29-07-2004

Online от 1 юли 2002

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

29 юли 2004, 12:00

Пастор Христо Куличев: Законът за вероизповеданията е продължение на политиката на комунистическата партия

Интервю на Тодор Янакиев

 

>> Начало

А когато ви възстановяват правата – това е по време на правителството на Филип Димитров, предполагам?

- Да, да. Филип Димитров беше тогава.

Значи е ясно, че в България тези неща остават твърдо, за съжаление, свързани...

- Твърдо комунистически...

...с политическата конюнктура?

- Твърдо комунистически. За съжаление е така.

Значи, на практика - четири години вече откакто официално комунистическият режим е паднал, но на Вас през тези четири години Ви се отказва да се върнете на мястото си?  И лицата, които правят това, според думите Ви излиза, че са били същите тези от преди падането на режима...

- Според моята логика би трябвало дирекцията, или комитетът тогава все още, където знаят много добре, че те са го назначили този човек – би трябвало да му отнемат правата и съответно ние се връщаме.

А те отказваха да го извършат...

- Отказваха, отказваха...

...да го извършат в продължение на четири години до смяната на ръководството на Дирекцията по вероизповеданията по времето на кабинета на Филип Димитров? Предполагам, че така е станало...

- Да. Даже ме съветваха по стария комунистически начин “разделяй и владей”: отделете се, направете си друг съюз.

Да Ви попитам, какво взе и какво даде - ако нещо е дал положително все пак - комунизмът на българското общество?

- На българското общество или на църквата?

Ако искате и на двете. На църквата се съмнявам, че изобщо нещо е дал...

- Не, аз по-скоро бих казал, че на църквите даде, а не на обществото. За обществото мога да кажа, че той не даде абсолютно нищо, защото разруши всички морални устои на това общество. Не остави нещо добро, върху което да се гради. И разрухата, която ние имаме сега, е резултат именно от това разрушение, което те нанесоха в душите и сърцата на нашия народ. Комунизмът го научи да не работи, отчужди го от земята, научи го да лъже, да краде, да използва държавното. Така че нищо добро не е дал на обществото. А по отношение на църквата, смятам, че е дал повече, в смисъл: помогна нашите църкви да бъдат запазени – понеже ние тогава нямахме никакъв контакт с чужденци - официален, нелегално идваха, нали – запази нашите църкви чрез тази затвореност от модерното влияние, което се разшири на Запад и което сега идва в разни такива лъжеучения, в модернохваления, в пляскане, в скачане и тем подобни. От това ни запази.

Имате предвид т.нар. секти?

- Да. От това те ни запазиха. Това нещо дойде след промяната.

Без да искат комунистите са ви направили тази услуга...

- Да, те ни направиха тази услуга. От друга страна пък, укрепиха вярата на тези, които действително са в църквата. Те бяха като едно пречистване – доколко човек е верен на църквата, доколко е верен на тях. В тези две направления те ни бяха от голяма полза. Така че комунстите за църквите бяха от полза, но за обществото, за народа не бяха.

В книгата си казвате, че баща Ви е много добър пример за Вас, но малко не Ви ли е стряскало като дете тази сигурно така силно запечатала се фраза в съзнанието Ви, която и цитирате в книгата - че той ще бъде горд ако заради вярата си в Бога и тримата му синове бъдат обесени на площада?

- Не бях малък, бях осемнадесетгодишен тогава...

Да, но въпреки всичко това за т.нар. обикновен човек звучи ненормално и твърде стряскащо...

- Е, обикновено е ненормално, когато човек не приеме – но като приемем, че Христос е всичко за нас...

Баща Ви имаше действително толкова силна вяра?

- Много, много. В това отношение той е незаменим пример за мен. Той казваше: “Ако Бог иска да запази живота ми, могат да ме сложат на дулото на топа и топът няма да гръмне”. За мене това е вярата: аз не мога да обясня това как ще стане, но знам, че Бог може да го направи.

Пишете, че баща Ви е арестуван заради вярата си през 1938 г., каква е причината за това?

