|
|
***
Не само за мен - седемгодишно дете,
но като че ли и за родителите ми 9. септември 1944 дойде някак
неочаквано. Тогава живеехме в село Осиковица, Ботевградско -
родното село на баща ми. Дядо ми - местен чорбаджия с 80 декара
земя (в това бедно полупланинско село такива селяни бяха считани
за чорбаджии) беше ”изучил” единствения си син. Баща ми беше
завършил търговската гимназия в Свищов, беше станал чиновник в
Българска земеделска и кооперативна банка и се беше оженил за
гражданка (от Разград). По това време в селото имаше агенция на
земеделската банка и баща ми беше банковият агент. Работеше с
помощта на един разсилен, агенцията се помещаваше на първия етаж в
една къща до общината, а на втория етаж живеехме ние.
На майка ми й тежеше да дивеем на
село откъснати от света, без течаща вода и електричество (имахме
радио на акумулатор, в селото от време на време идваха с голямо
закъснение и някои вестници), но и двамата с баща ми считаха, че в
тия военни времена на купони, на черна борса в градовете и
бомбардировки в София да се живее в провинцията, близо до дядо
Лазар, е подходящо и има своите добри страни. Наистина, в дните
преди девети се чувстваше някаква тревога в атмосферата. Заговори
се много за ”шумкари” из близките планински възвишения и баща ми
често споменаваше, че руснаците наближавали Дунава. И все пак,
когато през нощта срещу девети бяхме стреснато събудени от гърмежи
пред общината до нас, родителите ми не си дадоха сметка, че е
станал преврат. Чак на сутринта, след като баща ми излезе рано да
види какво става в общината, разбрахме че ”шумкари са слезли от
шумата и че червените взимали властта из цялата страна”.
Баща ми каза ”червените”, което аз
можех веднага да асоциирам с комунистите. Още преди да тръгна на
училище, майка ми ми беше обяснила на една голяма карта на света
къде е България, къде са Германия и Русия. Сравнително голямата
площ на Русия на картата бе оцветена в червено и тя ми беше
казала, че това е защото Русия била управлявана от комунисти, т.е.
от червени. А комунистите аз асоциирах с двете, значително
по-големи от мен, дъщери на Ширковите (живееха близо до нас и ги
знаехме като завистливи и крадливи), както и с двама братя -
воденичари, които бяха забягнали в шумата.
Когато и аз излязох пред общината,
видях доста хора да се мотаят на площада - всички имаха на
реверите си саморъчно направени книжни етикети с надпис
О.Ф.
Ширковите дъщери бяха също там - като ме
видяха започнаха да викат ”Долу фашистите”. Аз се върнах в къщи
уплашен, баща ми ми направи един ОФ-етикет с червено мастило и ми
каза да си го закача и да изляза без да се страхувам.
След обяд пред общината спря една
червена камионетка. Видях как натоварват в нея кмета и
секретар-бирника с вързани ръце отзад. Баща ми каза: ”Бирника ще
го пуснат, но за кмета (той не беше местен) - незнам”. Дали е
можел да си представи, че след два-три дни и него ще натоварят в
същата камионетка?
Арестуваха баща ми на 12. септември
рано сутринта. Беше пребледнял като го отвеждаха, спомням си че ни
каза: ”Обадете на чичо Марин”. Ставаше въпрос за дядо ми Марин,
брата на дядо Лазар, който беше известен като страстен дружбаш,
съратник на Стамболийски. Двамата братя не се имаха много заради
политика (дядо Лазар беше демократ, последовател на Малинов), но
дядо Марин много обичаше баща ми. Баща ми обаче беше далеч от
политически крамоли, той си гледаше банката.
Баща ми се върна само след два дни.
Едната рамка на очилата му липсваше. Беше в добро настроение. В
Ботевград, в околийското, му казали, че имал противонародна
фашистка проява: през 1942 изнесал сказка за спестовността в
читалището, която завършил с думите ”Да живее Негово Величество
Цар Борис III". Още вечерта в околийското пристигнал дядо Марин.
Показал списък, от който се виждало, че още от 1942 баща ми бил
записан за член на Земеделския съюз. Милият дядо Марин…, дали е
могъл да си помисли, че само след година и половина ще арестуват и
него?
