29-11-2004

Online от 1 юли 2002

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

29 ноември 2004, 10:50

Историята на една 20-годишна любов (3)

Паралелни репортажи, паралелни светове >>

mistery¯

Любомир Цонев

 

Продължение >> 

През 2003 направих няколко излета по Странджа и Сакар и ме връхлетя неочаквано силен интерес към мегалитните паметници от тракийското време. През пролетта на 2004 отидох с приятели и из Източните Родопи, където посетихме скалните храмове-светилища Перперикон и Татул. После стихията на чувствата ме поведе към светилището Белинташ при Асеновград. Останах очарован. Тогава си спомних и за Козия камък при горското стопанство Беслет над Ковачевица. Навремето не успях да го разгледам подробно като археологичен обект. Опитах да спечеля за каузата някои познати с коли, но ударих на камък. Чудех се как да постъпя – от Ковачевица има цели 15-16 км по шосе до Беслет – не е шега!

И ето че на 3107-2004 се събудих случайно към 5 сутринта. Небето на изток жълтееше и беше съвсем чисто. Веднага взех Решението. Пъхнах в раницата чифт топли дрехи, одеало и мушама, гумено дюшече, спален чувал и фотоапарат, взех в ръка палатката (тя не се побира в раницата, понеже е старомодна и едричка) и потеглих с ранен автобус към автогара Овча купел.С други думи - тръгнах сам, решен да поема всички рискове на неизвестността, както твърде често ми се случва в тоя идиотски живот, където никой приятел не ще да си зареже кефа и да потегли на път заедно с мене.

Стигнах автогара Овча купел съвсем навреме – след 10 минути тръгваше първият автобус към Гоце Делчев – в 7:30. Обожавам момента на тръгването! Решителността да се справиш с препятствията и да осъществиш мечтата си с всичките физически усилия, които са нужни!

В 12 часа слязох насред Гоце Делчев. За разликата от „доброто” байовотошово време, сега няма автобуси до селата. Шофьорите на такси искат до Ковачевица 10 лв. Добре, ама един едър мъж (Гошо) ме заговори и като разбра закъде съм, рече: “Ако изчакаш 1 час, ще те закарам дотам за 5 лв!” Приех, естествено. Тъкмо имах време малко да си почина от пътя. Поседях в центъра на града, под блажената сянка на няколко стари дървета край малък водоскок. Наоколо – барчета и хора, отпиващи пиво или фанта, дечица, които лакомо ближат сладолед, старци, придрямващи на сянка. На една табела видях надпис: “БАР ТУИН ПИЙКС. Совите не са това, което са!” Усмихнах се…

Към един и половина потеглихме нагоре с белия форд на Гошо. Той отиваше, за да вземе други хора в обратната посока – от Ковачевица към Гоце Делчев. И още в ниското, в полето ми каза нещо любопитно. Там, в полето до село Гърмен, имало разкопки на древен римски град Никополис ад Нестум (Нестум = Места; Нико-Полис = Град на победата; Коя победа? Кого са победили тук римляните?). Брех! Ами сега? Ще трябва в бъдеще пак да дойда тук и да го видя – дали има нещо останало на терена, които туристите биха могли да видят, или всичко е ограбено или прибрано в музея на града. Значи след първия кръг на познанието за този район – възрожденско-етнографския, през 2002 се очерта вторият кръг – природно-пейзажния, а сега се очертава и трети – археологическият! Колко богата страна сме и колко дива! Сами не разбираме, колко гости и почитатели можем да спечелим с чудесната сплав от цивилизация и природа. А не с кебапчетата, скъпите хотели и неучтивото държане. Както и да е – това е друга тема. И по нея нищо ново няма да срещнем.

Към 13:30 стигнахме. Разделихме се с Гошо. Веднага потърсих леля Ирина, но тя не беше у дома и оставих багажа си до входа на двора й. Огледах се. Наблизо съзрях възрастен, но в силите си, човек. Той кимна – Ирина скоро ще се прибере. Тогава му обясних защо идвам, какво ме итересува. А той (името му беше май Жуглев, ама собственото забравих) взе, че ми сервира следната история.