- Тогава имаше един Евангелски вестник. И у дома имаше склад от такава литература. И когато арестуваха редакторът на тоя вестник и той казал къде е... Дойдоха, взеха всичко каквото намериха от това и арестуваха баща ми.

И осъдиха ли го?

- Не. Не го осъдиха.

Тогава защо са ги преследвали?

- Защото това беше пак извън православието.

И тогава е имало такъв тип ограничителни закони?

- Да.

Не е било, свързано с ограничаване на демокрацията при т.нар. личен режим на Борис ІІІ, а по-скоро е било опит за надмощие на Православната църква посредством законови средства?

- Да.

Стана дума за арести. Вие говорите за това в книгата си, но ако трябва да опишете накратко - кажете как се отразява затворът на човека?

- Как да Ви кажа... Като една черна нощ е затворът. И разбирам хората, които повтаряха и на много места бяха писали тези думи на Петьофи - че за любовта давам живота си, а за свободата давам и любовта. Макар че ако започнем да асимилираме внимателно тази мисъл на Петьофи – не знам той какво е имал предвид, но много хора в затвора бяха готови да дадат и честта си за своята свобода. Нещо, което никой нормален човек, който иска да запази своята чест и достойнство, не би го направил. Но много хора не разбираха какво значи да бъдеш свободен. Те смятаха, че на всяка цена – “каквото и да ми струва, аз да излеза навънка”. И в този смисъл затворът влияеше много пакостно в това разрушаване на моралните и духовни ценности на човека.    

Значи Вие видяхте затвора като обратното на това, за което се твърди, че е предназначен –  да бъде място за превъзпитание...

- Той беше място за възпитание в това да станеш по-добър крадец и тем подобни.

Но все пак има ли отделни хора, които, въпреки че са сгрешили, там съумяват да запазят у себе си човешкото?

- Да, има. Има винаги единици – за съжаление единици са – които запазват своя морален облик. Основата за това е моралът, върху който човек изгражда живота си.

А днес вашата църква поддържа ли връзка със затвора, тъй като там има нужда от пастири не по-малко отколкото в т.нар. свободен свят?

- Поддържаме, поддържаме връзка. Ние работим в два затвора: единият в Бобовдол – нашата софийска църква, другият в Пазарджик - нашият проповедник, който е там. И имаме добри резултати. Стараем се, доколкото можем, да помогнем на тези затворници - предимно в морално и духовно отношение. Лично за мене, големият проблем си остава, който го знам като проблем на всеки затворник, защото съм излязъл от там, нали, и който не мога да го разреша, защото нямам тази физическа възможност: тези, които излизат от затвора няма къде да отидат. За много от тях си представям - когато вратата се затвори зад него и той излезе навънка на улицата и... накъде, при кого, какво ще прави?... Тоя проблем стои пред нас, но ние не можем да го разрешим, за голямо съжаление.

А Вие виждате ли някаква идея за обществено действие, което би могло да помогне на тези хора, които, доколкото разбирам от думите Ви, са превърнати в аутсайдери още от самото си излизане от затвора?

- Ние се стараем, доколкото можем, да им помогнем в началото - със средства, с дрехи. Обаче не можем да им осигурим работа. Квартира също така няма. Има случаи, когато съпругата им ги е оставила. За съжаление има много такива случаи. Не го е докачала, оставила го е. И той излиза и няма къде да отиде.

А има ли затворници, които след излизането си на свобода трайно са се приобщили към църквата?

- Да, има. Имаме един такъв случай в Баня. Друг случай, с човек, с който сме работили, и той се връща в място, където няма наша църква - в Радомир. Там има друга църква, друга деноминация – той отива там. За нас това няма никакво значение. Важното е той да намери своята среда, където да живее вече нормално. В пазарджишко има такива случаи – от Пазарджишкия затвор като излизат. Не са много. Но все пак и една душа е скъпа пред Господа.

Книгата Ви е издадена и в Съединените щати, как се прие там, знам, че има отзиви за нея и в Англия?

