменистата земя и толкоз. Източните Родопи обаче са и изключително красиво място, особено след дъждовна пролет като тази. Те са и изключително мистично място - с камъните, никнещи изпод буйната зеленина по хълмовете. А когато изведнъж разбереш, че някои от привидно безразборните камъни са пипнати от човешка ръка преди хиляди години, си даваш сметка: древните, населявали тези земи, също са усещали скритата в недрата им сила. Един такъв камък стърчи върху хълма край забравеното от всички богове село

Археолози и работници пъплят по хълма. Върху високия пирамидален камък вляво е изкопана гробницата. © Емил Тонев

Татул. Погледнат отдалеч, хълмът с формата на пресечена пирамида е като напъплен от мравки. Мравките са десетина работници, които копаят под пулсиращите тласъци на дъжда, наглеждани от археолозите Николай Овчаров и Даниела Коджаманова. В продължение на няколко седмици експедицията сваляше

тракийски цар и певец Орфей? Мен ако питате, жалко е, че оттогава насам сме губили време да строим в Кърджалийско оловни, цинкови и какви ли не заводи, вместо да търсим Орфей и свързаните с култа към него орфически храмове. И да ги намерим.

Според самия Овчаров гробът на върха с фантастичен изглед към долината е на много висш тракиец - херон - преходната степен между човек и бог. Тази характеристика идеално прилепва на Орфей, но пък трудно се намират писмени свидетелства от онова време. Сигурно е само, че след подробен анализ на намерените артефакти, надлежно прибрани в кърджалийския музей, ще бъдем по-близо до истината. Ще се наложат и още разкопки, но това - догодина. Важното е, че заедно със свещения град Перперикон (на 16 километра по права линия оттук), храмът край Татул прави тази част на Родопите все по-атрактивна за туризъм. Защото Перперикон е не по-малко впечатляващ и исторически важен от своя гръцки аналог - прорицалището в Делфи. Само дето Делфи е рекламирано мощно, докато ние тук сменяхме имената на турците. Номерът сега е да се изиграят умно картите. А те в

Това е самият гроб на върха. Доста удобен между другото. Вдлъбнатината отстрани вероятно е била за стабилност на капака © Емил Тонев

никакъв случай не са свързани само с чисто научни дейности. С малко ловкост и използване на факта, че е по средата между Пампорово и Черно море, този изпаднал край може да се окаже сериозен туристически конкурент на съседна Гърция.

Археологът Николай Овчаров, който направи Перперикон популярен, има вид на човек, който знае какво върши. С осанка на съвременен Индиана Джоунс, обут в три четвърти панталони и вехти еспадрили, той няма вид на кабинетен учен. Присъствието му в медиите (и около Перперикон, и сега) е отлично премерено, без излишна скромност. Точно това е нужно сега на храма край Татул - медиен шум. А защо не и нещо повече: да бъде обявено (с необходимата доза научна витиеватост) че именно

това е гробът на Орфей!

В края на краищата Орфей, единственият смъртен, излязъл от подземното царство на Хадес, е съществувал точно толкова, колкото Ахил, Хектор, Одисей и останалите. Всички историци признават, че е наш, че е тракиец - напълно логично е гробът му да е тук. Мястото е внушително и отговаря напълно на хипотезата на проф. Венедиков, че гробът на Орфей трябва да е на скален връх между небето и земята - като проводник между човешките и Божиите дела. И не на последно място митотворчеството и отстояването на митове не е грях. Благодарение на "Дискавъри" вече всички знаем колко скромно изглеждат останките на древната Троя. Благодарение на пищната холивудска версия обаче турците, живеещи край троянските руини, потриват доволно ръце в очакване на рекорден наплив на туристи от цял свят. Кой е митотворецът в случая - Омир или Холивуд?

На 90-ината турци от Татул, потънали в тукашното безвремие, и през ум не им минава да помечтаят как селцето им се превръща в туристическа атракция.

археолозите току-що са изкопали. Някой ден Сезгин може да стане екскурзовод, да пие кока-кола и да яде сникерс - знае ли човек.

Сабри Мустафа говори български криво-ляво. Той наближава 60-те и екскурзовод няма да стане. Днес шета наоколо с малка брадвичка и се озърта. Оплаква се, че водата в селото често пресъхва. В Татул са на кладенци и пресъхването им е проблем. Добре, че напоследък вали яко. Усетиха го на гърба си и археолозите, навлечени с шушляци и шапки.

Сабри някак се стеснява да си върши селските работи пред чужди хора. Чак когато спират разкопките и всички си тръгват, затраква с брадвето - сече дърва за вкъщи. Но сече не от рехавата гора, а от вече свалените при разкопките дръвчета - да не стават зян.

Тия дни са последни за експедицията. Парите свършват, работата - не. Николай Овчаров не се оплаква от Министерството на културата. Явно е разбрал, че от оплакване файда няма. Финансирането на тазгодишните разкопки край Татул е дошло от Националния исторически музей и частния "АКБ Форес". А за чиновниците - "Трябва да ги принудим да си вършат работата, това е", казва Овчаров. Сега "принудата" му е прицелена в Националния институт за паметници на културата - да осигурят постоянна охрана на обекта. Иначе хълмът край Татул като нищо може да осъмне без върха си - преди време, в търсене на дявол знае какво, вандали откъртили едно цяло стъпало от подхода към гробницата.

Надвечер пак завалява. Сезгин, Сабри и стадото пуйки се прибират. Над опустелия древен храм се понася натрапчива миризма на марихуана, сякаш се намираме в градинката пред НДК. Не сме там обаче. Така миришат подгизналите дъбови клони, с които работниците са покрили навеса, под който се крият от дъждовете. Между две копки в търсене на изгубеното време.

Текстът е публбикуван за първи път в "Сега" на 9 юни 2004