Имал трима сина. Потегнали 3 къщи за хотели и в едната направили и малък ресторант или кръчме – “При братята”. Имали, обаче, проблем с водата. Бай Жуглев забелязал години наред, че на едно място над селото имало винаги зелена трева - дори и в най-голямата суша. Викнал човек-водотърсач, той потвърдил,че там под земята има извор. Дотук – добре, ще речете. Умен бил човекът – успял. Не е там работата! Като поразкопали, открили … римски водопровод, който още функционирал!!! Проследили го и на 2 км намерили и извора! Оттам си направили нов собствен водопровод и си снабдили и трите къщи с чудесна вода при дебит 1 литър в секунда. А част от разкопаните старини запазили, за да ги показват на посетителите. Поздравих го за находката. Явно при следващото ми идване, живот и здраве, ще трябва пак да се отбия при него и да я разгледам.

През това време леля Ирина се появи. Завтекох се към нея, поздравих я и й се представих. Тя си спомни посещението от 2002, покани ме веднага и ме почерпи с кафе и домашен кейк. Разговорихме се за миналото време. И двамата бяхме загубили близък човек. От моята 2002-компания без време си бе отишла Наталия – само на 56 години, само за 2 месеца. Мигновено. Стряскащо. Жестоко. В началото на юли 2004. Леля Ирина пък бе загубила съпруга си – бай Иван, в края на януари 2004. Помълчахме… После разказах на домакинята, че още днес искам да стигна при Козия камък и там ще пренощувам в палатка, за да мога да го изуча на идната сутрин (в неделя). А после ще се върна и ще пренощувам в нейната къща. Тя ме благослови и тръгнах, без да се бавя повече. Бе 14:30.

Към 17 се дотътрих с тежкия багаж до пункта Сухото. Какво ти сухо! Там ентусиасти бяха оформили с булдозери две големички изкуствени езера, в които прекрасно се отразяваше тъмносиньото небе с белите памучета на облаците. Наоколо засадили върбички. И веднага турили надпис: “Риболова забранен!” Седнах

Изкуственото зарибено езеро в м. Сухото

отстрани при чешмата на шосето да си хапна. Тогава един рус синеок мъж на около 35-40 (Димитър ли беше?) доближи и ме покани да вляза в дворчето около езерата – там се бяха настанили 5-6 мъже около масичка с цяла планина току-що опечени шишчета, гигантска чиния с шопска салата и голям брой “някакви” бутилки и големи водни чаши. До оградата стоеше джипът им – модерна, блестяща скъпа черна машина. Оказа се, че този мъж е местният старши лесничей – един от създателите на езерата. “Сега вече това място няма да се нарича Сухото, а Езерата”- гордо рече той. “Добре бе, Димитре – рекох озадачен, това което сте направили е прекрасно. Но защо сте забранили риболова? Знаеш ли около София как процъфтява такъв бизнес? Изкопаят насред полето голяма дупка, тя се напълни от подпочвените води, зарибят я и почват да канят рибарите да ловят срещу неголяма такса. И рибарите доволни – ловят си на спокойствие съвсем близо до София, на чист въздух и хубава тревичка, само на няколко крачки работи барче за студени напитки, наоколо има и чадъри. И собствениците на гьола са доволни – печелят добре. Защо сте сложили вие тази странна забрана тука?” Димитър само се усмихва и мълчи. Аз пък си мисля. Ако разсъждавам според обществено-икономическите закони, то тукашните лесничеи щом не искат да печелят от риболов в чудесните езера, значи имат предостатъчни приходи от подкупите за незаконна сеч. Имате ли друга сносна хипотеза, скъпи читателю? Ще се радвам да я чуя.

Като попривърших обяда си край чешмата (за да си подложа добре, понеже ми бе вече ясно, че без 1-2 ракии няма да се отърва!), се присъединих към масата им и пийнах от ракията им. Разговорихме се. Казах им кой съм – що съм. Споделих, че според един пловдивски турист името Беслет произхождало от името на тракийското племе беси. Тогава един симпатичен чернокос мъж се засмя и каза: “Не е така. Аз съм турчин, затова по-точно ще ти кажа. Беслет значи на турски високопланинско място за изхранване на добитък.” Стана ми много весело – ето как трябва човек да внимава в топонимните си догадки. Как може да се заблуди просто поради незнаене на езика.

Тогава лесничеят Димитър ми посочи още едно забавно нещо. Той видя на картата ми, че между тукашния пункт Сухото и горско стопанство Беслет е означен и пункт Пушката. И от сърце се разсмя. Останалата компания – също. Погледнах въпросително. Работата е там, че оригиналното име на мястото било Чифте чарк. Но в случая чифте не значи пушка-двуцевка, а значи две, т.е. на това място е имало не един, а два чарка, две дъскорезници! Майтап, бе, Уили!