- Прие се много положително. И особено показателен за мен е фактът, че докато издателство “Тиндейл” получава на годината към 10 000 предложения за книги, които да бъдат публикувани, а те публикуват най-много 200 – тази книга са я приели веднага без никакво колебание. Което говори за едно положително отношение – едно издателство оценява качествата на тази книга. Освен това, макар че лично ги познавам повече от половината от хората, които са дали своите отзиви, за мен тези отзиви също така са една голяма изненада. И да Ви кажа право, чувствам неудобство да ги чета, защото не съм очаквал такова отношение.

В книгата си цитирате документите, съпровождащи съдебния процес срещу Вас - довел до изпращането Ви в затвора. В някои от тях пише, че и преди това сте бил осъждан, но реабилитиран, а в друг документ - че сте осъждан, но реабилитиран по право. Това не е изяснено в книгата Ви, за какво става дума?

- Това е във връзка с къщата, която ние с брат ми строихме, където живеем сега. Таванският етаж го дигнахме малко по-висок – с няколко реда, за да бъде по-удобен за ползване. И заради това нарушение на закона ни подведоха под съдебна отговорност.

За това, може би, глоба са Ви наложили?

- Да, да, глоба наложиха.

И това се води...

- И това се води като осъждане. Осъждането беше глоба.

Това не се ли води като административно нарушение?

- Ами... Заведоха дело срещу нас.. Вероятно това са го използвали като един мотив за по-голяма репресия срещу нас. Даже аз си спомням, че – преди или след като излязох от затвора, това не си го спомням – дойде електротехник у дома. Намери дефекти в електротаблото. А когато се строи къщата таблото е приемано от електротехник. И този електортехник, който тогава дойде, намери дефекти и ме принуди аз да преработвам цялото табло. Приемам го като един опит за репресия.

Става дума за вашата фамилна къща, която сте строили тук в София с брат си?

- Да.

А кога стана това осъждане да платите глоба за строежа?

- Ние завършихме нашият строеж 65-66-а година, тогава беше.

Нищо не споменавате в книгата си за периода от средата на 60-те до началото на 80-те години. През това време какво се случва с Вас?

- През това време нямах проблеми. Работих си в строителството. Ходих да проповядвам. Пречки не сме имали. Имахме известни пречки - аз мисля, че съм ги споменал в книгата - след 54-а година, когато започнахме действително да работим с младежите по църквите. Това беше периода след процесите, когато църквите бяха много потиснати. Тогава имахме известни проблеми. След това някакси нещата се поуспокоиха. Като че ли ни приеха – нали, да работим така по църквите. Виждаха, че няма да спрем. И започнаха много активно да ни създават пречки, когато вече видяха, че край няма...

Пишете, че сте издал нелегално книга на циклостил и сте я разпространил, имахте ли проблеми заради това?

- Ами аз не знам дали са разбрали за това нещо. Но излизаха няколко книги на циклостил – едните бяха преводни, другите аз бях написал. Излизаха някъде от около 74-а ли, до към 80-та година. След това, през 84-а година издадох една доста голяма книга – “Историята на Евангелските църкви в България”. Но изглежда не са разбрали и затова не са ме преследвали.

А как успяхте да ги отпечатате?

- Восъчните листове се продаваха в книжарниците свободно и ние си ги написвахме. След това намирахме някой приятел, който “на черно” ги извърташе там в печатницата – съответно плащахме си за това нещо. И ги взимахме и ги разпространявахме.

Следващият ми въпрос е свързан с изселването, въдворяването Ви в лагер в края на 80-те - как се чувства човек като Вас, изпратен сред толкова хора, които до такава степен са потънали в пороците си?

- Имаше една прикизка от Андерсен - като грозното пате. Не в своя среда се чувства.

А как смятате, защо Ви пратиха там, в Ножарево – за да Ви изолират или за да Ви унижат?

- И двете. Защото заповедта беше аз да бъда изселен за три години в Ножарево. И когато ме извикаха във Второ районно управление, където е моя район, началникът на Районното управление – писал съм го в книгата – ми каза: “Искам след три дена да ми се обадиш, че си стигнал в Ножарево”. А представителят на Държавна сигурност казва: “Не, не. Той от тука направо заминава по етапен ред”. И аз пътувах четири дни и три нощи, докато стигна до Ножарево. Това беше именно с цел да ме унижат.

