Пак се
заговори за отварянето на досиетата. Аз бях екзалтиран
привърженик на това отваряне. Но нещата твърде много се
проточиха. С годините като че ли ентусиазмът ми започна да се
изпарява. Постепенно осъзнавах, че българският преход не е
революционен, не е дори нежно-революционен, а си остава един
преход на компромиса. В края на краищата това също е път.
Има и нещо друго. Въпросът не е
така прост - отваряне и затваряне. Това не е да отвориш един
списък и да го прочетеш. Това са огромни архиви. Казват че
трябвали около 3 хиляди човекодни, за да се обработи тази
материя чисто технически. Но от друга страна, през изминалите
години на арогантно разграбване на държавата винаги съм си давал
сметка, че разкриването на досиетата ще допринесе за
разкриването на механизмите на това разграбване, за
дискредитирането на извършителите, за разкъсването на мрежата и
отрязването на отровните пипала на хората, свързани със
специалните служби.
Та може би вече му е дошло
времето. Може би тъкмо защото обществото вече е загубило интерес
към този проблем, ефектът на това отваряне ще бъде повече
констативен, отколкото иницииращ преследване, процеси и кадрови
промени. И все пак ще се отпразнува една закъсняла и размита
победа над организираната секретност и нейното могъщо влияние. И
ще се уверим, че рано или късно скритото излиза наяве.
За мен отварянето на досиетата ще
бъде повод да си спомня някои неща. Някой ми беше казал, че по
комунистическо време органите на Държавна сигурност можели да
направят свой сътрудник всеки, когото пожелаели. Мисля, че
нещата не бяха чак така. За илюстрация искам да разкажа моята
история.
Аз съм учен-химик, изградил се и
работил в БАН близо 30 години. Някъде през 1976, малко след като
бях защитил кандидатска дисертация, макар и безпартиен, бях
включен в един списък за кандидатстване за Хумболтова стипендия
в Западна Германия. Тези стипендии, много ценени в научните
среди, не бяха по квота, а нещо като конкурс.
Документите ми наистина стигнаха
до Германия и скоро получих известие, че съм приет. Тогава по
телефона ми се обади един служител от МВР, каза ми името си,
поиска да се срещнем. Имах дълъг и изморителен разговор с него,
който се състоя в парка. Разхождахме се около 2 часа. Най-накрая
той извади от куфарчето си един лист и ми предложи да подпиша
сътрудничество с КДС по повод на заминаването ми в Западна
Германия.
Две неща се искаха от мен. Първото
- да им доставям, доколкото щях да боравя с научни документи в
института, копия от документи, на които има някакъв гриф за
секретност. Те знаеха, че обикновено мога да се натъкна на гриф
за служебно ползване, много рядко на гриф “секретно”. Обяснено
ми беше, че ще бъда периодично посещаван от човек от българското
посолство, сътрудник на КДС, на когото регулярно да ги предавам.
Втората задача беше да се чувствам поощрен да правя колегиални
контакти и ако се сприятеля с германци, които имат стойност като
учени - веднага да осведомявам за това и да ги запознавам с
българина, който ще поддържа контакти с мен. Искаха също редовно
всеки месец да давам писмени отчети.
Отказах категорично. Казах, че
много съжалявам, но не мога да подпиша такъв документ дори и с
цената на това да не замина за Германия. Това беше човек от
Първо управление на КДС, вербувал предимно научни работници, а
също и журналисти, които пътуват в чужбина. ”Е, ще заминете и
без да подпишете”, каза той. Обаче ме предупреди, че там ще ме
намери един техен човек, който щял да държи връзка с мен - ако
съм си променил мнението или въобще считам, че мога да му дам
някаква полезна информация.
Действително заминах, но
семейството ми не получи виза. Това не ми беше казано по време
на разговора в парка, но ми стана ясно, че се дължи на отказа.
Когато отидох в Западна Германия, наистина ме намери българин,
който ми даде визитна картичка на втори секретар в посолството в
Бон и който също направо ми каза, че е с пагон. Той беше някак
си по-неформален. Даде ми една хубава вечеря, освен това не
настояваше повече да подписвам. След седмица ми се обади и пак
поиска да се видим. Започнах да си измислям, че съм зает, но до
края на пребиваването ми той не ме изпускаше от око. Вече не
толкова, за да получи информация, колкото да ме следи да не би
да реша да остана там.
В института, където работех, имаше
и други българи. Той е в Рурската област, където са
концентрирани множество съседни университетски центрове, и
можехме лесно да контактуваме и да се опознаем. Там подразбрах,
че кажи-речи всички останали мои колеги са имали същото
преживяване. Имаше един колега, който като мен отказал, повечето
са се съгласили и са подписали, но те бяха партийни членове и
чувстваха ангажимент. Някои от тях гледаха на това съвсем
формално, като искаха да го избягнат. Други гледаха сдържано,
докато трети направо се вживяваха, горяха от желание да дадат
принос със своето сътрудничество. Имаше един такъв комичен
случай: Един си бил поръчал в универсален магазин печат
“Динстлих” (за служебно ползване). И от време на време копирал в
библиотеката един най-обикновен материал, тупвал му един печат
и… го предавал на ченгето. И дори през смях ми каза един път, че
получил служебна благодарност.
Трябва да кажа, че почти няма
сътрудник на БАН или СУ в областта на природните науки, който да
е бил повече от една година в капиталистическа страна и да не е
бил вербуван. Убеден съм, че 80% от сегашните член-кореспонденти
и академици са подписвали навремето такъв договор. Мога да кажа,
че повечето от колегите от БАН нямаха смелост да откажат, но
приемаха нещата доста формално. Те бяха партийни членове, но
повече учени и както вече стана дума, дори мамеха ченгетата.
Но обществото не се интересува от
такива детайли. То иска да знае бил ли е даден човек доносник
или не. Така че нещата действително не са толкова прости. Някои
казват, че могат да пострадат невинни хора. За мен този мой
колега, който използваше фалшив печат, в действителност не е
информатор.
За съжаление, след като се върнах
от Германия, моите нещастия започнаха. Всъщност те дойдоха не от
системата на КДС, защото очевидно служителите му само гледаха да
се върна. Но те са казали за моя отказ поне на един човек от
института ми в БАН. Той е съобщил на двама-трима от партийния
комитет, на директора и те бяха скандализирани. ”О, този се пише
по-голям католик от папата! Как така ние всички подписваме, пък
той не!” Заради това с големи пречки и трудности защитих
докторската си дисертация, а за административен пост не можех и
да мечтая.
Разбира се, аз си давам сметка, че
всяка страна поддържа някакво разузнаване, включително
научно-техническо. Но яд ме обзема, като си спомня как масово
вербуваха спечелили конкурси или поканени да гостуват учени и
как експлоатираха страха им, че няма да получат паспорт и ще
изпуснат възможността да поработят в развита капиталистическа
страна. Гняв ме обзема също, като си помисля, че вербовчици като
моите използваха мрежата си, за да станат частни ”бизнесмени”,
трупащи мръсни пари от сделки с оръжия, наркотици и от
разграбване на държавата.
На този, който беше в Германия, му
изгубих следите. На този, който беше тук, в България, след това
му научих и истинското име. През 1990 г. той откри частна фирма.
Разбрах че търгувал дори и с САЩ. Сега е преуспяващ, национално
отговорен, бизнесмен.
- - - - - -
* Авторът е доктор на химическите науки в Линкълн, Небраска, САЩ
