03-09-2004

Online от 1 юли 2002

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

3 септември 2004, 15:10

Тук и сега

Татяна Локшина, Московска Хелзинкска група, Център «Демос»

Полит.ру

 

В понеделник, 30 август, руските и чеченските официални лица поздравяваха с победата новоизбрания президент и констатираха, че Чечения твърдо е стъпила на пътя към мира и стабилността. На следващия ден Москва беше разтърсена от взрив около метростанция “Рижка”. А в сряда, 1 септември, терористите завладяха училището в Беслан и задържаха там от 300 до 400 души. Това се случва тук и сега, и децата са поставяни около сградата на училището като жив щит. Чеченската война и играта на политически процес на федералния център на фона на безконтролното насилие, произвол на силовите структури, убийства, мъчения, абсолютно беззаконие само за последните десет дни на август ни струваха около двеста човешки живота. В Беслан вече загинаха осем човека. Колко още живота ще загубим в близките дни? Колко кръв ще се пролее? И кой ще отговаря за тази кръв?

Днес вече не може да се отрича: чеченската война не е само в Чечения. Конфликтът се разпълзява в другите републики в Северен Кавказ, обхваща цяла Русия.

Държавното насилие подхранва терора. Хиляди роднини на изчезналите, убити от силовите структури в Чечения, не могат да намерят никаква защита. Те пишат жалби и писма – в милицията, в прокуратурата, в Държавната Дума, лично на Путин – и с години не получават отговор. И някои от тях отиват в планините – от отчаяние, от безнадеждност, заради това, че просто няма къде да отидат. Ние казваме, че човешките права се основават на човешкото достойнство и това достойнство не може да бъде отнемано. Но планомерната безсмислена жестокост и униженията могат да унищожат човека без да го унищожават физически – могат да го лишат от човешко достойнство, от човешка същност. И такива обезчовечени хора може би сега са сред тези, които държат под дулата на автоматите малки деца.

Мъченията, изчезванията, екзекуциите без съд отначало станаха вескидневна реалност в Чечения. След това преминаха в Ингушетия. За последната година там бяха отвлечени десетки мирни граждани. А в края на юни тази година бойци завзеха Назран и Карабулак, и сред тях имаше ингуши.

Местните и федерални силови структури не успяха да предотвратят ингушките събития, не успяха да предотвратят обезглавяването на правоохранителните органи в Ингушетия. Но след като партизаните организирано напуснаха мястото на операцията, незабавно разгърнаха мероприятия за борба с тероризма по все същия присъщ на Чечения модел. Нахлуваха в домовете, отвеждаха мъжете, не се спираха пред мародерство.

Задържаните по време на ингушките “зачистки” бяха изтезавани, за да изтръгнат на всяка цена признания, имена, принуждавайки много от тях да поемат вината или да дадат показания срещу невинни хора. В Назран няма следствен изолатор и арестуваните бяха изпращани във Владикавказ. А от владикавказкия затвор идваше информация за жестоки побои, за признания, подписани след мъчения.

На 30 август, след като бях по работа в Чечения и Ингушетия около седмица и носех със себе си няколко изписани бележника, в които абсурдните истории за срамната пародия на избори се смесваха с разкази за всеобхватния страх и отчаяна болка, чаках самолет за Москва на летище “Беслан” в Северна Осетия.

Имаше няколко часа закъснение. В сградата на летището беше непоносимо задушно. Измъчените от горещината пътници излизаха навън и по пода се въргаляха безстопанствени куфари, кутии и вързопи. Милиционерите, които бяха в изобилие на летището, не им обръщаха никакво внимание, слушаха музика и спортни новини, играеха на карти в кафето, разговаряха с момичетата от бюфета.

Излязох на въздух и на две крачки видях малко кафе, само пет стола, където – о, чудо – не звучеше оглушителна музика. Естествено свободни места нямаше. Въздъхнах и се готвех да си тръгна, но чух: “И ти ли чакаш самолета за Москва? Ела, седни при нас!” Поканата беше дошла от весела и на вид симпатична компания – три момчета и едно момиче. Поръчахме бутилка вино, домашен осетински кашкавал и убихме останалото до полета време.

Младежите се оказаха осетинци – двама от Владикавказ и двама от Беслан. Като разбраха, че само съм минавала през Осетия, не спряха да повтарят: “Не, ти трябва да дойдеш и всичко да разгледаш! Знаеш ли колко е красиво? Тук е райско кътче. А колко е спокойно! Нашите съседи са безумни, не им се живее. При нас такова нещо няма и няма да има.”

“Но нали осетино-ингушкия конликт…” – внимателно започнах. “А, намери какво да си спомниш! Това беше отдавна… А и не продължи дълго. Не, сега е добре, спокойно. Вярвай ни. Ние живеем тук и знаем. При тях е кланица. Но при нас… И нищо лошо не може да се случи тук.”

И сега, докато гледам новините от Беслан, не мога да се откъсна от този разговор, от мислите за тези младежи… Някой от момчетата спомена, че има шестгодишен син… И ако сега… Това става не някъде другаде. Не с някакви други хора. Това се случва с нас – тук и сега. И ние имаме своята вина, защото когато се случваше с другите, ние не се опитахме да го спрем.

(Със значителни съкращения)

Публикацията подготви Борислав Скочев

 

Начало    Горе


© 2002-2004 Още Инфо