Пастир Куличев, забелязвате ли по-голям интерес към църквата и конкретно към вашата църква сред младите, пък и изобщо, след промените от 1989 г. насам?

- След промяната имаше много голям интерес. Защото всичко, което е било забранено вече става интересно. Но сега, в последно време – вече 14 години след промяната, този интерес отслабна.

А, Вашето впечатление, млади хора обръщат ли се към Бога?

- Да, да. Ние имаме доста млади хора, които са дошли в по-ново време. Които са вече затвърдени в църквата, не дошли така от любопитство - само да видят, а са останали в църквата. Членове са вече на нашата църква. 

Каква е разликата между вашите Евангелски църкви и православното и католическото вероизповедание? Това е нещо непознато, според мен, за широката публиката.

- Да. Знаете, че християнството се разделя на три основни клона – източно православие, западно православие – католицизъм и протестанство. Разделението най-напред става между Източната и Западната църкви. След това вече Мартин Лутер извършва реформацията. Съществените разлики: ние, за разлика от католиците, не приемаме, че има чистилище, има две места – ад и рай. Нямаме поклонение на светиите. Като четем посланията на апостол Павел - приема се, че всички повярвали в Христос, приели Го в сърцето си и живеят за Него, са светии. Така пише в обръщенията на апостол Павел до определена църква – казва: “До светиите в Коринт”. Докато Православната и Католическата църква ги канонизират. Също така не правим помен за умрели. Защото за нас нямаме умрели хора – имаме хора, които са живи при нашия Господ. Ние с нищо не можем да променим участта на тези, които вече са преминали Отвъд. Както се прави на Задушница – четат се молитви, за да преминат от едно състояние в друго – ние нямаме такова нещо. След това ние не обожествяваме Божията майка – Дева Мария. Тя е като всички нас, тя е използвана от Бога, за да се роди в плът Христос като Божи син. Друго нещо – ние не принасяме жертви, нямаме жертвоприношение, или да правим курбани. Защото Христос е Жертвата, която е принесена за всички грешници, за целия свят. Това са съществените разлики между нас и тях.

Винаги ми е правило впечатление, Христос казва на учениците си, не наричайте никого ваш отец на земята, защото имате един Отец и това е вашият небесен Отец, а в Православната и Католическата църква има обръщението “отче”, даже “папа” - думата значи отец...

- Да, така е.

Това противоречие съществува ли и при вас?

- Ние не го практикуваме. Да Ви кажа право, много пъти изпитвам неудобство, когато разговарям с някой служител от Православната или от Католическата църква и той има някакъв сан – даже съм се срещал и с владици от Православната църква – и не му казвам нито отче, нито ваше светейшество. Едно неудобство застава между нас, но вярвам, че те ме разбират – макар че им е неприятно може би от това, но...

Значи, доколкото разбирам, Евангелските църкви се опитват да бъдат максимално близки до посланията на Христос и Неговите ученици от Новия завет?

- Аз мисля, че това е основното на нашите евангелски църкви. Ние не сме евангелисти - в смисъл както евангелист Матей, Марко, Лука, Йоан не сме писали евангелия – но, защото искаме да живеем според Евангелието, затова се наричат Евангелистки църкви. Но официалното название е Протестантски църкви.

Няма нищо вярно в разространеното твърдение или по-скоро впечатление, че Евангелските църкви загърбват Стария завет?

- О, не е верно! Не е верно. Не. Старият завет си е част от Библията – цялото слово Божие.

Избирате да изкарате военната си служба  като трудовак и отказвате да положите клетва като войник. Отказът да носиш оръжие - това изискване на църквата ви ли е или е личен избор?

- Личен избор. Както и да не даваш клетва, личен избор е.

“Не се кълнете”, казва Христос.

- В Евангелието се казва: “Не се кълнете”, но въпреки това някои се кълнат като отидат в казарма или като отидат в съда. Сега, мисля, че в съда не дават клетва, обещават само да казват истината...