Сбогувах се и тръгнах, че наближаваше 18 часа, а имах поне 8км още до стопанството Беслет. На изпроводяк Димитър ме потупа по рамото и ми каза сериозен и усмихнат: “И друг път не забравяй! В планината на трапеза не се отказва!” “Благодаря – рекох, – ще запомня!” Боже, обичам да срещам широко скроени хора!

Умората се натрупваше, макар че пътят вече бе в сянка. Мразя да ходя дълго по асфалтови пътища! Много по-уморително е, отколкото по пътеките. След 1 час вече се тътрех доста бавно. Точно тогава ме задмина една циганска талига с гумени колела. Циганинът веднага ми предложи да се кача и да ме повози. Дори се учуди, че никой досега не ми е предложил. С него минахме край пункта Чифте чарк. Там около реката имаше невероятно зрелище – цигански табун. Все едно гледах снимачната площадка на Емир Кустурица. Бегло съзрях любопитна сценка. До колиба от клони, покрита с найлон, семейството бе постлало на тревата одеало. Мъжът, явно препил предната нощ, се бе проснал по корем и сърдито пъшкаше. До него жената бе коленичила и от време на време го молеше да стане и да свърши някаква работа. Той троснато извръщаше глава и ломотеше неразбрано. Тя се вайкаше. Наоколо се дърпаха и пищяха 2-3 дечица в доста пъстро облекло. Абе – забава…

Към 19:30 слязох от талигата, благодарих на циганина и поех към Кози камък, който стърчеше на юг от пътя, надигайки се на пръсти сред избуялата борова гора наоколо. В 20 часа хвърлих багажа на тревата в подножието му и изхвърчах с фотоапарата нагоре, да го огледам в последните лъчи на слънцето. Прекрасно бе – както преди 2 години. Само дето тази пролет някой простак бе взривил камъка точно в центъра на “ритуалната площадка”… За това ме бяха предупредили още в Ковачевица, ама не ми се вярваше. Тъжно.

Кози камък

Направих няколко снимки. Към 21 часа слязох да си опъна палатката, докато още се виждаше. Към 21:30 бях готов и седнах да похапна. Само дето вече бе твърде тъмно – остатъчното синьозеленикаво зарево на запад не ми бе достатъчно. Тъкмо да извадя фенерчето и с периферното зрение усетих ненормална светлина отляво – викам си: “Леле, ако това е горски пожар – загубен съм!” Като се обърнах – просто се втрещих: На изток изгряваше тържествено една чудовищно грамадна и ярка луна, подобна на пламтяща златна хайдушка тепсия. Боже! Благодаря ти за твоите дарове! Такова зрелище не бих могъл и насън да си представя!

Дотолкова бях шокиран, че реагирах като хладнокръвен физик на подобно невероятно явление – просто измерих ъгловия диаметър на изгряващата Луна. Взех с джобния калкулатор аркустангенс от отношението между дебелината на кутрето ми (1 см - колкото бе видимо широка Луната) и дължината на цялата ми опъната ръка (60 см) и получих 58 дъгови минути!!! За да разберете изненадата ми, ще поясня, че в нормални условия (когато Луната е високо над хоризонта и атмосферата не изкривява образа) ъгловият й диаметър е аркустангенс от отношението на диаметъра на Луната (3474км) към разстоянието й до Земята (384 000км), което дава само 31 дъгови минути. Ще рече, Луната сега при изгрева (58) изглеждаше двойно по-голяма, отколкото е в действителност (31). Направо ми се стори, че е тръгнала да пада на Земята и вече се е приближила на опасно разстояние, така че малко ми остава да живея!

След като преодолях това професионално вълнение, вечерях дълго и отпуснато, без да свалям очи от умопомрачителното светило. Накрая си пийнах малко ментичка – за настроение. За да забравя, че пак съм сам в цялата тази приказка. Която, обаче, си струваше усилието.

Към десет часа луната бе възстановила разумните си размери (31 дъгови минути) и сребрист цвят. Можех спокойно да си лягам. Нямаше щурци, нямаше мухи, нямаше комари. Това бе Абсолютното Спокойствие, което земята може да подари на онзи странник, който я обича…

На сутринта се събудих към 6, хапнах и в 7 при изгрева вече бях на скалата.

