В почти всеки по-голям европейски град има по един българин, който това и работи - българин. Появява се на всяко българско събитие, държи се свойски и леко фамилиарно, веднага минава "на ти", раздава някакви визитки и обикновено не те оставя цялата вечер. По принцип е организатор на местния клуб на българите. Разказва ти подробно колко е гадно в съответната чужбина и какви неприятни хора са всъщност тези иначе мили европейци. И неволно си спомняш онази класическа реплика “Ти не ги гледай, че са такива мазни… не гледай, че се увиват около тебе. Защо се увиват, мигар доброто ти мислят? Айнц, цвай! Гут моргин, па все гледат да докопат нещо.”

От една страна, ти става мило и драго да срещнеш такъв “автентичен” българин насред рафинираното европейско общество. Изпадаш в народопсихологическо умиление и си казваш: е, такива сме си, трябва ли да се срамувам сега... От друга страна пък, ти е немило-недраго за този човек. Ще се опитам да обясня защо.

Тези хора с професия “българин” са в крайна сметка дълбоко невписани в съответното чуждо място. И това страшно си личи. В известен смисъл те продължават да живеят не просто в българското, а в българското отпреди 20-30 години, някъде в 70-те и 80-те, когато са напуснали страната. Нямат друг капитал освен спомените си оттогава. Тяхното настояще е тяхното българско минало. До голяма степен те съществуват като двойни емигранти, два пъти чужденци - веднъж за страната, в която пребивават (пак казвам неинтегрирани и невписали се) и втори път - за страната, която са напуснали. Казано честно, те трудно биха се реализирали в днешна България, която е твърде различна от техния спомен и блян. А и твърде малко вече знаят за нея, колкото и това да звучи парадоксално.

Изкушавам се да кажа, че ситуацията с тези малки патриотично настроени български общности в чужбина не се различава съществено от онази преди близо 150 години, която познаваме през Вазовите “Немили-недраги”. С тази съществена разлика, разбира се, че сега няма как ползваш онази висока мисия за българското освобождение. Което прави нещата още по-тривиални и тъжни. Тези хора не виждат друг шанс, освен да се вкопчат като удавници в българското, в най-стереотипния му формат и да продават полулегално луканка и сирене, да пеят преоблечени в народни носии на някое тържество, да се събират в българското клубче и да слушат новия албум на Слави или стария на Глория. И като пиша това, не влагам капка ирония, по-скоро тъга.

Разбира се, това е само един тип на българското живеене там. Слава Богу, има българи успели, вписали се и в същото време подкрепящи и събиращи по един адекватен начин малки български общества. Хора, които живеят в конкретно време, а не в имагинерното патриотарско минало между Аспарух и Живков.