А как гледа вашата църква на живота в монашество?

- Монашеството не е библейско. Не е библейско. В Католическата църква свещениците не се женят и нямат семейства, висшият клир в Православната църква също така не се жени. Но изискването към Божия служител е да бъде семеен. Едно противоречие се явява между това, което Христос казва и това, което църквата е приела. Монашеството е едно отклонение от истината, като хората смятат, че по този начин ще бъдат по-святи - отделяне от света. Но човек може да се отдели от света и да го носи със себе си – естеството му като не е променено. Има случаи, когато човек сам може да реши да не се жени. Но това е вече от негово лично разбиране. Това не трябва да бъде учение на църква. Защото не е учение на Библията.

Но това го приемате...

- Приемаме го - ако човек реши не да отиде монах, а да не се жени...

И да се отдаде по този начин също на Господ – това го приемате?

- Приемаме го. Приемаме го, но това е като единично решение на личността, а не становище на църквата. Тук е разликата.

А апостолите примерно -  те не са женени?

- Не, не, не. Не е вярно това. Даже апостол Павел казва: “Нямаме ли право и ние като другите апостоли да водим сестра от църквите?” Значи те са били женени. Изключение е било да не са били женени.

Не казва ли обаче апостол Павел, че който се ожени грижата му ще е да угоди на жена си, а ако е неженен грижата му ще е да угоди на Господ?

- Действително, апостол Павел подчертава, че жененият се грижи за много неща. Има повече грижи, той има семейство – това е нормално. Но това той не го казва като запрещение за женените. Даже има едно място, където той говори за отклоненията от истините - казва: “Ще запрещават жененето”. Тоест хора, които ще се явят да учат, че не трябва да се жени човек – това като отклонение от евангелската истина.

В този смисъл, значи така не се приемат и думите на Христос, че който иска докрай да Го следва ще остави всичко, включително и жена си, и ще тръгне след Него...

- Да. Това е подчертаване, че Христос трябва да бъде на първо място в нашия живот. Защото, ако Го делиш с нещо друго, Той вече не е всичко за човека.      

Вярващият човек трябва ли да ходи на църква и защо, какъв е смисълът от това?

- Вярващият човек, когато приеме Христос, той става част от Неговата църква. И като всяка част от тялото - трябва да бъде свързан винаги с тялото. Частта на тялото се храни винаги от цялото тяло – и затова вярващият трябва да бъда в църква. Той трябва да бъде част от тази църква. Той е свързан вече с този организъм. Ние приемаме, че Христос е Главата на църквата, а всички ние сме части от Неговото тяло.

А силата на молитвата – Вие споменавате за това във Вашата книга - по времето, когато сте бил в притеснение и в затвора. Силата на молитвата за християнина?

- Можем да кажем, че молитвата е като въздуха за тялото. Въздухът, чрез който тялото диша и живее – това е молитвата за душата. Без молитва един християнин не може да поддържа своя нормален духовен живот. И освен това, молитвата укрепва духовно вярващия и му помага да преодолява пречките, помага му в изпитанията, през които преминава.

А въпросът за църквата и семейство. И личния пример за религиозното възпитание...

- Това е основата. Ние държим много на чистотата в семейството и родителите да бъдат пример за своите деца.

Да, примерът на родителите е много важен. Но Христос проявява радикализъм и максимализъм спрямо хората, които искат да Го следват. В този смисъл, цитирам малко свободно, Той казва: не мир дойдох да донеса, а да разделя син от баща и т.н, както и казва: не можете да служите на двама господари. В този смисъл и Христос разделя семейства. Не смятате ли, че това плаши много родители - че вярата в Бога и в църквата може да промени начина на живот в семейството и да им отнеме децата?       

