18-12-2004

Продължение >>  Както и да е. На 22 октомври експресно изкопирах ковачевските си снимки и към 17 тръгнахме с колата. В Ковачевица пристигнахме вечерта към 22 часа, беше петък. Заварихме леля Ирина сама, готвеше се да си легне. Подарих й веднага албумчето и ми олекна от изпълненото обещание. Тя се изненада и от късните гости и от подаръка и много се зарадва. Настанихме се да нощуваме в нейната триката 200-годишна къща. На другия ден (събота) тя отрано се разшета, разбъбри, разготви (боб с червени чушки в гърне, баница с праз и т.н.). Синът й Румен Жерев, фотожурналист, бе там и спомена, че фригийският шлем бил открит в местността Старата църква над селото, малко на изток. Там имало и древен павиран път. Десетина дни по-късно, когато се бях прибрал вече в София, си купих вестник “Пътешественик” с голям

Дворчето на леля Ирина

репортаж за Ковачевица, където пишеше, че край селото минава “римски път от 400-300 г.пр.Хр.” Боже, викам си, не знае ли този журналист, че тогава римляните още не са били дошли тъдява? Това явно си е път от сатрите/бесите!!! Подобен на калдъръма по билото на централния родопски рид Чернатица до връх Персенк.

Пак тогава, след връщането ми в София и прочитането на този репортаж, отгърнах за справка книгата “Траки” на проф. Хр. Данов. Оказа се, че (стр. 57) според древногръцкия историк Тукидид е съществувал известен тракийски път, който започвал от Абдера, минавал на север по поречието на Места, после по някакъв начин пресичал Западните Родопи и излизал при Пулпудева (това е тракийското име на днешния Пловдив), а оттам стигал чак до Дунав! Е, сега всичко си дойде на мястото.

Леля Ирина обяснява пътя към параклиса “Св. Георги”, като чертае по листа пред впечатлените от топографските й умения Любо Данчев и Белчо Дончев (отляво надясно).

Събитията протичат в съботната утрин на 23 октомври на чардака с овесени китки от билки по тавана, пред миндера, на който Белчо е спал на открито в тази късна есен, а Любо седи на миндера, на който пък той е спал.

Само Инди се завря предната нощ вътре в стаята - ако някой е загубил от това, бил е именно той...

През втория ден преди обяд компанията се разпадна. Повечето от спътниците ми не бяха идвали още в Ковачевица и не можеха да й се нагледат. Любо Данчев отиде да си побъбри с Георги Данаилов, чиято къща бе близо до лелиния Иринин дом. Аз тръгнах заедно с Белчо да посетя параклиса “Св. Георги”, който бил на връхчето на изток от селото. Леля Ирина много настояваше да идем там. Преди 5-6 години до самия параклис издигнали (кой? – не разбрах) голям метален кръст, подарък от Русия, който превозили с хеликоптер от низината догоре.

Изкачвахме се по ковачевския калдъръм без да бързаме. Наоколо бе класическа златнолиста есен, която е трудно да се опише, без да се изпадне в кич. Неизразимо сладко е да примигваш срещу есенното слънце, дивичко и закачливо като малко коте, но вече твърде слабо, за да те заслепи сериозно, погледът да се рее по наситено зелените ливади и лумналите в бакърени оттенъци корони на стари широколистни дървеса. Наоколо – безкрайни дувари или основи на отдавна порутени къщи, цели вече отсъстващи квартали, потънали в бодливи шипки и капини.

Селото било огромно, процъфтяващо и с добър поминък, докато през 1952 властите не закрили местната производителна и търговска кооперация, с което ги лишили от поминък. Оттогава именно селото бързо западнало. Оттогава разчита само на туристи и заможни софиянци да си купят тук къща. И на подаянията на разни фондации, за да си ремонтира улиците.