Гледката от Кози камък към р. Канина на юг

Захванах се с грубо картиране. Издирих и антропогенните релефи и ги заснех. Кози камък е група от близко разположени скали, които стръмно се издигат на 10-20м над околното равнище. Около цялата група, а на места и помежду им, има пътечки. Най-широка е южната скала, където се намира главната наблюдателна площадка.

Входът е от север. Там по земята и по отвесните скални стени се виждат 20-тина цилиндрични дупки (с диаметър 10-15 см и подобна дълбочина) и правоъгълни ниши (с напречни размери 15х20 см и дълбочина към 5 см). После тясна стълбичка от 5 силно заоблени от вековете стъпала позволява да се качите на площадката. Напреки на стълбището до най-горното стъпало има две двойки жлебове – врязани срещуположно в стените на каменния улей. Очевидно са били легло на някаква преграда – от камък или дърво. Вдясно на стълбището в отвесната стена е издялан съвсем загадъчен жлеб с форма на ¼ окръжност.

На главната площадка, която има южно изложение, преброих още 20-тина цилиндрични дупки. Най-вероятно ми се струва да са поддържали дървена платформа. С искрено удивление разгледах една много голяма дупка (широка 2 м и дълбока 1 м), която вероятно е служела за цистерна (щерна). Ще опитам да ви опиша какво бе необичайното в нея.

Скалата се е оказала недостатъчно голяма, за да се очертае и затвори изцяло кръгът, т.е. околната цилиндрична повърхнина на цистерната. Не можело да се образува затворен от всички страни съд. Дупката прилича на буквата С, вместо на буквата О. В тази нелека ситуация траките проявили изключителна съобразителност. Там, където са върховете на дъгата С, издълбали в стените на скалата два срещуположни тесни и дълги вертикални жлеба. В тях вероятно са напъхали тънка преграда - каменна плоча или дялани дъски! Така успели да затворят отстрани цилиндъра с една плоскост, т.е цистерната добила вид на странично сплеснат цилиндър, заприличала на латинската буква D. Формата не се получила идеална, сиреч

Ямки, дълбани от сатри/беси в снагата на Кози камък

кръгла според великите древногръцки препоръки, но за сметка на това пък съдът задържал водата, което е основната му функция. Гениално решение! Заключих най-общо, че Кози камък е бил по-скоро наблюдателен пункт, отколкото светилище на траките.

Кози камък – щерната за вода. Вдясно се вижда вертикалният жлеб в скалата.

Към 11 прибрах палатката и слязох на асфалтовото шосе. Там на белокаменна паметна плоча прочетох следния надпис: “На 11-07-1908 в местността Кози камък е убит главният куриер на Серски революционен окръг Никола Тодоров Узунов, роден в с. Ковачевица.” Постоях безмълвен 10-тина минути – нали героите заслужават поне това. Съжалих, че слабо познавам собствената история и то особено в драматичните години: Илинденско-преображенската епопея 1903 и Балканските войни 1912-1915.

След около 5 часа път, включително малка почивка за обяд в пункта Сухото (Езерата), се прибрах капнал в Ковачевица. Тъкмо успях да разкажа на леля Ирина премеждията си, дойде й на гости шумна компания колеги на малкия й син Румен – журналисти, някои заедно със семействата си. Решили да почиват заедно поне 1 седмица, далече от професионалната истерия в столицата. Между тях бяха Ангелин Попов и Изак Гозес от „Стандарт”. Допаднахме си веднага. Оказаха се големи капии и двамата. Като отпочнахме приказки и мезета в сенчестото и благоуханно дворче на леля Ирина откарахме до 22 часа. Децата и жените си легнаха, уморени от пътуването, а мъжката компания се пренесе в симпатично малко кръчме в самото начало на селото, там дето влиза шосето откъм Лещен. Настроението ни бе великолепно. Чак към 3 след полунощ решихме, че вече можем да си лягаме, понеже сме се веселили достатъчно.

На следния ден (понеделник) Ангелин трябваше да се върне за малко до София по лична работа – и бе така добър да ме закара дотам с колата си. Разделихме се при спирка Овча купел най-приятелски. Завиждах му искрено, че ще се върне в Ковачевица още същата вечер. Защото помнех, че днес в споменатото малко кръчме щяха да го очакват: великолепна компания, печено агне, червено вино от Гоцеделчевско и специален местен акордеонист по случай случая…

Все пак късмет извадих с този излет, а? Как мислите?

11-08-2004

Следва продължение >>

Начало    Горе


© 2002-2004 Още Инфо