- Да. Мисля, че има едно неразбиране в този случай. Защото действително Христос казва, “че който обича баща или майка, син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене”. Но трябва да разберем, от друга страна, че едно повярвало дете не се настройва срещу родителите си. Напротив, то ги слуша повече. То се старае да бъде по-добър син. Но невярващият родител смята, че по този начин детето се отчуждава от него – че то обича Бога повече от баща си. Това е неразбирането, което се проявява. Нито едно повярвало дете – син или дъщеря – не пренебрегва своите родители. И ако родителите разберат това нещо – те ще са благодарни. Но за голямо съжаление това настроение на атеизъм и на сектантство, което пък се проявява по отношение на евангелистите, дава много погрешно влияние. И аз съм имал случаи, когато родители са били по-доволни детето им да отиде на дискотека, където не се знае какво ще стане с него, отколкото да дойде на църква. Те са по-съгласни детето им да забременее извънбрачно, отколкото да дойде на църква. Това смятам, че е много погрешно отношение от страна на родителите.

И в тоя смисъл, да Ви попитам - какво е Вашето наблюдение за духовното състояние на българското общество в момента?

- Ние доста говорихме за това нещо. Смятам, че нашето общество е едно бездуховно общество. Общество, което няма никакви духовни интереси. Никакви морални основи, никакви житейски принципи. Единственото е - както навремето в древността е имало - хляб и зрелища и да ядем и да пием, защото утре ще умрем. Това са интересите на нашето общество. И да натрупа колкото може повече – независимо по какъв начин ще го постигне.

Все пак как виждате ситуацията в бъдещето, къде виждате най-големите беди в момента и оттам - къде виждате най-големите опасности за нашето общество и съответно най-големите надежди за бъдещето му?

- Най-големите беди ги виждаме в този насаден атеизъм в нашето общество. Надеждата ни е в Христос. И аз вярвам, че ще дойде време, когато тази надежда ще се реализира, ще се осъществи. Ние като християни, като вярващи хора, сме абсолютни оптимисти – може всичко да е черно около нас, но ние знаем, че има слънце.

Християнинът като обществен човек – какъв е образът му според Вас, защото много хора смятат, че става дума за фанатици, отшелници и че всяко прекалено нещо не е хубаво...

- Вижте сега, положението на християнина в обществото го е определил сам Христос: “Вие сте солта на земята”.  Ролята на солта е да предпазва от развала яденето. Това е мястото на християнина – той да осолява със своя добър живот, със своя пример околните и да ги запазва от покварата, която се шири около нас. “Вие сте светлината на света”. Ролята на светлината е да разпръсква мрака, да показва пътя, по който трябва да вървим. И да избягваме дупки, ями, за да не катастрофираме. Това е мястото, и положението, и ролята на вярващия човек на тоя свят. Да посочва пътя за изход от това положение, в което сме ние сега.

А какви са добродетелите, с които един християнин превъзхожда своите, да ги наречем, съграждани или събратя в едно общество като нашето? Предимствата като човек, които му дава вярата в Господ?

- Предимствата са много. От една страна, можем да кажем, че със своята честност, със своето търпение, с кротостта си, със смирението си той може да е пример на тези, които са около него. От друга страна, със спокойствието, с което посреща превратностите, които много пъти връхлетяват най-неочаквано живота му, също така е много добър пример. Имало е случаи, когато самите невярващи хора казват: “Абе, как живее тоя човек, бе?! Колко неща му се струпаха на главата, какво му дойде, а сякаш, че нищо не е станало с него.” Това е насърчителното. Това е един пример, който може да бъде насърчителен за много хора в тоя свят – как да се посрещат нещата от живота.

Каква е разликата между вярващия християнин и невярващия човек?

- Практически погледното, вярващият християнин има принципи в живота си, има основа, върху която той изгражда своя живот, има морал. И отделно от всичко това, той живее със спокойна съвест, че греховете му са простени и има сигурността за вечния живот след смъртта. Невярващият човек няма тези неща.

А каква е разликата между вярващият, който върви по праведния път и се стреми да го следва, и вярващият, който лъкатуши постоянно и не намира сили да бъде верен на дело?

- Можем да направим едно сравнение между един човек, който със своята пълна екипировка върви в планината по пътя към върха, и другият, който не е добре екипиран – пада, става, загубва пътя, лута се... 