В съзнанието ми изплува картина на
препълнената читалищна зала и гласа на баща ми, говорещ за
спестовност; той изнасяше ”сказки” за спестовност и за кооперации
и в съседните села. На въпроса ни за очилата даде следното
обяснение: ”Вечерта преди да дойде чичо Марин, точно като ме
разпитваха, в околийското нахълта един пиян, който искаше да му
дадат да бие фашисти. Нахвърли се върху мен, удари ме по главата и
ми счупи очилата. Едва ме отърваха като му обещаха, че ще му дадат
да бие друг”.
Дотогава бях изпитвал само моментен
страх при различни ситуации. За пръв път почувствах по-друг страх.
Разбрах че нещо страшно се е случило, което от сега нататък ще
променя поведението на хората. Това особено чувство се появяваше у
мен при много поводи през следващите години - чак до зряла
възраст. Такова чувство на страх свиваше гърлото ми през
следващите месеци, когато слушайки предавания от народния съд по
акумулаторното радио чувахме тълпи зловещо да крещят: смърт,
смърт!! Същото се повтори през следващата година когато съдеха
Никола Петков. Когато видях как натоварват дядо Марин с вързани
ръце отзад в същата червена камионетка…
***
През Осиковица започнаха да минават
руснаците. Главното шосе, свързващо София със Северна България,
минаваше през селото и представляваше всъщност главната улица, на
която живеехме. Бях видял как минаваха германците, сега следях
минаването на руснаците. На северния вход на шосето бяха издигнали
арка с надпис: ”Добре дошли братушки”. На два пъти преминаващи
руски батальони спряха да пренощуват в селото. И двата пъти
настаниха войниците в училището, а ”майора” - у нас. Ние
предоставяхме две от четирите стаи, които заемахме - едната за
майора, а другата за девушките (към всеки баталйон имаше отделение
от млади момичета - войнички). Новият кмет-комунист донасяше едно
шише ракия да ги почерпим. Спомням си как една сутрин, след като
пренощувалия батальон се беше надигнал рано и продължил пътя си,
майка ми, оправяща леглото на майора, уплашено извика. Разбрах че
е намерила нещо в леглото, понечих да видя, но тя ме отблъсна и
бързо скри нещо в боклука. Години по късно се досетих че това е
било употребен презерватив.
Срещу нас имаше кръчма. Кръчмарят
живееше в съседство и освободи втория етаж на къщата, където бе
настанено едно отделение руски войници за цели няколко месеца.
Сприятелих се с някои от тях, но началникът им Жорж (само той беше
сержант и имаше три нашивки) както и някои от другите не ми
обръщаха много внимание. Спомням си, веднъж пред кръчмата спря
един хубав мотоциклет с кош. С него пътуваха от София за
провинцията мъж на средна възраст и момче на 15-16 години - явно
баща и син. Бяха облечени според тогавашната мода - мъжът с
три-четвърти голф (доста над глезените) с бели чорапи и сако с
връзка, а момчето с къси панталони и три-четвърти бели чорапи.
Изглеждаха заможни софиянци. Докато те се подкрепяха с нещо в
кръчмата, Жорж и още един войник излязоха навън и се качиха на
мотора. Явно много им харесваше, но не можеха да го запалят. В
това време бащата и синът уплашени изкочиха и се доближиха до
мотоциклета си. Жорж започна да им говори нещо повелително на
руски - явно им искаше ключа на мотора. Софиянците се уплашиха
много - разбрах, че Жорж искал да им конфискува мотоциклета за
нуждите на руската армия-освободителка. Започнаха дълги сцени на
спорове и молби. Накрая получиха ключа, Жорж и войникът гордо
направиха няколко обиколки с мотора из селото, софиянците ги
фотографираха. Подариха им фотоапарата си, пак го удариха на
молба. Накрая Жорж великодушно ги пусна да продължат пътя си.
Руснаците отминаха, ”фашистите” явно
бяха изпоарестувани. От акумулаторното ни радио постоянно се
чуваха партизански песни: ”Септемврийци (Когато над Дунав се
мръкне…)”, ”Шумете дебри и балкани” и много други. Много често
пускаха една песен ”Огън бий, смело бий”. Баща ми като я чуеше,
казваше: ”Това е песента на нашето време - на удри-бий времето”.