Пътеката лъкатуши по сенчестия западен склон през спокойна есенна гора, която най-напред е широколистна, но към билото става иглолистна. Сред тревата попаднахме на грамадни количества едри и скоро поникнали масловки и се втурнахме да берем, предвкусвайки пиршеството вечерта. Събрахме към 5-6 кила превъзходни гъби!

След 30-40-минутното изкачване пътеката вече вървеше хоризонтално по тясното било на юг, последни метри преди параклиса. И изведнъж: Зид! При това - древен! От начупени камъни, наподобяващи груби плочи, без спойка. Това не може да е Рим. Не са и древните българи. Това си е само Тракия! “Белчо, предлагам на спътника си, иди сам до параклиса, той вече е наблизо. Аз ще поостана да направя тук няколко снимки, че траколожка треска ме затресе!” Белчо кима – той вече познава тая моя треска.

Току преди параклиса – тракийски зид или творба на Andy Goldsworthy?

Зидът е висок не повече от метър, явно огражда най-високата част от възвишението, включително днешния параклис. Ако това място се тачи като свято и до днес от местните хора (по тази причина са издигнали параклиса именно тук), може пък някога да е имало и тракийско светилище – кой знае? У мене зидът извиква представа за укрепен наблюдателен пункт на сатрите/бесите. В ясно време оттук се вижда цялата поразително красива низина около град Гоце Делчев. Траките много зорко са охранявали земите си, но изглежда много са обичали и красивите гледки и скали!

Параклисът “Св. Георги” отвътре

Направих “достатъчно” снимки и приближих параклиса. Белчо ме чакаше там. Влязохме, оставихме по една паричка, той премете пода с метличка (така бе заръчала леля Ирина). Стените и таванът бяха прясно изрисувани, по малко наивен, но добронамерен начин. Цялата постройка блестеше от белота и чистота. И всичко това бе толкова мило и някак типично българско – малък параклис, белнат на планинското било, ограден от тишината на дъбовете и борчетата. Българско по разположение, по пропорции и по изпълнение, по скромност, ако щете дори. И двамата с Белчо прекрасно го усещахме, още повече той си е архитект по професия.

НО…

Параклисът отвън, заедно с огромния метален кръст зад апсидата му

Точно зад апсидата на параклиса, т.е. от изток, се извисяваше въпросният огромен, сребрист на цвят метален кръст, поне два пъти по-висок от параклисчето и само на 5-6 метра от него, подарък от някакви руски благодетели. Моите почитания към кръста като знак на някакви човешки убеждения, на вяра. Моите почитания към жеста на дарителя. Но точно тук и точно с такъв размер и с такова странно разположение кръстът ми изглежда съвършено неуместен. Шокира със своята грамадност и стоманено-сребрист цвят и студена, безпощадна сила и категоричност. Контрастира с мъничкия скромен белосан параклис. На всичкото отгоре кръстът се издига зад параклисчето - има нещо нелепо в това разположение.

Да ме прощаваш, лельо Ирина.

Докато почиваме там с Белчо, дишаме прохладния есенен въздух, изпълнен с миризмата на дъбова шума, борови иглици и гъби, блажено поемаме ласката на късното есенно слънце, полека осъзнавам и друго нещо, което ме смущава. Давам си сметка, че параклисът и кръстът не се виждат от Ковачевица; и то, естествено, не се вижда откъм тях. Те не са предназначени да се виждат оттам! За сметка на това откъм тях на юг много добре се вижда съседното, по-ниско разположено село – Горно Дряново.

Сега да си представим, че сме в покрайнината на Горно Дряново и поглеждаме Родопа на север, в посока към с.Ковачевица. Какво ще видим? Едно скромно прелестно нашенско червено-бяло параклисче, кацнало върху гористо жълто-зелено възвишение по могъщия родопски склон. Дотук нищо нередно. И до него стърчи един стоманен бляскав мощен, висок кръст. И това все още не би било нередно, би било само малко безвкусно.

