|
|
“Ако някой ни попита какво правят днес българите, ние, като туриме
ръката си на сърцето, отговаряме му тия две думи: стоят и
чакат. И наистина, тия са думите, с които най-добре може да се
определи и охарактеризира нашето днешно положение. Ние всинца
българите, тука и отсреща, само стоим и чакаме, а нищо не
предприемаме, за нищо се не готвим...
...Може да кажат някои, че днес са дошли такива времена, когато
наистина всичките българи трябва само да стоят и чакат и да гледат
какво ще направят другите зарад тях.
На такива, които вярваме, че се намират много из помежду ни,
ние отговаряме, че това е едно от ония пагубни заблуждения, които
са довождали до пропаст всеки народ, който ги е следвал.”
Тези думи, уважаеми читателю, са написани не днес и не преди 2,3,5
или 15 години. Те са написани преди цели 127 години от Стефан
Стамболов и са публикувани във в. "Нова България", бр. 59 от
09-01-1877.
Чете човек и се чуди - дали сме си още на обществено -
политическото развитие, на което сме били през далечната 1877 или
сме дотолкова оглупели след половин век комунизъм и няколко години
посткомунизъм, че сме си се върнали на оня ми ти “акъл”. Едно е
безспорно - ако някой ни попита какво правят днес българите, ние,
като турим ръка на сърцето, отговаряме му с тия две думи: СТОЯТ и
ЧАКАТ.
Стоим и чакаме да ни приемат в ЕС (така както стояхме и чакахме да
ни приемат в НАТО), стоим и чакаме някой (отвън) да поозапти
българските управници, дето газят закони и човешки права, както им
скимне, стоим и чакаме някой (отвън) да дойде и да ни извърши
реформите в съдебната система и в администрацията, някой (отвън)
да ни защити от бандитизма и беззаконието в милата ни Родина,
чакаме някой (отвън) да ни разкритикува или да ни похвали, чакаме
някой (отвън) да ни оправи - да ни премахне корупцията, да ни
намали бюрокрацията, някой (отвън) да спаси българските медици в
Либия, някой (отвън) да ни възпита управниците и чиновниците, да
ни направи богати, някой (отвън) да ни умие, да ни изтрие сълзите
и... каквото има там за триене.
Всъщност, не
всички българи седим и чакаме. Някои така са се завтекли да
бързат, че на човек свят да му се завие. Президентът Първанов,
например, много бързаше да покани полковник Кадафи в България, зер
последният да не си помисли, че сме му се разсърдили заради
смъртните присъди на сънародничките ни. Сакън, няма такова нещо.
Сега пък се е завтекъл и бърза да брани Садам, петрола му,
Манджуков, БСП и дори министър Шулева и ги брани със същата
убеденост, сръчност и бързина, с която в допрезиденсткото си битие
бранеше Милошевич.
Министър
Паси пък бърза с влиянията си - след като повлия и на Кадафи, и на
сина му, и на фондацията му, сега се е завтекъл да влияе и на ЕС,
че да приключим проблема с осъдените на смърт български медици в
Либия. Междувременно, смъртните присъди на нашите медици никак не
попречиха на традиционно добрите отношения между полковник Кадафи
и нашите управници от комунистическо коляно, които го поздравяват
най-сърдечно с празника му, изпращат му делегации, начело с
унукинята на скъпия му правешки приятел (на когото пък и паметник
вдигнаха - зер, заслужил българин е Тодор Живков) и т.н.
Останалите
българи - какво ни остава - стоим и чакаме, аслъ, то, каквото има
да става, ще става. Или ще ни приемат в ЕС, или не. Или ще ставаме
демократична държава с гарантирани човешки права, или не. Или ще
бъдат спасени българските медици, или няма. Или ще я бъде
България, или няма.
Дето е казал
и шопът - абе, ако една работа е много важна, все ще се намери
някой друг да я свърши вместо теб. А ако никой не я свърши - значи
не е била важна.
Е, затова
ние, българите, седим и чакаме... нещо или някой да ни оправи. Пък
и недоволничим (и с право!) - щото ни се изчака чакането да я
чакаме пустата оправия.
Айде, бе,
Годо ли си, Неволя ли си? - идвай най-после, че откога чакаме! Още
от 1877-ма сме кукнали и чакаме ли, чакаме... |