В началото на 1946 бе разгласено, че
в местността ”Рибарица” близо до Етрополе (където били разстреляни
много партизани) щял да се проведе голям възпоменателен митинг, на
който щял да говори Тодор Живков - тогава партийно величество от
ботевградски мащаб. Три камиона дойдоха в селото и отведоха всеки,
който желаеше да посети митинга. Аз и майка ми бяхме настанени в
кабината на единия от камионите. Нямам спомени от самия митинг, но
си спомням, че когато се натоварихме за връщане, един брадясал
организатор се приближи и ни заповяда да се прехвърлим от кабината
в претъпканата каруцерия. Нямало да возят буржоазията. Набутаха в
кабината жената и децата на някакав ятак. Тогава пътят до
Осиковица се взимаше за няколко часа - беше много мъчително
пътуване.
Усещах как родителите ми се стараеха
да изглеждат бедни и скромни. Военното време беше започнало да
отмира, но новините от София говореха за страхотна жилищна криза,
купони и т.н. Въпреки това, майка ми непрекъснато настояваше да се
махаме от Осиковица. В началото на 1947 баща ми бе преместен на
работа в Българска земеделска и кооперативна банка - Балчик.
***
И така, прехвърлихме се от планински
на морски климат. Но и много други неща бяха различни. Тогава
Балчик беше по-скоро земеделски, отколкото курортен център.
Чувстваше се богатата Добруджа. По цяла България имаше купони за
хляб - в Балчик нямаше. Но иначе всички останали стоки бяха с
купон - идваха рядко и се редяхме на дълги опашки. Парите не
стигаха и майка ми започна да работи - помощник счетоводител в
лесничейството.
В класа ми в училище имаше деца на
добруджански фермери. Оплакваха се, че им взели земята и им
оставили само по някакви си 30 хектара (т.е. 300 декара, но там не
използваха тая мярка). Помня как се подиграваха на едно фермерско
момче, че тракторът им бил увързан с тел. В Балчик земеделското
движение беше много силно. Повечето николапетковисти се бяха
прехвърлили в казионния БЗНС, който се стягаше да бие комунистите
на последните относително свободни избори. Атмосферата преди
изборите беше доста напрегната - хората като че ли си даваха
сметка, че това е последния шанс ако не да отклонят България от
поетия болшевишки път, то поне да забавят и смекчат тази
болшевизация. Комунистите с винено-червена бюлетина, земеделците -
с оранжева и още 2-3 по-малки партии образуваха
отечественофронтовски блок. Срещу тях беше опозицията с бяла
бюлетина.
Тогава баща ми реши да не крие че е
земеделец, започнахме да посещаваме клуба на БЗНС и баща ми
открито да агитира за него (опозиционното БЗНС на Никола Петков
беше напълно разбито и малко негови симпатизанти се готвеха да
гласуват за опозицията). Опозицията - напълно неорганизирана - не
провеждаше никаква агитация. Всъщност много малко хора смееха
открито да кажат, че се готвят да гласуват за нея. Помня, че само
на едно-две дюкянчета в чаршията бяха окачени на прозорците бели
бюлетини. И въпреки това, много хора скрито се надяваха…
Изборите донесоха голямо
разочарование на баща ми. Комунистите изкараха най-много гласове -
около 12 000. На второ място беше опозицията - с около 9 000.
БЗНС-то на баща ми остана чак на трето място с около 6 000 гласа
(данните са за Балчишка околия).
В Балчик изкарах 4-то отделение и
започнах 1-ви прогимназиален клас. Това, което най-вече си спомням
от училището, бяха безкрайните маршировки, които се провеждаха в
двора. Всеки ден следобед в извънучебно време ни събираха и ни
строяваха по класове в колони по четири. Даваха на едно момче -
дружинния ни командир като септемврийчета - една свирка. Под
негова команда обикаляхме под строй училищния двор. Обикаляхме с
часове - дружинният свиреше, а ние марширувахме ли марширувахме в
такт със свирката…
Спомням си също митинги на градския
площад, на които местни комунистически оратори славеха Георги
Димитров, заклеймяваха врагове, агитираха по различни поводи. По
това време комунистите започнаха организирането на бригадирско
движение в национален мащаб. Спомням си един такъв митинг, на
който агитираха и записваха за бригадири. Много от местните
младежи бяха яко притиснати да се запишат. След митинга няколко от
вече записалите се останаха да се разхождат гордо на площада.