АКО…

Ако не съществуваше следният проблем: жителите на Ковачевица са християни (и много се гордеят с това, впрочем), а жителите на Горно Дряново са помаци (не съм ги питал дали се гордеят с това и хич не ме интересува; много мразя когато едни българи питат други българи какви са точно и дали се гордеят с това).

Стана ми много тъжно, като разбрах какво е станало. Представете си го и вие сами!

Преди няколко века тук минал кървавият валяк на помохамеданчването. Някои не издържали натиска и приели новата вяра. Други избягали и се скрили по-нагоре в планината и по ред причини се спасили от насилствена промяна на вярата си.Но и в двете села са живеели и живеят българи.

В двете села днес ги населяват съответните им потомци. Питам се: Кому е нужно днешните християни-българи по такъв очебиен и натрапчив начин да показват своето християнско самосъзнание именно към днешните си съседи помаци-българи? Какво искат да докажат с този неуместен жест? Да не би едните да са повече българи от другите? Да не би едните да са по-достойни от другите?

Тръгнахме си с Белчо умислени обратно към Ковачевица. Не е проста работа да се построи параклис, ей!

...

На обяд Белчо седна да чисти огромното количество гъби на каменната маса в двора на леля Ирина. Решихме с него, че е добре, преди да седна да му помогна, да купя от магазина определено количество бири и 2 пакетчета масло. Тръгнах, купих бирите и точно тогава – не знам откъде ми щукна тая идея – реших да попитам продавачката за нещо, което отдавна не ми даваше покой. Доста отдавна – отпреди 20 години!

Мъчех да си припомня къщата, името и лицето на онази лелка, която тогава, при първото ми посещение в това село, така мило се бе отнесла към мен и ме бе поканила и угостила у дома си като майка. Но напразно! Сърцето ми бе запазило признателността и обичта, душата ми бе съхранила спомена за вътрешността на уютната й стаичка и за чудесно ухаещата заешка яхнийка, но бях забравил името на жената. Много силно исках да си припомня къде е къщата и как се е наричала жената, макар че не се надявах да е още жива. Та сега именно за нея реших да разпитам продавачката. Тя разбра моите усукани обяснения веднага: “Да,  живееше тука една такава жена. Калина Палазова. Много добра и гостоприемна беше. И други хора е

Калина Палазова преди 20 години

гощавала и подслонявала. Сама живееше, не се омъжи, но душа даваше да помогне на околните. Почина през 1994. Сега къщата й е празна, никой не живее там. Ето я тук, на ъгъла до магазина.”

Къщата на леля Калина

Стоях като вкаменен – едновременно радостен, че преоткрих забравеното, и тъжен, че в някакъв смисъл съм закъснял. Като блуден син, който въпреки всички премеждия се е върнал, но твърде късно.Забравих за бирата. Трескаво се вглеждах във варосаната къщица, разпознах прага и вратичката (сега облепена с разни чужди некролози), откъдето навремето влязох в стаичката, разпознах върху другата стена зад ъгъла двете прозорчета на стаята, където хапнах тогава (помнех и досега как те изглеждаха отвътре!). Къщата линееше, беше се килнала. Стъклата – в паяжини и прах. Останала без душа. Без леля Калина. Повтарях си ненаситно това име. Сякаш чрез разгорелия се у мене спомен леля Калина отново бе дошла да навести селото и своята къщура. Добре, че наоколо бе пусто и никой не смути безмълвието ми. Сега осъзнах, колко правилно бе забелязал някакъв мъдрец: “Човек живее дотогава, докато има кой с добро да си спомня за него”.

Върнах се, доочистихме с Белчо гъбите и веднага се качих на чардака на втория етаж да разпитам леля Ирина. Тя ми заразказва хем тъжно, хем с особено вътрешно достойнство и сила. С разбиране за неизбежностите на живота. За дълга и човещината.