И в крайна сметка може и да не стигне...

- Може и да не стигне. Затова Христос казва, че мнозина ще дойдат и ще казват: “Господи, Господи, не в Твоето име ли...” Но Той ще отговаря: “Махнете се, не ви познавам”.

В България цари едно тотално непознаване на християнстовото и Евангелието - дори на ниво култура и образование, затова добре е да кажете какъв е смисълът от появата на Христос, какъв е смисълът на Неговото евангелие? Ако трябва да се каже това на един невеж човек, а в това отношение мнозинството в тази страна сме такива...

- Самата история определи какво е Христос за човечеството – Новата ера. Комунистите не казваха “след Христос” и “преди Христос”, а “новата ера” и “старата ера”. Но това, от друга страна, е много добро определение за ролята на Христос – нова ера за света, за всеки човек. И това проличава в свидетелствата на много повярвали християни – “Аз започнах нов живот.” Защото Христос действително променя живота на човека.  От грешник Той го прави вече праведен, светия. Защото всичките му грехове са простени. И той започва вече един нов живот, в който няма грях, няма нечестие и няма неправда. (В този момент камбаната на църквата забива за предстоящата вечерна служба – бел. Т.Я.)

Божията закрила и подкрепа кога я получава човек?   

- Веднага щом предаде сърцето си на Бога, предаде живота си на Бога.

Но това трябва да е без вътрешни уговорки, без резерви?

- Без уговорки, без уговорки, да. Има едно място в псалом 91-и: “Понеже ти си положил надеждата си на Мене, затова ще те избавя”, казва Господ. С други думи: чрез моето доверие, моето предаване на живота ми на Господа, Бог поема грижата за мене. И Той – ако трябва да го изразим с най-прости думи – Той се чувства задължен. Както ние при нас: “Ама той ми се довери бе, как аз ще го излъжа?!” “Той ми гласува доверие и аз трябва да направя това, което той очаква от мене.” – ние хората един към друг го правим това нещо.

При това толкова тежко минало, при този угнетяващ бит сега, при един такъв изключително труден, затормозяващ, често пъти безперспективен живот в България - много години от човешкия живот се пропиляват, много хора пропускат или нямат възможност за изява, развитие, реализация – това ги уморява, обезсърчава ги и те чувстват живота си в немалка стапен невъзвратимо пропилян, дори провален, губят вярата в самите себе си. И мисля, че това се отнася за много, много хора днес. Та, въпросът ми е: късно ли е човек да започне нов живот, дори когато е на 50, на 60 години?

- Никога не е късно. Никога не е късно. Колкото по-рано е по-добре, разбира се. Но никога не е късно. Имаме пример: разбойникът на кръста в последния си час, в последния си час! казва: “Господи, спомни си за мене!” Това беше достатъчно, за да му каже Христос: “Още днеска ще бъдеш с Мен в рая”. Така че никой не трябва да се отчайва, че нещо е пропуснал...

Пастир Куличев, ако Вие искате да кажете още нещо на края на този наш разговор...

- Бих подчертал само едно, което Христос го казва в своята планинска проповед - Матея, 5-а, 6-а и 7-а глави – когато завършва като поука, че “който слуша тия Мои думи и ги изпълнява прилича на човек, който построи къщата си на канара. И дойдоха дъждове, духнаха ветрове, налетяха върху тая къща, но тя не падна, защото беше основана на канара. А който ги слуша и не ги изпълнява прилича на човек, който построи къщата си на пясък. Придойдоха реките, духнаха ветровете, устремиха се на тая къща и тя падна.” Така че всеки човек в тоя свят строи, изгражда своя живот, но ако той го изгражда на основата, която Христос ни е дал – Своето слово и нашата вяра в Него и послушание пред Него – той устоява в изпитанията, в борбите, в страданията, в мъките, през които може да премине. Другият – ще претърпи загуба. Макар че в изграждането на тая къща на пясък може да са сложени много ценни материали, тя може да е много по-голяма от тази, която е построена на канара, но всичко остава на вятъра.

Начало    Горе


© 2002-2004 Още Инфо