Носеха през рамо ленти с надпис ”бригадир”. Един от тях, миришещ
на алкохол, размахваше юмрук и викаше ”Сега ще ви видя буржоазни
копелета!”
На баща ми не му понасяше твърде
морето. През 1948 се преместихме в Разград (родния град на майка
ми), където той получи длъжност в Народната банка.
***
В Разград продължих прогимназията.
Мислех, че времето на съдебните процеси на ”народния съд” - когато
изкарваха тълпи от лумпени да крещят ”смърт!” - е отминало, но
сега пък започна процеса на Трайчо Костов. Той се провеждаше по
подобен начин. По време и на двата процеса бяха издадени съответни
”бели книги”, които само месеци след процесите бяха строго
забранени. За мен тези книги бяха сини, защото имаха сини корици.
Когато поотраснах много ми се искаше да ги прочета, но изглежда
баща ми ги беше изгорил - никога повече не ги видях.
В прогимназията бяхме
”септемврийчета” с четни и дружинни командири и съответно четни и
дружинни ръководители. Последните бяха ученици от горните класове
на гимназията, работещи с нас по ДСНМ-поръчение. Много от тях не
виждаха в ролите си формално политическо поръчение, а работеха с
желание, организирайки ни в спортни и други занимания. Някои явно
обичаха деца и показваха качества на бъдещи педагози.
Такъв беше нашият четен ръководител
бати Васко, когото много обичахме. По това време въведоха
официално обръщението ”другарю”. Много ни беше смешно да се
обръщаме към учителите си по този начин, но бързо свикнахме. Само
не можахме да свикнем да се обръщаме към бати Васко на другарю и
фамилия. Получи се нещо средно - за нас той стана ”другаря бати
Васко”.
Разградският отдел ”Просвета” имаше
почивна станция на морето - в ”Свети Константин” (”Дружба”). През
лятото на 1949 почти цялата прогимназия, заедно с ръководителите и
част от учителите, отидохме там на лагер на септемврийчета. Тогава
в ”Св. Константин” имаше само един ресторант и един хотел, в който
почиваха десетина-петнайсет чехи. Златните пясъци бяха див
необитаем змиарник, транспорт между Св. Константин и Варна почти
нямаше.
В лагера бяхме организирани пак в
дружина с чети и съответно дружинен и четни ръководители. Всички
очаквахме, че дружинен ръководител ще ни бъде любимия ”другаря
бати Васко”. За дружинен обаче ни беше представена непозната около
20-годишна персона, за която разбрахме че е с високи протекции,
защото била дъщеря на партизанин от разградските села. Тя имаше
буйна черна коса и малко вулгарна физиономия.
На 2. юли по обед дойде новината, че
Георги Димитров е умрял. В лагера настана суматоха, но след 1-2
часа тръбата изсвири ”сбор” и ни строиха на плаца като за вечерна
проверка. Пред строените септемврийчета се появиха лагеруващите
учители, четните ръководители и дружинната - всички опечалени и
развълнувани, повечето плачеха. Дружинната застана на централното
командирско място, но не можеше да каже нито дума, защото цялата
се тресеше от плач. Трябваше друг да съобщи официално
потресяващата новина (дружинната трудно говореше пред публика и
когато не беше разплакана). Това бе направено с много прекъсвания,
задгробни възклицания и хълцания. Постепенно нашето учудване се
примеси с потискащ страх. И като че ли и на нас ни се доплака,
някои се разплакаха... ”Е сега какво ще стане, ще я има ли
България?” - попита някой. Един учител успя да обясни, че другарят
Димитров е оставил хора, които ще се погрижат за нас.