Когато Калина вече не можела сама да се обслужва, никой от роднините не дошъл да й помага. Лелките от селото я хранели и й помагали както могли, но не я изоставили нито за ден! Накрая те й затворили очите, умили я и я облекли за погребението. Никой роднина не сложил знак на гроба. С времето забравили дори къде е погребана. Но напоследък, след като през пролетта на 2004 леля Ирина загубила съпруга си Георги Жерев, решила, че няма да остави така тая работа. Сетила се, къде е гробът на Калина Палазова и иска да сложи там мраморна плоча с портретна снимка на Калина. Попитах: “Откъде ще намерите снимка?” “Има един вестник запазен, рече леля Ирина. Сега го дадох на сем. Панови, които живеят в родната къща на мъжа ми – ей тука, през 2 къщи от нашата. Двамата им сина са художници и те ще се погрижат портретът да се пренесе върху порцелан.”

Нали можете да си представите какво сторих? Веднага отидох в къщата на Панови. Срещна ме русокоса слаба жена – Маргита Панова. Дворът бе ослепително красив, три чудесни кучета се излежаваха блажено в тревата и ме приеха съвсем спокойно. Маргита хранеше немирното си внуче на 2 годинки. Разправих й работата, обясних й, че искам да видя снимката във вестника. Оказа се, че тя също силно е привързана към леля Калина Палазова, понеже Калина се грижила за нея като за своя дъщеря. Извади вестника и го поех развълнуван. От снимката ме гледаше възрастна забрадена жена с жилетка, фотографирана някъде навън, на някоя ковачевишка улица. Не помнех!!! Нищо не помнех от това лице! Колко е несправедлива понякога човешката памет, помислих.

Статията бе всъщност доста обширен очерк и бе написана – познайте от кого! – от Исак Гозес и публикувана във вестник "Стандарт" от 27 юни 1993. А снимката бе направена – познайте от кого! – от Румен Жерев, сина на леля Ирина! Стана тя една! Пъзелът почна да се подрежда! Благодарих на Маргита Панова, върнах се в “нашия” двор и веднага съобщих на леля Ирина: “Вместо да се мъчите от вестника да копирате снимката, което няма да даде качествено изображение, нека Румен да си поразрови архива и да намери оригинала – така ще направите чудесна снимка за надгробната плоча!” Леля Ирина изобщо не подозираше това и ахна. “Да, рече, непременно ще му кажа като дойде.”

Бях силно развълнуван, но всъщност знаех, че практически с никого не мога да споделя изумлението си от събитията, от възкръсналия в мене спомен, от връзката между тоя и оня свят, която се бе осъществила някъде там в моето сърце.

...

Вечерта на чардака на леля Ирина се развихри типичен софиянски купон за 7-8 души. С пиене и софиянски пържоли. И със софиянски приказки. Това не е моя тема.

...

На следната утрин (неделя) се събуждахме в интервала от 7 до 10 часа – всеки според нервната система и общото си физическо състояние. Лениво си събрахме багажа и към 11 потеглихме с двете коли надолу към Гоце Делчев, за да се приберем в София.

Минахме и през Горно Дряново. То съвсем не е музейна зона като село Ковачевица. Не е и безлюдно като него. Не е пълно с хора, които се вайкат колко е труден животът. Там не се разхождат величествено столични интелектуалци. В Горно Дряново животът трещи с пълна сила. Тук няма отникъде туристи и помощ – ако не бъхташ за тютюн и дърводобив всекидневно, ще загинеш. И хората работят. И се справят. И не хленчат. И дечурулига се боричкат и играят. И великолепни момичета се усмихват. И си имат вече дори интернет-клуб! Имаме бъдеще в тая страна, стига да не си пречим. Имаме много древни и здрави каменни хилядолетни основи в нея. Само от нас зависи каква съдба ще си иззидаме отгоре.

...

В следващото село - Лещен - се отбихме на кратка раздумка у поета Борис Христов, да го почетем.

...

В София довтасахме към осем вечерта, по тъмно, капнали от умора и впечатления.

© Снимки: Авторът

(И няма начин да не последва продължение. Някой ден...)