Често съм се замислял за силите,
способни да раздвижат масите, да ги накарат да се вълнуват и
групово да плачат. Тези мисли са ме отвеждали към ирационалното в
колективното индуциране и предаване на чувства… Та тогава
разпоредиха да даваме караул пред двата входа на лагера и пред
входа на сградата. Аз и още едно момче трябваше да стоим караул
някъде посред нощ - за оръжие ни бяха дали по едно лекоатлетическо
копие. Лагерът беше напълно замрял, към нас се присъединиха
момчетата от другия вход. Говорихме си празни приказки тихо и по
едно време, не знам по какъв повод, започнахме да се смеем. Някой
казваше някаква глупава дума и се скъсвахме от кикотене. Не бях
изпитвал такъв продължителен заразителен смях. Нервите ни бяха още
заангажирани със събитието, но момчешкото ни непокорство ни караше
да реагираме по обратен начин.
След няколко дни животът в лагера се
нормализира. Играехме на плажа и се къпехме в морето по график и
под наблюдение на ръководителите. Помня, че дружинната имаше жълт
бански и че черни космарлаци се подаваха от двете страни на
гащетата й - там където покриваха венериния й хълм. Един ден едно
момче сподели, че като си играел и гмуркал под водата в морето в
съседство с дружинната, без да иска я пипнал по ”онова място”. И
ни уверяваше, че тя не само че не се дръпнала, ами му хванала
ръката и я натиснала по-силно там. Трудно ни беше да повярваме, но
през следващите дни много от нас решиха сами да опитат и да се
уверят. И трябва да ви кажа, че ставаше точно така.
Та добре се забавлявахме като
септемврийчета. А спомените ми за масовите плачове по смъртта на
Георги Димитров винаги свързвам с нашата разплакана и похотлива
дружинна - партизанска щерка.
* * *
Много от бившите партизани и
преддеветосептемврийски комунисти бяха получили чинове в
българската армия. Не знам дали те даваха тон, но като че ли имаше
тенденция много неща да се поставят на военни начала. Обръщаше се
много внимание на трудовото и военно възпитание. Стремежът към
хубав външен вид, към житейски и трудов комфорт, се заклеймяваше
като буржоазен недостатък. Караха ни да покриваме норми ”готов за
труд и отбрана” и на някои спортно-масови изяви се придаваше силно
политическо значение. На човешкия живот не се придаваше голямо
значение.
Разбра се, че по ДСНМ-линия десетина
ученици от гимназията са се записали да изкарат кратък курс за
парашутисти и да извършат демонстративно скокове на една поляна
край Разград. На събитието се гледаше като на демонстрация за
готовността на класово предани младежи да покажат вярност към
партията и Родината. Не само всички ученици, но и всички държавни
служители напуснаха работа и се събраха на поляната да наблюдават
скоковете. Аз възбудено очаквах да видя мъжката проява на
батковците. По едно време се чу бръмчене и един самолет се зададе.
От самолета се отдели една точка и един парашут се отвори. Оказа
се, че има силен вятър, вместо на поляната парашутистът се приземи
чак на един отсрещен баир.
Както после се разбра, това бил
парашутният инструктор, който скочил първи. В самолета останал
втори инструктор, който бил военен и третирал учениците като
войници. Той не взел под внимание получените по радиото
предупреждения на скочилия инструктор и започнал един по един да
изритва учениците от самолета. Един по един се отвориха много
парашути, всички хукнахме към каменистия баир където явно щяха да
се приземят. Усетихме, че ще стане нещо лошо. Аз лично видях как
един от парашутистите след като кацна не можа да овладее парашута
си поради силния вятър и той го повлече по камъните. Крайният
резултат беше, че трима ученика загинаха. Единият получил сърдечен
удар още във въздуха (какъв ли медицински преглед са преминали
предварително?), а другите двама, неовладели парашутите при
кацането, загинаха влачени от силния вятър по камъните.
Родителите на загиналите
организираха общо погребение, прекарвайки катафалките през града.
На гимназиите бе строго забранено да вземат участие в
погребението.
Наближи да завършвам прогимназията.
Разбра се, че за Разград били отпуснати няколко места за езиковата
гимназия в Ловеч - желаещите можело да подадат документи в
околийския отдел ”Просвета”. Родителите ми и аз много се
ентусиазирахме и подадохме необходимите документи. Минаха два
месеца без никакъв резултат. Баща ми се отбил в ”Просвета”
откъдето му казали: ”Документите на вашия син въобще не са
стигнали Ловеч, тъй като са били задържани в околийския комитет на
партията”. Майка ми много се ядоса. ”Аз ще отида да се разправям”
- почна да вика. Баща ми само сви рамене.
На другия ден майка ми ме повлече в
околийския комитет на партията. Чакахме да ни приеме някакъв шеф,
влязохме пред един типичен мустакат партиец, разположил се зад
голямо бюро. Майка ми му обясни случая - през цялото време стояхме
прави пред него. ”Другарко, вашият син не е за тази гимназия,
смятам че трябва да спрем дотук” - каза той. Разбрахме, че
положението е безнадеждно и бързо се изнизахме.
Щом започна лятната ваканция, след
завършването на прогимназията, обявиха, че записват за бригадири
за националния обект - ж.п. линията Самуил-Силистра. Повечето
младежи от горните класове на гимназията, които искаха да
продължат да следват в София, се записаха. Знаеше се, че
изкаралите бригадата щели да получат заветната бележка от ДСНМ-то,
с която само можеше да се кандидатства в университет. Аз добих
някакво желание също да се запиша. Родителите ми отначало се
възпротивиха, но бързо склониха. Те мислеха отсега за моето
кандидатстване в университет след завършване на гимназия в
Разград. Обаче, когато стигнах на този етап след пет години, тези
бележки не бяха вече толкова важни.
Бях чувал за военната дисциплина, на
чиято основа бе организирано бригадирското движение в България по
това време. Но не бих могъл да си представя много неща, които ме
посрещнаха когато станах един от най-младите бригадири на
Самуил-Силистра. Командирите ни не бяха от Разград - бяха някаква
смесица от строеви офицери и ДСНМ-деятели. Те живееха в отделна
палатка. Към тях успяха да се присламчат двама-трима подмазвачи от
нашите. Те не работеха - някои ни надзираваха, а други се
изнизваха към близкото село. Имахме норми и нещата се представяха,
че едва ли не ще ни пратят в затвора, ако не ги изпълним (по-яките
можеха да компенсират нормите на по-слабите). Храната беше лошо
приготвена и постна - през цялата бригада най-много два пъти да
сме яли месо. Всичко ставаше под строй. Но неочакваното бяха
наказанията при всяко дисциплинарно нарушение. Те се налагаха пред
строя и се състояха в обиколки на лагера на бегом с по две лопати
и една кирка в ръце. Броят на обиколкоите варираше в зависимост от
тежестта на провинението.
Един път, в разгара на жетвата, ни
бяха отклонили от обекта и пратили да жънем със сърпове на един
блок от ниви край близкото село. Какво стана. Една голяма група от
15-20 души се бяхме провинили в нещо. Командират строи всички,
изкара ни пред строя, накара ни да се събуем боси и ни натовариха
с по две лопати и една кирка. Посочи три дървета, които трябваше
да обикаляме в кръг и заплашително-припряно заповяда
”Бегом….марш!”. Тичахме около 15 минути боси по току-що ожънатото
стърнище докато краката ни се разраниха. Между нас имаше доста
вироглави и достойни момчета. Всички обаче покорно тичахме като
всеки крясък на командира ни караше да се засилим. Чак години
по-късно, когато отидох в казармата, можах да проумея ефекта на
стресово подавани команди и груповото подчинение.
Брояхме като в казармата всеки
оставащ ден. Бригадата трябваше да бъде 30 дни, но също, както
обикновено се случва в казармата, ни задържаха 36 дни. Нямам
представа сега къде съм захвърлил заветното удостоверение,
извоювано с тежък труд и мъчителни дни.
- - - - - -
*
Лазарин Лазаров е доктор на химическите науки, старши научен
сътрудник в БАН до 1990. Работил е като гостуващ
професор в Макс-Планк института за въглищни изследвания в
Германия, Университета Лихай в Пенсилвания, Университета на Охайо
и Университета на Небраска. Автор е на монография по структура на
въглищата излязла през 1992. Понастоящем живее и работи в Линкълн,
Небраска. |
